На всеки свети Валентин интернет се залива от снимки на

На всеки свети Валентин интернет се залива от фотоси на известни двойки, а по-късно изчезват до идващия. Но същинската обич не трае единствено един ден в годината. В рубриката на Traffic News „ Великите любовни истории на ХХ век”, всяка седмица ще ви описваме за една гореща двойка, останала вечно в историята с пламенната си любов и от време на време с главозамайващата си скандалност - алкохол, изневери, опити за самоубийство, мафиотски връзки, опустошение, проваляне, секс, кавги, още секс, изменничество и амнистия.
Прочетете още
Обичан от читателите, смазван от рецензията, неотразим за дамите – това е Ерих Мария Ремарк. Той е писателят, станал знаменит с литературни шедьоври като " На западния фронт нищо ново ", " Триумфалната арка ", " Черният обелиск ", " Нощ в Лисабон ", " Сенки в парадайса " и „ Трима приятели “.

Но на фокус през днешния ден ще бъде един от тях – „ Триумфалната арка” и вдъхновителката на романа.

Интересен факт към персоналния живот на писателя е бурната му любовна връзка с иконата на златната холивудска епоха Марлене Дитрих. В продължение на три години той се пробва да я склони да се разведе и да се омъжи за него. Но безрезултатно. Нейният капризен темперамент и многочислените ѝ любовни афери с други мъже го принуждават да се откаже от желанията си.



Любовта посред им не била нито първата, нито последна за тях, само че е история на великата, ярка обич. Среща сред две души, самотни по своему, разголващи възприятията си най-страстно в изкуството, което имали като избавление. Ангажиментите им не разрешавали да бъдат постоянно дружно, по тази причина Ремарк пишел всяка седмица до своята обичана Марлене. Наричал я „ ангел " и „ златна дива котка ".

На кинофестивалът във Венеция, 1938 година се случва магията.

На маса в ресторанта стоят ледената хубавица Марлене Дитрих и популярният режисьор Джоузеф декор Щернберг. Към тях се доближава чужд мъж, елегантно облечен, с изтънчени черти на лицето и недопечен взор. Той се показва – Ерих Мария Ремарк. Гласът му е невисок, сетивен – глас на артист. На Марлене той й се коства прекомерно млад – създателят на великата книга „ На западният фронт нищо ново " би трябвало да е по-възрастен – по този начин си мислела тя. Разменили си похвали. Джоузеф, някогашен ухажор на актрисата, се почувствал непотребен на масата и побързал да си тръгне. Бъдещият популярен режисьор, оператор, а надлежно и ценител на човешките души, той не могъл да не усети зараждащата се обич и да не оцени величието и хубостта на този миг. Същата нощ Марлене и Ерих си приказват цяла нощ. В края на диалога Ремарк прави неудобно и напълно ненадейно самопризнание. Но още по-неочаквана е реакцията на Марлене – тя е в безспорен екстаз. Актрисата от дълго време е приела ролята на секс-символ, освен на екрана, само че и в живота. Ролята на муза за нея е нещо ново и Марлене с наслада я прегръща. Венеция дава величие от златни залези, прелестна архитектура, кралско величие и сантиментални канали, които стават декор за този любовен романс. Скоро влюбените се озовават в Париж, а скъпия хотел „ Ланкастър " гостоприемно отваря порти за пристрастеностите на писателя и актрисата. В будоара се носи опияняващ мирис на хиляди букети от бели люляци – обичаните цветя на Марлене.



Писателят Ерих Мария Ремарк и именитата актриса Марлене Дитрих са имали удивителен любовен разказ, който не бил нескончаем, само че за сметка на това - доста прочувствен. Ерих Мария Ремарк се измъчвал от непостоянството и " хладното великолепие " на Марлене, само че все пак назовава именитата актриса " неповторимо ентусиазъм ".

Писателят признава, че с помощта на тази страст написва романа си " Триумфалната арка ", в който първообраз на основната героиня е Марлене Дитрих.



Критиката окачествява писмата като книжовен шедьовър.

" Мила! Ангел на прозореца ми! Светла фантазия! Аз в никакъв случай повече няма да хуля, когато ти пожелаеш да избягаш от болния от ишиас дъртак. Златна моя, с дребни устни и очи с цвета на морските талази, давам обещание в никакъв случай повече да не ти се дразня поради проклетата копринена покривка, за която се закачват палците на краката ми. Обличаш ли се топличко, като излизаш на открито? Грижи ли се някой за теб, работливке моя?...Ние ще отидем с теб в най-голямата сладкарница, и аз ще ти поръчам какао и голяма порция ябълков пирог... " /25.11. - 07.12. 1937 година /

" Този град се изправя пред мен оттук и оттова, улиците му ми приказват за теб, и къщите, и " Колизея ", и " Максим " - самият аз не съм бил там, те идваха при мен - в моята стая - стоят пред мен и ме питат, питат... Това в никакъв случай не е било... Аз загинах. Погуби ме черната подземна река, погуби ме звукът от цигулка над покривите на къщите, погуби ме сребристият въздух на декември, погуби ме тъгата на сивото небе, аз загинах поради теб, сладко мое сърце, несравнима моя фантазия, разстилаща се над всички гори и долове с моите усеща!.. Сърцето на моето сърце в никакъв случай не е изпитвало това. Безпокойно благополучие, преплетено с лианите и стоновете на жарки и трескави нощи...Нима в миналото съм изпитвал това: деликатност? " /Париж, след 07.12. 1937 г./

" Мила моя, талантлива от Бог, когато по през целия ден лежа в постелята, и когато всичко към този момент е прочетено, ме връхлитат куп мемоари, свързани с теб. Мисля, че те ни бяха като подарък един на различен, и то в най-подходящото време. Ние до болежка се нуждаехме един от различен. Ние имахме прекалено много минало и напълно никакво бъдеще. И не го и искахме. Надявахме се на такова вероятно единствено от време на време - може би през нощите, когато животът наподобява на съновидение!.. " /Париж, 23.12. 1937 г./

" Искам да бъда покрай теб, и повече нищо не ми е нужно. Ти би трябвало да знаеш, какво желая аз. И не би трябвало да се страхуваш от нищо. Ти би трябвало да си уверена, че аз постоянно ще бъда с теб, и в твоя живот в никакъв случай повече няма да има самотност. Аз не умея да бъда утешител - в това не съм сръчен с думите. Но аз съм кадърен на нещо друго, на което преди не бях: аз съм кадърен на обич - и в този момент, в който написах това, ми стана извънредно срамно, тъй като прозвуча високопарно, а не трябваше. Но ще оставя всичко такова, каквото е, тъй като с помощта на теб аз станах кадърен на това!.. " /11.12. 1938 година /

Издателят на писмата - В. Фулд - написа в предисловието на изданието:

" Пред нас е последната велика история на любовта на XX век. Любов - грандиозна заблуда, цялостна с неистини и самозалъгване, само че искряща от вътрешната страна като бенгалски огън, с облика на Ремарк ".