НАШИТЕ УЧИТЕЛИ СА НАЙ-ДОБРИТЕ… Учителката ми по английски няма лице.

НАШИТЕ УЧИТЕЛИ СА НАЙ-ДОБРИТЕ…
Учителката ми по британски няма лице. Има чорлава коса, увиснала върху раменете ѝ. Косата ѝ е черна от пътя до ушите, а след това става неоновооранжева до накъдрените краища. Не мога да реша дали е вбесила фризьорката си, или се трансформира в пеперуда монарх. Наричам я Чорла.
Чорла изгубва двайсет минути, до момента в който ревизира наличието на учениците, тъй като не желае да огледа към нас. Седи на бюрото си с наведена глава, а косата ѝ пада върху лицето ѝ. Прекарва останалата част от часа, пишейки върху дъската и говорейки на знамето за книгите, които би трябвало наложително да прочетем. Изисква от нас всеки ден да си водим дневник, само че дава обещание, че няма да чете записките ни. Отбелязвам си в дневника, че е доста странна
В часовете по обществени науки също всеки си води дневник. Училището несъмнено е купило дневниците на преференциална цена. През деветте години, откогато сме възпитаници, учим историята на Америка за девети път. Поредна инспекция на умеенето да боравим с карти, една седмица, отдадена на преговор на коренните поданици на Америка, Христофор Колумб тъкмо преди празника му, първите заселници тъкмо преди Деня на благодарността. Всяка година ни споделят, че ще стартираме да учим модерна история, само че постоянно зацикляме на Индустриалната гражданска война. Стигнахме до Втората международна война в седми клас – кой би могъл да допусна, че се е водила война в целия свят? Нужно е да има повече ваканции, с цел да могат учителите по обществени науки да поддържат равнището си.
Учителят ми по обществени науки е господин Врат – същият оня мъж, който ми изкрещя да седна в залата. Той ме е запомнил, затаявайки благи усеща към мен. „ От в този момент нататък няма да те изпускам от очи. Седни на първия ред. “
И на мен ми е прелестно да ви видя още веднъж. Готова съм да се обзаложа, че господинът страда от посттравматично разстройство. Виетнам или Ирак – една от тези войни, които дават по малкия екран.
В ЦЕНТЪРА НА ВНИМАНИЕТО
След часа по обществени науки си намирам гардеробчето. Ключалката заяжда леко, само че съумявам да го отворя. Гмурвам се в потока от обядващи след четвъртия час възпитаници и се придвижвам по коридора към стола.
Достатъчно съм прозорлива, с цел да не си нося храна през първия си ден в гимназията. Няма по какъв начин да знам какъв ще бъде допустимият жанр. Кафяви хартиени пликове – непретенциозен белег за принадлежност към обществото на жителите на предградията или аксесоар, завършващ визията на простаците? Термоизолиращи пликове – грациозен метод да се избави планетата или удостоверение за прекомерно грижлива майка? Единственото решение на казуса е да си купя нещо. То ми дава опция да огледам трапезарията за някое отзивчиво настроено лице или за някой ъгъл, където ще остана незабелязана.
Топлият обяд се състои от пуйка, разтворимо картофено пюре със сос, мокра зелена салата и бисквита. Не знам по какъв начин бих могла да си поръчам нещо друго, по тази причина плъзгам таблата по плота и оставям на търтеите от кухнята да я изпълнят. Осемфутовият възпитаник от горните класове пред мен по някакъв метод се снабдява с три чийзбургера, пържени картофи и две шоколадови рулца с заряд от крем, без да каже нито дума. Може би е употребявал някаква морзова писменост с очите си. Трябва да проуча въпроса. Вървя след Дългуча и влизам в трапезарията.
Съзирам няколко другари – възпитаници, които смятах за свои другари, само че те извръщат очи от мен. Мисли бързо, мисли бързо. До прозореца е седнало това ново момиче, Хедър, и чете някаква книга. Бих могла да седна на някоя маса против нея. Или бих могла да пропълзя зад някое кошче за отпадък. Или да изсипя обяда си в него, да продължа напред и да изляза от стола.
Дългуча маха на приятелите си, които са заели една цяла маса. Естествено. Баскетболният тим. Те го псуват – чудноват привет, разменян сред пъпчиви спортисти. Той се усмихва и подмята към тях едно шоколадово рулце. Опитвам се да се шмугна около него.
Пльок! Една буца картофено пюре, напоена със сос, ме удря тъкмо в средата на гръдния панер. Разговорите стопират и всички ме зяпат, а лицето ми пламти в ретината на очите им. Ще бъда запомнена вечно като „ момичето, което беше заковано от буца картофено пюре през първия образователен ден “. Дългуча се извинява и прибавя още нещо, само че четиристотин души избухват в смях, а аз не умея да чета по устните на хората. Изсипвам храната от таблата в кошчето и припвам към вратата. Изхвърчавам от трапезарията толкоз бързо, че треньорът по лека атлетика сигурно щеше да ме включи в тима на гимназията, в случай че беше тук. Но той не е тук. Днес дежурен в стола е господин Врат. А на господин Врат не са му нужни девойки, които са в положение да пробягат 100 метра за по-малко от 10 секунди, в случай че не са склонни да го вършат с футболна топка в ръце.
Господин Врат: „ Ето че още веднъж се срещаме “.
Аз:
Дали щеше да ме изслуша, в случай че му бях споделила: „ Трябва да се прибера у дома и да се преоблека “ или „ Видяхте ли какво направи оня простак? “. Изключено. Държа си устата затворена.
Господин Врат: „ Закъде си се забързала? “.
Аз:
По-лесно е да не кажа нищо. Затвори си човката, хвани си езика зад зъбите, не издавай никакъв тон. Всички тези нелепости, които чуваш по малкия екран за общуването и изразяването на усеща, са неистина. Всъщност никой не желае да чуе това, което искаш да кажеш.
Господин Врат си записва нещо в бележника. „ Още първия път, когато те видях, ми стана ясно, че ще имам неприятности с теб. Преподавам тук от двайсет и четири години и мога да схвана какво става в мозъка на ученика, единствено като го погледна в очите. Повече няма да те предизвестявам. Току-що се снабди със забележка за това, че се шляеш по коридорите без позволение. "