За или против равнопоставеността между родители и деца?
Наскоро бях очевидец на една полемика (която доста скоро се трансформира в спор), отдадена на тематиката. Ще ви показва чат от нея:
С: „ Не мисля, че говоренето на малко име е демонстрация на пренебрежение към хората с повече опит. За образец, нашите деца ни приказват на малко име. "
И: „ Но по какъв начин може по този начин?! Къде остава уважението? "
С: „ Това не пречи на уважението. Ако ни споделят „ мама " и „ баща " значи не ни одобряват като другари. Къде тогава остава равнопоставеността? "
И: „ Каква равнопоставеност? В едно семейство не може да има равнопоставеност! Къде в живота има равнопоставеност?! "
Какво стана в този случай? Конфликт сред две гледни точки, които доста постоянно се срещат в схващанията на родителите, по отношение на грижата и възпитанието на децата. В вдете има аргумент, само че къде е истината? Кое е по-полезно за построяването на нашите отрочета като независими и уверени персони?
Да, фактически, на никое място в живота няма равнопоставеност – хората са на друга възраст, обществен статус, умения, познания. Нужно е човек да се бори всекидневно,за да се развива и за това е точно средата. А първата такава, в която детето попада е фамилията.
Но, това е истина, която децата схващат още от напълно дребни. Неслучайно още Алфред Адлер приказва за възприятието за непълноценност, свойствено за всеки един човек. Според него, то се корени още в ранното детство, като го изяснява с обстоятелството, че човек претърпява доста нескончаем интервал на взаимозависимост. За образец, до момента в който бебето е безусловно безпомощно, то разчита на своите родители, с цел да оцелее. Тази взаимозависимост понижава с развиването на неговите познания и умения, само че даже в наши дни е належащо да преминат най-малко 20 години /а даже и повече, в случай че имаме поради финансовата опека/, с цел да може едно дете да се назова изцяло независимо. През всичките тези години неговите родители са хората, които знаят и могат повече. Не бива да забравяме, че първоначално това предимство се явява даже във връзка с физическите характерности. Неслучайно, дребните момчета дефинират своите татковци като най-големите и най-силните. В очите им те фактически са такива. Получава се по този начин, че още от своето раждане, детето разчита на своите родители, с цел да оцелее. Този опит предизвика у него мощни прекарвания на малоценност, всекидневно сравнявайки се с другите хора от фамилното обграждане, които са доста по-силни и могъщи. Появата на това ранно възприятие на малоценност е началото на продължителна битка за реализиране на предимство над средата, както и началото на стремежът към развиване, който се явява съществена мотивационна мощ в живота ни.
С всички действия, които осъществяваме, имаме за цел да преодолеем тъкмо това възприятие и да укрепим възприятието си за предимство.
Какво се получава, когато в фамилията му се демонстрира и споделя всекидневно, че то е малко – че би трябвало да седи на дребното столче в профил, до момента в който родителите му се хранят на огромната маса, тъй като са големи; че тематиките им за диалог са „ за възрастни ", по тази причина е нужно да излезе от стаята; че е още малко, по тази причина не може да взе участие при вземането на решения у дома? Не се ли ускорява по този метод точно това възприятие на малоценност? Как в утрешния ден ще чакаме от същото това дете да е решително, независимо и да се оправя единствено с живота, когато още от напълно ранна възраст сме му насадили, че не може, не знае и мястото му е в ъгъла? Адлер разказва този процес на обстановката: когато възприятието на малоценност стане прекалено, то прераства в комплекс за малоценност, изразяващ се в пресилено възприятие за личната си уязвимост и неплатежоспособност. То следва да бъде обсъждано като патологично, тъй като води до процес в развиването. Детето се вторачва като омагьосано в своите мними или действителни дефекти и няма вяра, че може да ги преодолее. Новото буди боязън и тревога, а качества като интензивност, храброст, адаптивност, отстояване на позиция и други няма по какъв начин да бъдат развити.
