Алармата се задейства
Надуших я, гадината! Опитваше се да се намести в мен, промъкнала се през задната врата, спотайваше се в ъглите и се прикриваше зад пердетата, до момента в който вкарваше багажа си в мен и превземаше пространството. Преди въобще не я разпознавах. Разбирах, че се е нанесла в мен, чак когато ми ставаше толкоз тясно, че не можех да си поема въздух. И желаех да избягам надалеч от самата себе си. Но дълго време посветих на това да опознавам по-добре личния си дом, този на душата ми. Да прегледам прашните килери, да надникна в разхвърляните шкафове, даже да се сблъскам със смрадливите долапи, които бях заключила. Спусках се по страшните стълбища, с цел да изровя спомените от детството си, да се изправя лице в лице с чудовищата оттогава и да светна лампата. И започнах да се усещам все по-уютно в себе си.
И когато тя още веднъж се опитваше да се промъкне, се задейства алармата, която бях конфигурирала. Първо пристигна досадата. Онова чувство, че няма смисъл в това, което върша. Трудността, с която започнах да измествам дилемите. Усещането за насила, за липса на избор. Дори когато сядах на бюрото си, с цел да пиша (нещо, което ми носи наслаждение и ме храни душевно) като че ли не бях тук. Да, тя прави тъкмо това – вади ме от настоящия миг. Прихваща остарели страхове и ги проектира в бъдещето. Заклещва ме в тунела на проекциите и слънцето на настоящия момент изчезва. И това граби силата ми, краде фокуса ми.И не помня, че се обичам, че се оценявам. Седя смотана в ъгъла и очаквам някой да ми каже, че коствам. Но тъй като виждам неприятно и ръся ненавист, никой не смее да ме приближи.След това идва празнотата. Онази празнина, която си няма име и е празна от всичко, даже от страст. Не ми е тъжно в нея, никакво не ми е. Но стартирам да пълня себе си, в дословния смисъл. Ям, пия, тъпча до лудост тялото си, с цел да запълня тази дупка в мен. И тъпча с лайна, с храна, която ме трови. Наказвам се с нея. Опитвам се да се убия. И когато натъпча следващата порция гняс, се ненавиждам. Защото ми е тежко, тъй като съм подута, тъй като ми е отровно на душата. И толкоз се ненавиждам, че желая да се санкционира още веднъж.
И страхът от другите идва. Интерпретирам ги. Така че да ме нараняват. Чувам думите им като камъни, с които млатят сърцето ми. Виждам ги да си отиват, да ми се присмиват, да ме ненавиждат. Или пък се усещам невидима за тях. Крещя им да ме виждат, само че те извръщат глава. И стартирам да ги ненавиждам. Защото ме изоставят, не ме схващат, не ме желаят. Защото са гадни. И тичам от тях. Строя си черупката и се помествам в нея. И ги ненавиждам оттова, за по-сигурно. И съм все по-изоставена.
А да – и не помня, че се обичам, че се оценявам. Седя смотана в ъгъла и очаквам някой да ми каже, че коствам. Но тъй като виждам неприятно и ръся ненавист, никой не смее да ме приближи. И се претърпявам като неразбрана и неоценена. И спирам да бленувам, тъй като каква изгода от моите фантазии.
И целият този багаж, който тя натрупва в мен, лишава въздуха ми, изчерпва силата ми. Толкова сломена се усещам, че вместо да стана да я изритам от себе си, аз я виждам като разтуха. Като опрощение да ненавиждам и санкционирам себе си. И й разтварям необятно вратите, с цел да се придвижи умерено и трайно в мен.
Но не и в този момент. Не повече. Вече знам. И мога да я позная. Мога и да я изритам на открито. Когато тя донесе досадата, аз разтварям долапа с обичани неща и стартирам да ги нареждам в деня си. Отивам при потока, лежа в тревата, сея цветя, пиша, танцувам, срещам се с обичани хора, върша йога. Когато усетя по какъв начин сервирам към устата си камара от отрова, се стряскам. Не се дразня на себе си, а търча на пазара. Избирам най-сочните плодове, пълня торбите със свежи зеленчуци. И с тях си споделям, че се обичам и че се грижа за себе си.
А другите просто ги обичам. Не тълкувам, а чувам. Не се мъча да ги схвана, а ги одобрявам. В думите им не натрупвам своите страхове и багажи, а участвам с отворено схващане. Не желая да съм права, не желая да наложа гледната си точка. Искам да поддържам връзка, без да се разпознавам с това.Правя си фреш, качвам се на колелото, ходя на йога, пущам си музика и танцувам. Подарявам си изгрев, чета стихове, виждам обичани филми. Готвя красива вечеря, върша обич, прегръщам детето си, играя, пиша.
