На снимката – астронавтът на НАСА Едгар Мичъл по време

На фотографията – астронавтът на НАСА Едгар Мичъл по време на престоя си на Луната на 6 февруари 1971 година. Credit: NASA

През последните няколко дни в обществените мрежи обикаля забавен мем – руснаците пратиха първия човек в космоса, първата жена в космоса, тяхна бе първата галактическа разходка, техни бяха първите безпилотни задачи до Венера, Луната и Марс. Как по този начин внезапно американците изпратиха човек на Луната и смеят да настояват, че са спечелили галактическата конкуренция? 

За страна като България, която е била част от Източния блок, сходен въпрос звучи резонно. Тъй като медиите и печатът са били подчинени на централната власт, както всичко останало, отразявани са били най-много руските задачи, а не американските. Средностатистическите българи всеобщо не знаят за някои от огромните триумфи на Съединени американски щати по време на конкуренцията през 60-те години – за тях кацането на Луната идва някак си незабавно, шокиращо, освен това на фона на грандиозните руски триумфи. В действителността обаче “големият скок ” на Армстронг и Олдрин не произлиза от нулата – зад него стоят 99 тестови полета, от които единствено 19 са в границите на програмата “Аполо ”. Проведени са общо 15 полета към стратегия “Мъркюри ”, 19 към “Джемини ”, 7 към “Сървеър ”, 5 към “Лунър Орбитър ”, 6 към “Експлорър ”, 9 към “Рейнджър ”, 2 към “Проджект Файър ”, 2 към “Скаут ”, 7 към “Литъл Джоу ” и 8 към “Пайъниър ”. 

Има и още нещо. Много от ранните руски “първи ” достижения не са чак толкоз забележителни, в случай че ги сложим в верния подтекст. Нещо повече – през днешния ден се популяризират някои несъмнено погрешни изказвания. 

Когато приказваме за междупланетна космонавтика, още през първата половина на 60-те години Съединени американски щати извоюват два значими триумфа – първа благополучна задача до Марс и първа благополучна задача до Венера. Това може да звучи изненадващо за вас – нали сте чували, че тези първи роботизирани експедиции са руски? Ами не е тъкмо по този начин. Твърдението би било правилно единствено в случай че кажем следното: “СССР за пръв път сполучливо пращат галактически уред по посока на Венера и по посока на Марс ”. Става въпрос за задача “Венера 1 ” през 1961 година и задача “Марс 1 ” през 1962 година. Те фактически са първите, които доближават покрайнините на планетите, само че и двата галактически апарата се повреждат по пътя си. Така по време на облитането на планетите нито един от тях не съумява да съобщи научна информация или фотоси. 

За съпоставяне НАСА съумява да изстреля “Маринър 2 ” към Венера през 1962 година и “Маринър 4 ” към Марс през 1964 година. И двата галактически апарата са работоспособни все още на идването си и изпращат научни данни. Така американците осъществят първите сполучливи междупланетни експедиции. 

Нека обаче се върнем на Луната. Не са ли руските експерти първите, които правят меко кацане на естествения ни сателит, по време на задачата “Луна 9 ” на 3 февруари 1966 година? По-скоро бих споделил следното: “Луна 9 ” е първият галактически уред, който е в работоспособно положение след попадането си на лунната повърхнина при твърдо кацане. “Луна 9 ” не прави същинско меко прилуняване – капсулата се забива в Луната със скорост 22 км/ч. За да оцелее, тя е защитена от въздушна възглавница. Това не е безусловно неприятна технология – американците я ползват през 1997 година, а след това и през 2004 година при кацането на задачите “Марс Патфайндър ”, “Спирит ” и “Опортюнити ” на Червената планета (по-нататъшни експедиции като “Феникс ” през 2008, “Кюриосити ” през 2012-та и “ИнСайт ” през 2018-та се връщат към класическото кацане с ретроракети). Технологията, въпреки и да е удачна за роботизирано кацане, не е подобаваща за кацане на човек на Луната. Ако е имало човек на борда на “Луна 9 ”, той е нямало да оцелее. Практически “Луна 9 ” е 12-тият опит на Съюз на съветските социалистически републики за сполучливо лунно кацане. 

