Спорната граница между трагичното и комичното
Не знам дали е ставало дума, само че когато завършвах университета, тематиката на дипломната ми работа беше „ Заглавието на лирическата творба “. Вероятно заради това от този момент съм изключително сензитивен към този паратекст (или, в случай че щете, метатекст – зависи на кое направление в титрологията [1] симпатизирате) и през тялото ми като че ли мина електрически ток, когато зърнах заглавието
Георги Лозанов: Отпадането на ПП-ДБ от властта ще докара до раздробяване на демократичната народна власт
Според мен проф. Лозанов е прекомерно въздържан. Бих споделил: минималистичен. Не демократичната народна власт ще се разпадне, в случай че ПП-ДБ отпадне от властта, а ще се стопят ледените шапки на планетата, равнището на океаните ще се повиши и те ще залеят половината суша ведно с урбанистичните агломерации; от обезсърчение Слънцето ще напусне Млечния път и ще се хвърли в галактическия вакуум, с цел да търси по-оптимистични констелации. Ще се раждат бебета с по две глави и реките ще потекат назад към изворите си. Ето това ще се случи, в случай че Промяната престане да продължава!
Шегувам се, несъмнено.
Но така както се майтапя, по този начин и се запитвам комично ли е всички това, на което ни принудиха да станем очевидци, откогато пристигна време за контрактуваната преди 9 месеца „ ротация “, или е трагично. Защото би трябвало да ви призная, че съвсем съм изгубил предпочитание да пиша седмичните си мнения и може би скоро напълно ще се откажа – толкоз грозно е станало всичко, което се разиграва на политическата сцена!
Трагедия или комедия? Призовавам литературоведи (какъвто съм аз най-малко по образование) и естети (какъвто не съм и в никакъв случай няма да бъда) да обединят сили, мозъците им да запулсират в синхрон, тъй че тревожното им тупкане да отекне надалеч оттатък границите на нашата земя като една човешка длан, и да се опитат да опишат това, което се случва на окървавената ни политическа сцена. И освен да го опишат, само че и да кажат дали то е трагично, дали е комично и в случай че е и двете, то къде минава границата сред тях.
По принцип основната разлика сред трагичното и комичното е тази, че при първото у публиката се провокира съчувствие, а при второто състраданието е умишлено изключено. Когато Ахил страда за убития Патрокъл, ние като аудитория му състрадаваме, състрадаваме му толкоз мощно, че се възвисяваме и току-виж сме стигнали до катарзис. Когато обаче Джери хвърли в устата на Том пръчка динамит и тя се взриви по този начин, че от ушите му изригнат пламъци, а зъбите му се натрошат и се посипят по земята със тон на счупено стъкло – тогава се заливаме от смях, та чак мирис не можем да си поемем. Това е по този начин, тъй като страданието и надлежно състраданието са изключени. В идващия момент Том още веднъж е цялостен цялостен и отново гони Джери.
Разбира се, колкото и парадоксално да звучи, трагичното и комичното могат да съжителстват в една и съща творба и даже в една и съща сцена. Вижте по какъв начин приключва забележителният скеч, този финален поклон на ветераните от една друга ера – Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън – към нямото кино във кино лентата „ Светлините на рампата “. Калверо (героят на Чарли Чаплин) по този начин се е разпалил на цигулката, че пада в оркестъра и се заклещва в тъпана. Стърчат единствено гърдите и краката му, индивидът не стопира да свири буйния си претекст, въпреки че е прегънат под изострен ъгъл. Публиката се смее с цяло гърло, плаче от смях, тъй като не знае, че гръбнакът на актьора е строшен, т.е. състраданието е напълно изключено. Когато обаче другата аудитория – не онази в залата, а ние, които гледаме кино лентата, – научава всичко, когато надниква зад кулисите където първата аудитория с изключеното съчувствие не може да надникне и да участва на гибелта на Калверо под звуците на аплодисментите, тогава обстановката незабавно се трансформира от комична в трагична. Една и съща обстановка. Разликата е само в това какво знае наблюдаващият.
