Не се вкопчвай отчаяно във живота - той като риба

" Не се вкопчвай обезверено във живота -
той като риба ще ти се изплъзне... "

Дървото на живота
" Вече и аз мисля за това, за което написа моят Марк Аврелий: " Близко е времето, когато ще забравиш всичко, когато всичко ще не помни теб. " Според будизма, човешките страдания били осем: раждане, напреднала възраст, болест, гибел, разлъка на влюбени, конфликт с омразата, непостигнати стремежи, духовно съзряване. Като виждам, множеството ги познавам. Остават ми двете последни: духовното съзряване и гибелта. Второто най-малко е несъмнено.
Ще се въздържа от обобщението добър или неприятен е бил моят живот – това е към този момент друга тематика. Ще кажа единствено: коства ми се, че в действителност съм го минала не " с помощта на... ", а " макар че... " Дано в действителност е по този начин.
... Срамежливо се надявам, че този мой противоположен взор не е единствено старешко бягство от тъгата на днешния ден. Може би той е опит да схвана нещо за себе си, уповавам се – и за други от моето потомство. Нали единственият метод за оценка е сравнението! Току-виж след години някой различен се съпоставя с мен и с моето време... Мисля си, оня безконечен въпрос на човечеството – " Кои сме, от кое място идваме, накъде отиваме? " – си задава най-малко един път в живота и всеки обособен човек. Тази книга е опит да отговоря на моето " Откъде пристигам "... "

Домът на душата
Душата ми е дом с отворени порти -
за канени и за неканени,
за носещи цветя,
за идващи от сметището на живота...
Душата ми е със отворени порти.
Но-най във вътрешността има стая
със зазидани прозорци. Ключът
е непрекъснато в мен. И рядко
го превъртам във ключалката.
Там е хазната ми:
кюлчета претопена болежка,
обиди, които нямам сили да не помни,
вини, които не мога към този момент да изкупя,
безмилостното щракане на времето,
което си отива...
Това е тъжната ми, тъмна стая.

Ала добре сте ми пристигнали -
избраници, несретници,
самоуверени, изплашени,
премръзнали от самотност
и пеещи като камбанки хора!
Не чукайте -
вратите са отворени.

Началото на остаряването
Мъничко горест като тънка горчилка
се примесва в меда на моята младост -
значи цъфнала е към този момент и горчивата билка
във ливадите ми.

Значи слънцето ми е стигнало пладне
и всичкото си злато изнизало,
постепенно се спуска към тъмния бунар,
от който няма излизане...

Спирам задъхана на превала.
Сега би трябвало да се обърна самоуверено,
да погледна какво съм дала,
какво съм взела.

Не ми е жалост за нищо сторено -
ни за обичта ми немерена,
ни за безмилостната отмалялост,
ни за стъпката ми погрешна.

По-добре, че съм била прахосница!
По-добре, че съм падала и летяла,
че съм газила и тиня, и ливади росни,
че в сълза или ария съм бликвала цялата.

Жал ми е единствено за всичко пропуснато:
за необраните в детинството лешници,
за думите, приковани на устните,
за хората, които така и не срещнах...

Прекрачвам превала на моята есен.
Първият лист от дървото ми хвръкна...
Какво пък – има и залези радостни,
преди напълно да се мръкне.

Библейско 1
На трапезата на живота бях
и Марта,
и Мария:
ту седях, блажена, в нозете на Учителя,
ту изтичвах до тъмната кухня -
да налея вино в делвата,
да извадя горещите хлябове,
рибите да осоля.
Че то и от проповеди се огладняваше,
а учениците му бяха доста на брой...
Учителят ме гледаше тъжно и укорно:
не можах ли по-добрия дял да избера!
Ала сетне и Той
разчупваше моя самун на трапезата,
отпиваше вино от моите лозя.
И аз се радвах в сърцето си.
А додето миех паници и смитах трохи,
загледана след Оня, който си отиваше,
надълбоко в мен безсловесната -
помръдваше Словото
като неродено дете...

Снимки: sdtrb-sofia.com