Американската роботизирана задача “Сървеър 1 ” прави кацане на Луната на 2-ри юни 1966 година – броени месеци след триумфа на “Луна 9 ”. Това е първият същински спускаем уред за “меко прилуняване ” – той допира лунната повърхнина при скорост от под 10 км/ч и при съприкосновението не е нужно в допълнение омекотяване от амортизираща възглавница. Освен това сред “Луна 9 ” и “Сървеър 1 ” не може да става и съпоставяне във връзка с научните приноси – “Луна 9 ” работи на повърхността единствено три дни, в границите на които снима няколко изображения, до момента в който “Сървеър 1 ” действа няколко месеца. Последният контакт с американската задача е на 7-ми януари 1967 година, а на Земята са предадени общо 11 237 фотоси. 

В рамките на програмата “Сървеър ” американците вършат и още нещо, което е непостижимо към този миг за Съюз на съветските социалистически републики. През 1967 година, няколко дни след прилуняването си, “Сървеър 6 ” включва наново моторите, излетява от повърхността, след което прави наново кацане на Луната. Това е първото отлитане с наново кацане на естествения ни сателит и реализацията му е сериозен стадий при по-нататъшното обмисляне на пилотираните експедиции. Съюз на съветските социалистически републики усъвършенства противоположното отлитане чак през 1970 година, по време на задачата “Луна 16 ”. 

Да обърнем внимание на пилотираната космонавтика. Въпреки че ранните руски кораби “Восток ” извеждат първите хора в космоса, а при “Восход 1 ” (1964) имаме първи тричленен полет, след което при “Восход 2 ” (1965) – първа галактическа разходка, отвън всякакво подозрение е, че стратегия “Джемини ” (от 1961-1966 г.) изпреварва Съюз на съветските социалистически републики във всяко едно отношение. Съюз на съветските социалистически републики се гордее, че по време на задачите “Восток 3 ” и “Восток 4 ” е осъществено първото сплотяване на два галактически кораба, като при сближението двамата космонавти приказват по радио. Но действително първото сплотяване със съединяване е направено от Съединени американски щати – на 16 март 1966 година, в рамките на задача “Джемини 8 ”. Корабът с астронавтите Нийл Армстронг и Дейвид Скот прави сполучлива стиковка с тестовата цел “Аджена ”, изстреляна по-рано с обособена ракета. Усъвършенстването на технологиите по съединяване е сериозна фаза преди реализацията на пилотираните лунни задачи, защото лунният модул би трябвало да може да се скачва и разкачва безпроблемно от командния.

Когато приказваме за първо кацане на Марс – фактически първото кацане на планетата на 2-ри декември 1971 година е руско. Само че апаратът “Марс 3 ” престава да действа по-малко от 20 секунди след съприкосновението с повърхността, без да изпрати никакви научни данни. Сравнение сред идващите задачи на Съединени американски щати и единственото кацане на Съюз на съветските социалистически републики би било не просто неточно, а връх на цинизма. Понастоящем американците имат две функциониращи спускаеми задачи – “ИнСайт ” и “Кюриосити ”, като “Кюриосити ” работи от 2012 година до ден сегашен.  

Единствената област, в която руснаците трайно изпреварват американците във връзка с междупланетните задачи, е в региона на проучването на Венера – и то единствено в случай че приказваме за спускаеми експедиции. По отношение на орбиталните Съединени американски щати още веднъж са водач, тъй като задачата “Магелан ”, осъществена в интервала сред 1989 и 1994 година, организира най-детайлното картографиране на венерианската повърхнина чрез радарна технология. Американците също имат едно сполучливо кацане по време на стратегия “Пайъниър Винъс ”, при което спускаемият уред работи над час на венерианската повърхнина – само че то постоянно не се загатва. 

Защо американците съумяват да изпратят хора на Луната, а руснаците – не? Причината е доста елементарна: руската галактическа стратегия е била безредна и фокусирана върху преследване на дебюти и върхове. Тези мисии-първенци са били задоволителни за подчертаване на социалистическия режим, само че в научно отношение са отстъпвали на американските. Обратно, американците имали целенасочени стратегия и са осъществили задачите си, от време на време с известно забавяне, само че те са работили по-дълго, изпращали са по-качествени научни данни и са допринасяли за струпване на опит. Този опит се оказал незаместим и за реализацията на пилотирани лунни задачи.