Най-старата и най-силна емоция на човечеството е страхът, а най-старият

Най-старата и най-силна страст на човечеството е страхът, а най-старият и най-силен тип боязън е страхът от незнайното.

Малцина психолози биха го оспорили и признаването на тази истина би трябвало да затвърди вечно достоверността и мястото на свръхестествената страшна история като литературна форма.

Срещу нея са пускани всички стрели на материалистическата изисканост, която се придържа към постоянно изпитваните страсти и повърхностните събития, и на наивния блудкав идеализъм, който се опълчва на естетическия претекст и приканва за нравоучителна литература, която да издигне читателя до уместно равнище на блажен оптимизъм.

Но макар тази опозиция свръхестествената история е оживяла, развила се е и е постигнала забележителни висоти на съвършенство, защото е основана на бездънен и главен принцип, чийто позив, даже и да не е изчерпателен, неизбежно е въздействащ и неизменим за разсъдък, притежаващ нужната сензитивност.

Привлекателността на призрачната страховитост като цяло е прекомерно дребна, тъй като изисква от читателя известна степен на въображение и дарба за отделяне от нормалното съществуване.

Малцина са задоволително освободени от ежедневните отговорности, с цел да реагират на отвъдни сигнали, а историите за нормални усеща и събития или за постоянно срещани прочувствени деформации на въпросните усеща и събития постоянно ще бъдат желани от мнозинството – и може би с право, защото тези елементарни неща съставляват, несъмнено, огромна част от човешкия опит.

Но измежду нас постоянно е имало свръхсетивни хора, а от време на време странна поредност от мечти нахлува в непознати кътчета от съзнанието и на най-неподатливите, тъй че никаква цялост от рационални пояснения, промени или фройдистки разбори не може да анулира тръпката от шепота край камината или в уединена гора.

Тук имаме намесата на психически модел или  настройка, толкоз действителен и надълбоко заложен в душевните прекарвания, колкото всички други човешки модели или нагласи – остарял като религиозните усеща и в доста аспекти тясно обвързван с тях, прекомерно привързан с нашето най-съкровено биологично завещание, че да загуби мощното си влияние над забележителна, въпреки и неголяма част от човешкия жанр.

Първите инстинкти и страсти на индивида образуват реакцията му към заобикалящата го среда.

Определени чувства, учредени на наслаждение и болежка, се построяват към явленията, чиито аргументи и следствия той схваща, до момента в който от тези, които са му необясними – а вселената е изпълнена с тях от първите му дни, – по натурален метод са изтъкани такива въплъщения, удивителни тълкувания и усеща на благоговение и смут, на каквито можем да попаднем при общества с наивни схващания и стеснен опит.

Неизвестното, също като непредсказуемото, се е трансформирало за нашите примитивни предшественици в заплашителен и всесилен източник на блага и бедствия, спохождащи човечеството по загадъчни и напълно извънземни аргументи, които безспорно принадлежат към сфери на съществуванието, за които нищо не знаем и към които не принадлежим.

Феноменът на сънуването също е оказал помощ за построяването на визията за недействителен или извънреден свят.

Като цяло всички условия на първобитния живот на дивака са благоприятствали толкоз мощно усета за свръхестественото, че не може да ни учуди усърдието, с което потомствената същина на индивида се е наситила с вяра и поверие.

Това засищане, като категоричен теоретичен факт, би трябвало да се преглежда на процедура като непрекъснато, когато става въпрос за подсъзнанието и вътрешните инстинкти – тъй като, макар че региона на незнайното от хиляди години се свива непрекъснато, по-голямата част от галактическото пространство към момента е безконечен източник на тайнственост, а необятните остатъци от мощни наследствени асоциации не престават да витаят към всички обекти и процеси, които в миналото са били загадъчни, колкото и добре познати да са те в този момент.

Нещо повече, фактически съществува физиологично запечатване на старите инстинкти в нервната ни тъкан, поради което те ще бъдат неясно настоящи, даже съзнателният разум да е прочистен от всички източници на учудване.

Понеже помним болката и смъртната заплаха по-ясно от удоволствието и тъй като страстите към благотворните аспекти на незнайното поначало са били присвоени и официализирани от обичайните религиозни ритуали, на тях се е паднал жребият на по-тъмната и злотворна страна на галактическата загадъчност, показана най-вече в националния извънреден фолклор.

Тази податливост е естествено усилена от обстоятелството, че несигурността и опасността постоянно са тясно свързани и трансформират всеки чужд свят в свят на рискове и вероятни несгоди.

Когато към това възприятие на боязън и зло прибавим неизбежното обаяние на удивлението и любознанието, се ражда съставно тяло от мощни страсти и провокации към въображението, чиято жизнеспособност би трябвало да устои колкото и самият човешки жанр.

Децата постоянно ще се опасяват от тъмното, а хората с мозъци, чувствителни към унаследения подтик, постоянно ще потръпват при мисълта за скритите и неизмерими светове на чужд живот, които могат да пулсират в бездната оттатък звездите или неприятно да притискат личното ни земно кълбо в нечестиви измерения, които единствено мъртвите и безумните могат да зърнат.