Независимо от събитията, играещи роля за появяването на възприятието за малоценност, при „ удобни условия в бъдещият възрастен може да се появи компесаторен механизъм наименуван комплекс за власт и предимство. Целта е да го изведе от положение на беззащитност и неустановеност, като му помогне да разтовари върху близките цялата експанзия, която в годините е натрупал. Този комплекс се показва в наклонност да се преувеличават физическите, интелектуални или обществени качества. Характерно за държанието е доминирането, враждебността и употребата. Самият човек изхожда от илюзорното разбиране, че в случай че има власт, никой не ще го допре. Примери от международната история за подобен вид хора са Сталин и Хитлер. В фамилната история също са постоянно срещани. За образец ще дам млада жена, която преди малко е основала семейство. Детството й е обвързвано най-вече с неприятни мемоари за недооцененост и неуважение на потребностите. В разследване на това многото права и отговорности, произлизащи от новата й роля в живота я заслепяват, заради което влиза в другата прекаленост. Приема, че тя е най-права, че цялото семейство би трябвало да я слуша и да се преценява с нея, а резултатите са пагубни за всички членове.
В този ред на мисли,схващайки тези съществени положения, не е ли таман роля на родителите да предиставят на детето си една първична, релативно предпазена среда, в която то да повярва, че може да се оправя „ като огромните "? Не е ли точно равнопоставеността в фамилията ключът, който ще му помогне да се оправя по-лесно с неналичието й в действителния живот?
Има и още един факт, който дава на детето цялостно право да взе участие във вземането на значими фамилни решения. Детското мислене значително е лишено от моралните правила и обстоятелствените рамки, ограничаващи мисълта на възрастния. В резултат,често концепциите му могат да са много новаторски и да дават ключ към разрешаването на казуса. Ще приложа следният образец: родителите стартират дребен бизнес, отпечатвайки и разпространявайки научно-популярно списание из цялата страна. Резултатите от продажбата на първите броеве обрисуват огромен проблем: връзката с разпространителите е тромава и неточна, има доста бракувани бройки. Семейството се събира дружно и родителите изясняват протичащото се на децата, като дружно стартират да търсят решение. В този миг момчето, което е в началните класове, пита баща си дали не може да продават списанието единствено на тези, които желаят да си го купят. Макар и препоръчана наясно, по детски, тази концепция демонстрира на мъжа пътят на излизане от обстановката. В резултат, списанието стартира да се продава единствено посредством абонамент, което води до съкращаване на брака и ограничение на контактите с разпространителите. Ето по какъв начин едно дете, следвайки своята вътрешен глас и въображение, може да помогне на своето семейство, като пълноправен член.
Ще засегна и въпроса с обръщението на децата към своите родители. Основен метод за построяването на равнопоставеност в фамилията е доминирането на другарските взаимоотношения, а въпреки всичко приятелите се назовават по име /или прякор/. Нека разгледаме какво допуска наименованието „ мамо ": демонстрира, че дамата е майка на своето дете, т.е. тя е сложена в позицията на грижещ се за него човек, тъй като то към момента е малко и безпомощно. Да, само че когато се получава смяната от потреблението на името се приема, че детето към този момент е релативно независимо и може да задоволява много свои потребности. Защо тогава е нужно да продължава да се държи в ролята на подчинено? Или за самото него е по-лесно да се показва за такова, с цел да оправдае своя мързел и пробуди състрадание у възрастните? В умозаключение ще кажа, че когато то е живяло в равнопоставена среда, в която му се е давало правото на избор /в рамките на неговите възможности/ е обикновено с повишаването на възрастта му, връзката с родителите последователно да стартира да се разпада. Целта е да му се даде късмет да се почувства независимо и да построи нова обектна връзка с бъдещия си сътрудник в живота. Ако даже като младеж то продължава да назовава родителите си „ мамо " и " баща ", може да се допусна, че све още се приема в ролята на дете, а не възрастен, с всички несъзнавани смисли, която тя има. От тук може да се допусна, че у него има боязън от мнението и ограниченията, които майката или бащата може да предприеме, в случай че посмее да го разочарова или не съблюдава повелите му. Тоест, детето вижда родителя в ролята на Свръх Аз, само че в частта съвест, правила и морал вижда го като фигура, стояща по-високо от него, което е една от главните аргументи за неналичието на разговор сред поколенията и зараждащите неподходящи следствия.
Автор: Ирена Киркова
Източник: Българска школа по психоанализа / Психология за родители
Изображения: livewellmagazine.org, www.northcountrypublicradio.org
