Защо му е на Путин война?
Не става въпрос единствено за президентския рейтинг. Агресивната външна политика води Русия до изолираност, която ще помогне на елита на Путин да резервира господстващото си състояние и заграбените си активи, споделя политологът Кирил Рогов в обява в
Изследователите се пробват да обяснят ексцентричния и нападателен външнополитически курс на Кремъл, да схванат неговата логичност и действителни цели. Защо Путин желае война? Тези опити обаче водят до различен, по-общ въпрос: Какво управлява властническите режими при избора на външнополитически курс? Дали ескалацията на спора със Запада и подготовката за същинска война с Украйна са отговор на външни закани или са подбудени от вътрешнополитически аргументи?
Външна вътрешна политика
Някои от преимуществата на ескалацията са забележими с просто око. Кой беше Путин преди тъкмо една година? Той беше индивидът, който светът упрекна, че се е опитал да убие опозиционния водач със неразрешени химически оръжия. И даже президентът на Съединени американски щати недвусмислено поддържа това обвиняване. В страната десетки милиони хора гледаха филм за двореца на Путин, който го представяше като потопен в разкош необут на могъща мафия.
Днес същият този Путин наподобява като човек, подготвен да стартира огромна война, с цел да отбрани съветските ползи и да предотврати обкръжаването на Русия от силите на НАТО. Световните водачи летят при него и разискват паниките и недоволствата му с очебийно почитание. Никой не загатва двореца, опита за ликвидиране на Алексей Навални или все по-широко публикуваните репресии, които се разпростират в страната. Не е ли това безапелационно преимущество на ескалацията? Fighting fire with fire, или на съветски – чеп клин избива.
Има по-дълбока вероятност, която изяснява динамичността на ескалацията от страна на Путин. През 2011 година, когато Путин разгласи желанието си да се върне на президентския пост, той за първи път се сблъска с всеобщи митинги. Прословутият му рейтинг стигна най-малко. Антипутинистката изразителност се трансформира във значима част от вътрешнополитическия дневен ред.
Кремъл реагира със засилен надзор върху медиите, селективни репресии и по-строго законодателство във връзка с демонстрациите и митингите. В резултат на това организационният потенциал на опозицията през 2013 година беше подкопан и митингът се провали. Но рейтингът не се увеличи. Легитимността на Путин като властнически водач и безалтернативната му позиция в съветската политика не бяха възобновени. Едва след анексирането на Крим и клането в Донбас рейтингът още веднъж се увеличи. „ Слабият Путин “ изчезна в дима на победоносната война.
Изправен пред поредност от съществени провокации в края на 2020 г./началото на 2021 година – неразкрито нападение, филм за двореца, всеобщи митинги, които този път обгърнаха и провинцията – Путин още веднъж стартира контраатака против опозицията и самостоятелната преса, вкара в пандиза и изгони от страната десетки опозиционери, разгласи организациите на Навални отвън закона. И като цяло той още веднъж сполучливо подкопа капацитета на опозицията. Както и предходния път обаче, това не докара до възобновяване на диктаторската легитимност на Путин. Рейтингът остана на същото равнище, а протестният избор на изборите предходната година беше обезвреден само посредством машинация. С други думи, казусът бе решен единствено на половина.
Национални ползи: два описа
Този мотив обаче не убеждава изцяло тези, които са склонни да виждат в дейностите на Кремъл ангажимент към националните ползи – обичайните страхове и полезности на съветската външна политика. И тук е моментът да разгледаме тези ползи от близко и да обсъдим по-дълбоките взаимовръзки сред вътрешната и външната политика.
В продължение на епохи в Русия има два съществени описа, описващи връзките ѝ с външния свят.
Първият преглежда Русия като голяма и извънредно богата на територии и естествени запаси страна, което дефинира нейния капацитет на велика мощ, по този начин да се каже, по рождение. Околните страни завиждат на това благосъстояние и се опасяват от този капацитет, заради което се пробват да разединят Русия, да я подкопаят от вътрешната страна или да лимитират способността ѝ да осъществя изцяло този капацитет. Основното предизвикателство пред Русия е да се опълчи на тези враждебни дейности, като разчита на вътрешни сили. Това е роман за отбрана и защита.