При такава основа никой не би трябвало да се учудва, че съществува литературата за галактическия боязън. Тя постоянно е съществувала и постоянно ще съществува.

Няма по-добро доказателство за нейната устояваща жизнеспособност от порива, който кара създатели с изцяло противоположни ползи да посегнат към нея в обособени свои творби, като че ли да разтоварят мозъка си от призрачни форми, които другояче биха ги преследвали.

Така Дикенс написа няколко злокобни текста, Браунин г – скандалната поема „ Чайлд Роланд “, Хенри Джеймс  – „ Примката на призрака “, Д-р Холмс – изкусния разказ „ Елси Венър “, Ф. Марион Крофорд  – „ Горната койка “ и редица други примери; госпожа Шарлот Пъркинс Гилман , обществен работник – „ Жълтите тапети “, а хумористът У. У. Джейкъбс сътвори оня умел театрален пай, наименуван „ Маймунската лапа “.

Този вид литература на страха не трябва да се смесва с другия, видимо сходен, само че психически прекомерно различен – литературата на чисто физическия боязън и земния смут.

Разбира се, сходни текстове имат своето място, както и общоприетите или даже снизходителните и хумористични истории за духове, при които формализмът или авторовото мигане отместват действителното чувство за галактически боязън в най-чистия му смисъл.

Истинската свръхестествена история съдържа освен това от тайнствено ликвидиране, кървави кости или призрачна фигура, подрънкваща с вериги съгласно разпоредбите.

Трябва да е налична атмосферата на запъхтян и непонятен смут от външни незнайни сили, належащо е да съдържа намек, изразен съществено и злокобно, който да стане нейна тематика, на онази най-ужасна визия в човешкия мозък – злостно и характерно преустановяване или проваляне на закрепените закони на природата, които са единствената бариера против набезите на хаоса и демоните на непознатото пространство.

Естествено, не можем да чакаме всички свръхестествени истории да дават отговор изцяло на какъвто и да било научен модел.

Творческите мозъци са неспокойни и най-хубавите творби имат своите дефекти. Нещо повече, огромна част от най-отбраните свръхестествени творения са несъзнателни – демонстрират се в запаметяващи се фрагменти, пръснати из текста, чийто повсеместен резултат може да бъде с доста друга роля.

Атмосферата е най-важна, тъй като крайният аршин за меродавност не е сходството в сюжета, а основаването на нужното чувство.

Можем да обобщим, че свръхестествена история, която се стреми да възпитава или да създаде обществен резултат, както и такава, в която най-после ужасите получават пояснение от натурален темперамент, не е същински роман за галактически страх; остава обаче фактът, че сходни повествования имат в обособени свои елементи атмосферни линии, които дават отговор на всички условия на същинската свръхестествена литература на ужаса.

Ето за какво би трябвало да съдим за нея не по желанието на създателя или по самото развиване на сюжета, а по прочувственото равнище, което реализира в най-необичайния си миг.

Ако подобаващите чувства са провокирани, такава „ връхна точка “ би трябвало да се приема сама по себе си за свръхестествена литература, без значение какъв брой прозаично пояснение получава тя по-нататък.

Единственият тест за в действителност свръхестественото е единствено този – дали в читателя се поражда надълбоко възприятие на боязън и допир с незнайни селения и сили; ловко основан резултат на благоговение, когато той като че ли се ослушва за ударите на черни криле и драскането на отвъдни форми и същества по рамките на познатия ни свят.

И несъмнено, колкото по-пълно и изцяло една история предава тази атмосфера, толкоз по-добра е тя като произведение на изкуството в областта на свръхестественото.

Х. Ф. Лъвкрафт (1890–1937), най-важният американски създател на свръхестествени истории след Едгар По , е оказал извънредно въздействие върху литературата на ужаса през последните десетилетия. Въпреки че през днешния ден е прочут най-вече със свръхестествената си белетристика, той основава и редица забавни стихове и есета.

Настоящият том показва на българските читатели 12 от най-хубавите му стихотворения и 3 от най-прочутите му есета.

В първото от тях, дало заглавието на целия алманах, Лъвкрафт прави изчерпателен критически обзор на свръхестествения смут в литературата от древността до началото на XX в., като формулира естетиката на този смут и излага личните си концепции за него и за литературните техники, с които той се реализира.

Във второто есе  – „ Бележки върху писането на свръхестествени истории “ – създателят изяснява за какво написа свръхестествена прозаичност и ни среща с разпоредбите, които следва при нейното основаване, а в третото – „ Метричната причинност “ – разкрива какъв брой значими са за положителната лирика стихотворната стъпка и чувството за темп.

В сборника са включени и определени фрагменти от писма на Лъвкрафт до редакторите на сп. „ Уиърд Тейлс “, което разгласява за пръв път част от най-известните му разкази. Те хвърлят спомагателна светлина върху неговото творчество и метода, по който написа.