Намирам центъра в себе си, в който всичко е добре, в който тече цялата сила на света и в който има покой и мир. Сядам в него и вдишвам. Прибирам се вкъщи и й споделям да се маха. И когато и последният й куфар е на открито, затръшвам вратата. Но до момента в който я виждам по какъв начин си отива, се запитвам за какво е пристигнала. И се понечвам да преровя още килери в душата си, с цел да схвана. Защото в този момент имам сили. Защото съм вкъщи. Депресията не живее в мен към този момент. Засега. Поне през днешния ден...
И когато тя още веднъж се опитваше да се промъкне, се задейства алармата, която бях конфигурирала. Първо пристигна досадата. Онова чувство, че няма смисъл в това, което върша. Трудността, с която започнах да измествам дилемите. Усещането за насила, за липса на избор. Дори когато сядах на бюрото си, с цел да пиша (нещо, което ми носи наслаждение и ме храни душевно) като че ли не бях тук. Да, тя прави тъкмо това – вади ме от настоящия миг. Прихваща остарели страхове и ги проектира в бъдещето. Заклещва ме в тунела на проекциите и слънцето на настоящия момент изчезва. И това граби силата ми, краде фокуса ми.И не помня, че се обичам, че се оценявам. Седя смотана в ъгъла и очаквам някой да ми каже, че коствам. Но тъй като виждам неприятно и ръся ненавист, никой не смее да ме приближи.След това идва празнотата. Онази празнина, която си няма име и е празна от всичко, даже от страст. Не ми е тъжно в нея, никакво не ми е. Но стартирам да пълня себе си, в дословния смисъл. Ям, пия, тъпча до лудост тялото си, с цел да запълня тази дупка в мен. И тъпча с лайна, с храна, която ме трови. Наказвам се с нея. Опитвам се да се убия. И когато натъпча следващата порция гняс, се ненавиждам. Защото ми е тежко, тъй като съм подута, тъй като ми е отровно на душата. И толкоз се ненавиждам, че желая да се санкционира още веднъж.
И страхът от другите идва. Интерпретирам ги. Така че да ме нараняват. Чувам думите им като камъни, с които млатят сърцето ми. Виждам ги да си отиват, да ми се присмиват, да ме ненавиждат. Или пък се усещам невидима за тях. Крещя им да ме виждат, само че те извръщат глава. И стартирам да ги ненавиждам. Защото ме изоставят, не ме схващат, не ме желаят. Защото са гадни. И тичам от тях. Строя си черупката и се помествам в нея. И ги ненавиждам оттова, за по-сигурно. И съм все по-изоставена.
А да – и не помня, че се обичам, че се оценявам. Седя смотана в ъгъла и очаквам някой да ми каже, че коствам. Но тъй като виждам неприятно и ръся ненавист, никой не смее да ме приближи. И се претърпявам като неразбрана и неоценена. И спирам да бленувам, тъй като каква изгода от моите фантазии.
И целият този багаж, който тя натрупва в мен, лишава въздуха ми, изчерпва силата ми. Толкова сломена се усещам, че вместо да стана да я изритам от себе си, аз я виждам като разтуха. Като опрощение да ненавиждам и санкционирам себе си. И й разтварям необятно вратите, с цел да се придвижи умерено и трайно в мен.
Но не и в този момент. Не повече. Вече знам. И мога да я позная. Мога и да я изритам на открито. Когато тя донесе досадата, аз разтварям долапа с обичани неща и стартирам да ги нареждам в деня си. Отивам при потока, лежа в тревата, сея цветя, пиша, танцувам, срещам се с обичани хора, върша йога. Когато усетя по какъв начин сервирам към устата си камара от отрова, се стряскам. Не се дразня на себе си, а търча на пазара. Избирам най-сочните плодове, пълня торбите със свежи зеленчуци. И с тях си споделям, че се обичам и че се грижа за себе си.
А другите просто ги обичам. Не тълкувам, а чувам. Не се мъча да ги схвана, а ги одобрявам. В думите им не натрупвам своите страхове и багажи, а участвам с отворено схващане. Не желая да съм права, не желая да наложа гледната си точка. Искам да поддържам връзка, без да се разпознавам с това.Правя си фреш, качвам се на колелото, ходя на йога, пущам си музика и танцувам. Подарявам си изгрев, чета стихове, виждам обичани филми. Готвя красива вечеря, върша обич, прегръщам детето си, играя, пиша.
Намирам центъра в себе си, в който всичко е добре, в който тече цялата сила на света и в който има покой и мир. Сядам в него и вдишвам. Прибирам се вкъщи и й споделям да се маха. И когато и последният й куфар е на открито, затръшвам вратата. Но до момента в който я виждам по какъв начин си отива, се запитвам за какво е пристигнала. И се понечвам да преровя още килери в душата си, с цел да схвана. Защото в този момент имам сили. Защото съм вкъщи. Депресията не живее в мен към този момент. Засега. Поне през днешния ден...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