Вторият роман е може би не по-малко исторически одобрен и е също толкоз прочут на съвсем всички. Той също по този начин преглежда Русия като богата на територии и естествени запаси страна със забележителен капацитет, който остава неосъществен заради изостаналостта на Русия и нейното софтуерно, икономическо и обществено закъснение от Запада. Необходимо е да наваксаме изоставането си от Запада, с цел да разгърнем този капацитет. Това е разказът за модернизацията и догонващото развиване.
Тези два описа непрекъснато се конкурират в публичното мнение и по друг метод приоритизират националните ползи, съответните политически цели и нужните дейности. Това, което нормално не се проучва, е, че тези два описа и политическите цели, които те дефинират, изискват радикално разнообразни пълномощия от водачите и елитите, които заемат командните висоти. В първия случай това са пълномощията за запазване на публичния ред, за поддържане на реда и, като цяло, пълномощията за принуждение. Във втория – компетенциите за заемане, адаптиране на технологии и институции, основаване на съюзи и водене на договаряния. Двата описа дефинират освен съперничеството на предпочитани цели в публичното мнение, само че и съперничеството на два вида елити, насочени към разнообразни пълномощия и разнообразни механизми на ръководство (институции).
В интервалите, когато в Русия е известен първият роман, на върха на управническата пирамида преобладават елити, които Вилфредо Парето, следвайки Макиавели, назовава лъвове и които ние нормално назоваваме властови елити. В интервалите, когато вторият роман става настоящ, на сцената се появяват тези, които Парето и Макиавели назовават лисици. Промяната в преобладаващия роман води до неизбежно прегрупиране на елитите.
Лъвове и лисици
Ако разгледаме историята на Русия от тази позиция, можем да кажем, че от средата на 80-те години на ХХ век, от времето на Горбачов до началото на 2000 година, съветската политика беше доминирана от лисици, които извеждаха на напред във времето дилемите на догонващото развиване, заемите и прагматичното съдействие със Запада. Важно е да се помни, че точно през този интервал се прави всеобщата приватизация, а лисиците, които имат мощна политическа позиция, интензивно я употребяват в своя изгода в този развой.
В началото на 2000-те години обаче, с идването на Путин в Кремъл, съветската политическа сцена от ден на ден се обитава от лъвове, или, по нашите думи, от силоваци. А след 2012 година тяхното владичество в системата на ръководство стана безусловно. Не бива да се не помни, че през 20-те години на ръководство на Путин се следи всеобщо преразпределение на приватизирани активи, най-много в интерес на лъвовете. Подобно на самия Путин, в този момент те са изправени пред въпроса да затвърдят преобладаващата си позиция и да предадат тази позиция и заграбените активи на идващото потомство политици и притежатели – техните деца и наследници.
Нещо повече, до момента в който през 2000-те години изглеждаше, че Путин и неговото държавно управление имат както първия, по този начин и втория вид пълномощия, осигурявайки по едно и също време стопански напредък и определяне на ред, през 2010-те години икономическият напредък внезапно се забави. Това слага под подозрение опциите на путинския хайлайф в тази сфера, като връща актуалността на програмата за рационализация. И по този начин се открива вероятността лисиците да укрепят позициите си в съветската политика. Ясни признаци за това са както модернизиращата изразителност на президентството на Медведев, по този начин и митингите от 2011-2012 година, които разкриха съществуването на обществени групи с нови стратегии, надхвърлящи идеалите за ред и непоклатимост.
Горбачов или Сталин? Изолацията като тактика
Това е предисторията на кримския поврат в съветската политика. Анексирането на Крим, което беше показано като алегорично завръщане към света на Съюз на съветските социалистически републики и на етикета на свръхсила, вървящ с него, освен сътвори нерешим проблем в връзките на Русия със Запада, само че и блокира всевъзможни опити за връщане към модернизационен вектор в страната.
Анексирането на Крим и спорът със Запада се трансфораха в лост за маргинализиране на лисиците и подкопаване на политическото им въздействие. Както тогава, по този начин и в този момент, високата степен на борба обезпечено провокира ответни дейности от страна на Запада, което разрешава разказът за отбраняващата се Русия да бъде показан като безалтернативен и като само вероятен. Да я наложи като консенсусна теория за националните ползи.