Какво знаем и какво не знаем ние в качеството си на аудитория, турена да следи напрегнатите процеси по съставянето на следващо държавно управление? Безспорно комедиантите са от класа. Особено риданията на тези, които виждат по какъв начин се разпиляват фантазиите им и по какъв начин техният звезден момент, който към момента не могат да осмислят, бързо си отива и в никакъв случай към този момент няма да се върне. И доколкото към тези ридания ние просто няма по какъв начин да изпитаме съчувствие, то спектакълът несъмнено е комедия. Но пък в случай че повдигнем завесата още малко и надникнем зад кулисите, тогава добродушният смях ще се преобрази в яд и отвращение от изнасилената правдивост. До тези две усеща ще се подреди и още едно – позор. Срам от това, че България в никакъв случай не е била по-орезилена, в сравнение с е сега, след всичко това, което ѝ се случи от вдигнатия пестник на Румен Радев и въодушевените от Черепа „ митинги “ насам. Дано е правилно, че нещастието е страдалчество, което пречиства, и в никакъв случай повече да не изпадаме в положението на подобен изпепеляващ позор.
И от тази позиция кое беше по-добре – непременно да съставим държавно управление с наличния мат’рял или да вървим на следващи предварителни избори? Безспорно разсъдъкът би споделил, че да се направи някакво държавно управление е по-добре, тъй като и след нови избори картинката няма да е по-различна и отново ще имаме ръководство на същите сили, единствено ще бъдат пропилени пари и време. И всеки ще изгуби огромна част от към този момент и без друго изтънелия си авторитет.
Обаче сърцето споделя друго. Сърцето споделя да не реанимираме кадавъра [2], да не продължаваме до безспир мъката (и резила), а да отидем на избори с може би наивната вяра, че този път най-накрая ще се случи нещо хубаво или най-малко нещо обикновено. И нещо морално. Поне малко. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
[1] Титрология – просвета за заглавията
[2] Кадавър – донор в положение на клинична гибел, мъртвец
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Георги Лозанов: Отпадането на ПП-ДБ от властта ще докара до раздробяване на демократичната народна власт
Според мен проф. Лозанов е прекомерно въздържан. Бих споделил: минималистичен. Не демократичната народна власт ще се разпадне, в случай че ПП-ДБ отпадне от властта, а ще се стопят ледените шапки на планетата, равнището на океаните ще се повиши и те ще залеят половината суша ведно с урбанистичните агломерации; от обезсърчение Слънцето ще напусне Млечния път и ще се хвърли в галактическия вакуум, с цел да търси по-оптимистични констелации. Ще се раждат бебета с по две глави и реките ще потекат назад към изворите си. Ето това ще се случи, в случай че Промяната престане да продължава!
Шегувам се, несъмнено.
Но така както се майтапя, по този начин и се запитвам комично ли е всички това, на което ни принудиха да станем очевидци, откогато пристигна време за контрактуваната преди 9 месеца „ ротация “, или е трагично. Защото би трябвало да ви призная, че съвсем съм изгубил предпочитание да пиша седмичните си мнения и може би скоро напълно ще се откажа – толкоз грозно е станало всичко, което се разиграва на политическата сцена!
Трагедия или комедия? Призовавам литературоведи (какъвто съм аз най-малко по образование) и естети (какъвто не съм и в никакъв случай няма да бъда) да обединят сили, мозъците им да запулсират в синхрон, тъй че тревожното им тупкане да отекне надалеч оттатък границите на нашата земя като една човешка длан, и да се опитат да опишат това, което се случва на окървавената ни политическа сцена. И освен да го опишат, само че и да кажат дали то е трагично, дали е комично и в случай че е и двете, то къде минава границата сред тях.