Анексирането на Крим и спорът със Запада изтикват лисиците на втори проект и подкопават политическото им въздействие. "Лъвовете " съумяха да наложат своя роман за отбранителна Русия като консенсусна теория на националния интерес.
1930-те и 1980-те години могат да се преглеждат като типологично сходни кръстопътища в съветската история. При първото Сталин уверено ликвидира дясната секта в болшевишкото управление, като заложи на насилствената индустриализация и милитаризма. Във втория случай, в противен случай, Горбачов направи съдбоносен избор в интерес на модернизацията и конвергенцията, което докара до епоха на лисича доминация и приватизация, разгърната под техен надзор.
Предпочитанията на Путин в границите на тази опция са напълно ясни. Въпреки това би било опростено да ги преглеждаме само като персонални желания или даже желания на стеснен кръг. Елитите от първия вид – лъвовете, властимащите – в този момент преобладават освен на върха на управническата пирамида, само че и на всички равнища, както и в бизнеса. Антизападничеството и изолационизмът не са официална, а действителна идеологическа и идентификационна рамка за тях, подкрепена от съответните им пълномощия (контрол, сигурност, послушание, властови натиск) и институционални желания.
Следователно изолацията на Русия не е непряк резултат от борбата, а нейна цел, колкото и парадоксално да звучи.
Изолацията има за цел да обезврежда модернизиращия резултат от две и половина десетилетия прозападна ориентировка на Русия. Той обезпечава действието на затворен, преразпределителен стопански модел, при който приходите от износа на запаси са най-вече в ръцете на страната и отиват за подкрепяне на господството на лъвовете. Тези средства са задоволителни за закупуване на извънредно нужни технологии и съоръжение и за поддържане на огромен силов уред. В същото време този модел не разрешава навлизането на забележителен задграничен капитал в страната, който освен би се конкурирал с националния капитал, покровителстван от обичайните елити, само че и би засилил позициите на модернизиращите се елити, които са по-приспособени към взаимоотношението с външния свят.
Жертвата на съветските стопански ползи не наподобява толкоз ирационална, когато си спомним, че става дума за опазване на преобладаваща позиция в съветската политика и за предаване на заграбените активи на наследниците. Санкциите и политическата и икономическата изолираност, съпроводени от трагично намаляване на съперничещата елитна група и употребяваните от нея политически разкази, основават най-сигурните условия за подобен трансфер.
Изследователите се пробват да обяснят ексцентричния и нападателен външнополитически курс на Кремъл, да схванат неговата логичност и действителни цели. Защо Путин желае война? Тези опити обаче водят до различен, по-общ въпрос: Какво управлява властническите режими при избора на външнополитически курс? Дали ескалацията на спора със Запада и подготовката за същинска война с Украйна са отговор на външни закани или са подбудени от вътрешнополитически аргументи?
Външна вътрешна политика
Някои от преимуществата на ескалацията са забележими с просто око. Кой беше Путин преди тъкмо една година? Той беше индивидът, който светът упрекна, че се е опитал да убие опозиционния водач със неразрешени химически оръжия. И даже президентът на Съединени американски щати недвусмислено поддържа това обвиняване. В страната десетки милиони хора гледаха филм за двореца на Путин, който го представяше като потопен в разкош необут на могъща мафия.
Днес същият този Путин наподобява като човек, подготвен да стартира огромна война, с цел да отбрани съветските ползи и да предотврати обкръжаването на Русия от силите на НАТО. Световните водачи летят при него и разискват паниките и недоволствата му с очебийно почитание. Никой не загатва двореца, опита за ликвидиране на Алексей Навални или все по-широко публикуваните репресии, които се разпростират в страната. Не е ли това безапелационно преимущество на ескалацията? Fighting fire with fire, или на съветски – чеп клин избива.
Има по-дълбока вероятност, която изяснява динамичността на ескалацията от страна на Путин. През 2011 година, когато Путин разгласи желанието си да се върне на президентския пост, той за първи път се сблъска с всеобщи митинги. Прословутият му рейтинг стигна най-малко. Антипутинистката изразителност се трансформира във значима част от вътрешнополитическия дневен ред.
Кремъл реагира със засилен надзор върху медиите, селективни репресии и по-строго законодателство във връзка с демонстрациите и митингите. В резултат на това организационният потенциал на опозицията през 2013 година беше подкопан и митингът се провали. Но рейтингът не се увеличи. Легитимността на Путин като властнически водач и безалтернативната му позиция в съветската политика не бяха възобновени. Едва след анексирането на Крим и клането в Донбас рейтингът още веднъж се увеличи. „ Слабият Путин “ изчезна в дима на победоносната война.
Изправен пред поредност от съществени провокации в края на 2020 г./началото на 2021 година – неразкрито нападение, филм за двореца, всеобщи митинги, които този път обгърнаха и провинцията – Путин още веднъж стартира контраатака против опозицията и самостоятелната преса, вкара в пандиза и изгони от страната десетки опозиционери, разгласи организациите на Навални отвън закона. И като цяло той още веднъж сполучливо подкопа капацитета на опозицията. Както и предходния път обаче, това не докара до възобновяване на диктаторската легитимност на Путин. Рейтингът остана на същото равнище, а протестният избор на изборите предходната година беше обезвреден само посредством машинация. С други думи, казусът бе решен единствено на половина.
Национални ползи: два описа
Този мотив обаче не убеждава изцяло тези, които са склонни да виждат в дейностите на Кремъл ангажимент към националните ползи – обичайните страхове и полезности на съветската външна политика. И тук е моментът да разгледаме тези ползи от близко и да обсъдим по-дълбоките взаимовръзки сред вътрешната и външната политика.
В продължение на епохи в Русия има два съществени описа, описващи връзките ѝ с външния свят.
Първият преглежда Русия като голяма и извънредно богата на територии и естествени запаси страна, което дефинира нейния капацитет на велика мощ, по този начин да се каже, по рождение. Околните страни завиждат на това благосъстояние и се опасяват от този капацитет, заради което се пробват да разединят Русия, да я подкопаят от вътрешната страна или да лимитират способността ѝ да осъществя изцяло този капацитет. Основното предизвикателство пред Русия е да се опълчи на тези враждебни дейности, като разчита на вътрешни сили. Това е роман за отбрана и защита.
Тези два описа непрекъснато се конкурират в публичното мнение и по друг метод приоритизират националните ползи, съответните политически цели и нужните дейности. Това, което нормално не се проучва, е, че тези два описа и политическите цели, които те дефинират, изискват радикално разнообразни пълномощия от водачите и елитите, които заемат командните висоти. В първия случай това са пълномощията за запазване на публичния ред, за поддържане на реда и, като цяло, пълномощията за принуждение. Във втория – компетенциите за заемане, адаптиране на технологии и институции, основаване на съюзи и водене на договаряния. Двата описа дефинират освен съперничеството на предпочитани цели в публичното мнение, само че и съперничеството на два вида елити, насочени към разнообразни пълномощия и разнообразни механизми на ръководство (институции).
В интервалите, когато в Русия е известен първият роман, на върха на управническата пирамида преобладават елити, които Вилфредо Парето, следвайки Макиавели, назовава лъвове и които ние нормално назоваваме властови елити. В интервалите, когато вторият роман става настоящ, на сцената се появяват тези, които Парето и Макиавели назовават лисици. Промяната в преобладаващия роман води до неизбежно прегрупиране на елитите.
Лъвове и лисици
Ако разгледаме историята на Русия от тази позиция, можем да кажем, че от средата на 80-те години на ХХ век, от времето на Горбачов до началото на 2000 година, съветската политика беше доминирана от лисици, които извеждаха на напред във времето дилемите на догонващото развиване, заемите и прагматичното съдействие със Запада. Важно е да се помни, че точно през този интервал се прави всеобщата приватизация, а лисиците, които имат мощна политическа позиция, интензивно я употребяват в своя изгода в този развой.