По принцип основната разлика сред трагичното и комичното е тази, че при първото у публиката се провокира съчувствие, а при второто състраданието е умишлено изключено. Когато Ахил страда за убития Патрокъл, ние като аудитория му състрадаваме, състрадаваме му толкоз мощно, че се възвисяваме и току-виж сме стигнали до катарзис. Когато обаче Джери хвърли в устата на Том пръчка динамит и тя се взриви по този начин, че от ушите му изригнат пламъци, а зъбите му се натрошат и се посипят по земята със тон на счупено стъкло – тогава се заливаме от смях, та чак мирис не можем да си поемем. Това е по този начин, тъй като страданието и надлежно състраданието са изключени. В идващия момент Том още веднъж е цялостен цялостен и отново гони Джери.
Разбира се, колкото и парадоксално да звучи, трагичното и комичното могат да съжителстват в една и съща творба и даже в една и съща сцена. Вижте по какъв начин приключва забележителният скеч, този финален поклон на ветераните от една друга ера – Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън – към нямото кино във кино лентата „ Светлините на рампата “. Калверо (героят на Чарли Чаплин) по този начин се е разпалил на цигулката, че пада в оркестъра и се заклещва в тъпана. Стърчат единствено гърдите и краката му, индивидът не стопира да свири буйния си претекст, въпреки че е прегънат под изострен ъгъл. Публиката се смее с цяло гърло, плаче от смях, тъй като не знае, че гръбнакът на актьора е строшен, т.е. състраданието е напълно изключено. Когато обаче другата аудитория – не онази в залата, а ние, които гледаме кино лентата, – научава всичко, когато надниква зад кулисите където първата аудитория с изключеното съчувствие не може да надникне и да участва на гибелта на Калверо под звуците на аплодисментите, тогава обстановката незабавно се трансформира от комична в трагична. Една и съща обстановка. Разликата е само в това какво знае наблюдаващият.
Какво знаем и какво не знаем ние в качеството си на аудитория, турена да следи напрегнатите процеси по съставянето на следващо държавно управление? Безспорно комедиантите са от класа. Особено риданията на тези, които виждат по какъв начин се разпиляват фантазиите им и по какъв начин техният звезден момент, който към момента не могат да осмислят, бързо си отива и в никакъв случай към този момент няма да се върне. И доколкото към тези ридания ние просто няма по какъв начин да изпитаме съчувствие, то спектакълът несъмнено е комедия. Но пък в случай че повдигнем завесата още малко и надникнем зад кулисите, тогава добродушният смях ще се преобрази в яд и отвращение от изнасилената правдивост. До тези две усеща ще се подреди и още едно – позор. Срам от това, че България в никакъв случай не е била по-орезилена, в сравнение с е сега, след всичко това, което ѝ се случи от вдигнатия пестник на Румен Радев и въодушевените от Черепа „ митинги “ насам. Дано е правилно, че нещастието е страдалчество, което пречиства, и в никакъв случай повече да не изпадаме в положението на подобен изпепеляващ позор.
И от тази позиция кое беше по-добре – непременно да съставим държавно управление с наличния мат’рял или да вървим на следващи предварителни избори? Безспорно разсъдъкът би споделил, че да се направи някакво държавно управление е по-добре, тъй като и след нови избори картинката няма да е по-различна и отново ще имаме ръководство на същите сили, единствено ще бъдат пропилени пари и време. И всеки ще изгуби огромна част от към този момент и без друго изтънелия си авторитет.
Обаче сърцето споделя друго. Сърцето споделя да не реанимираме кадавъра [2], да не продължаваме до безспир мъката (и резила), а да отидем на избори с може би наивната вяра, че този път най-накрая ще се случи нещо хубаво или най-малко нещо обикновено. И нещо морално. Поне малко. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
[1] Титрология – просвета за заглавията
[2] Кадавър – донор в положение на клинична гибел, мъртвец
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