В началото на 2000-те години обаче, с идването на Путин в Кремъл, съветската политическа сцена от ден на ден се обитава от лъвове, или, по нашите думи, от силоваци. А след 2012 година тяхното владичество в системата на ръководство стана безусловно. Не бива да се не помни, че през 20-те години на ръководство на Путин се следи всеобщо преразпределение на приватизирани активи, най-много в интерес на лъвовете. Подобно на самия Путин, в този момент те са изправени пред въпроса да затвърдят преобладаващата си позиция и да предадат тази позиция и заграбените активи на идващото потомство политици и притежатели – техните деца и наследници.
Нещо повече, до момента в който през 2000-те години изглеждаше, че Путин и неговото държавно управление имат както първия, по този начин и втория вид пълномощия, осигурявайки по едно и също време стопански напредък и определяне на ред, през 2010-те години икономическият напредък внезапно се забави. Това слага под подозрение опциите на путинския хайлайф в тази сфера, като връща актуалността на програмата за рационализация. И по този начин се открива вероятността лисиците да укрепят позициите си в съветската политика. Ясни признаци за това са както модернизиращата изразителност на президентството на Медведев, по този начин и митингите от 2011-2012 година, които разкриха съществуването на обществени групи с нови стратегии, надхвърлящи идеалите за ред и непоклатимост.
Горбачов или Сталин? Изолацията като тактика
Това е предисторията на кримския поврат в съветската политика. Анексирането на Крим, което беше показано като алегорично завръщане към света на Съюз на съветските социалистически републики и на етикета на свръхсила, вървящ с него, освен сътвори нерешим проблем в връзките на Русия със Запада, само че и блокира всевъзможни опити за връщане към модернизационен вектор в страната.
Анексирането на Крим и спорът със Запада се трансфораха в лост за маргинализиране на лисиците и подкопаване на политическото им въздействие. Както тогава, по този начин и в този момент, високата степен на борба обезпечено провокира ответни дейности от страна на Запада, което разрешава разказът за отбраняващата се Русия да бъде показан като безалтернативен и като само вероятен. Да я наложи като консенсусна теория за националните ползи.
1930-те и 1980-те години могат да се преглеждат като типологично сходни кръстопътища в съветската история. При първото Сталин уверено ликвидира дясната секта в болшевишкото управление, като заложи на насилствената индустриализация и милитаризма. Във втория случай, в противен случай, Горбачов направи съдбоносен избор в интерес на модернизацията и конвергенцията, което докара до епоха на лисича доминация и приватизация, разгърната под техен надзор.
Предпочитанията на Путин в границите на тази опция са напълно ясни. Въпреки това би било опростено да ги преглеждаме само като персонални желания или даже желания на стеснен кръг. Елитите от първия вид – лъвовете, властимащите – в този момент преобладават освен на върха на управническата пирамида, само че и на всички равнища, както и в бизнеса. Антизападничеството и изолационизмът не са официална, а действителна идеологическа и идентификационна рамка за тях, подкрепена от съответните им пълномощия (контрол, сигурност, послушание, властови натиск) и институционални желания.
Следователно изолацията на Русия не е непряк резултат от борбата, а нейна цел, колкото и парадоксално да звучи.
Изолацията има за цел да обезврежда модернизиращия резултат от две и половина десетилетия прозападна ориентировка на Русия. Той обезпечава действието на затворен, преразпределителен стопански модел, при който приходите от износа на запаси са най-вече в ръцете на страната и отиват за подкрепяне на господството на лъвовете. Тези средства са задоволителни за закупуване на извънредно нужни технологии и съоръжение и за поддържане на огромен силов уред. В същото време този модел не разрешава навлизането на забележителен задграничен капитал в страната, който освен би се конкурирал с националния капитал, покровителстван от обичайните елити, само че и би засилил позициите на модернизиращите се елити, които са по-приспособени към взаимоотношението с външния свят.
Жертвата на съветските стопански ползи не наподобява толкоз ирационална, когато си спомним, че става дума за опазване на преобладаваща позиция в съветската политика и за предаване на заграбените активи на наследниците. Санкциите и политическата и икономическата изолираност, съпроводени от трагично намаляване на съперничещата елитна група и употребяваните от нея политически разкази, основават най-сигурните условия за подобен трансфер.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