На никой не му харесва, когато грозното и пошлото в

Дълбоко в душата си никога не знаем какво в действителност се е случило – КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ

На никой не му харесва, когато грозното и пошлото в него биват извадени нескрито. Вероятно това е повода от цялата буря в психоанализата, Карл Густав Юнг да е най-обичаният и най-четеният от всеобщия четец.

И това не е инцидентно – Юнг загърбва фройдитското любознание към животинското в индивида, толкоз грозно и отвратително за гледане от хората, и се обръща към духовната същина на индивида. Колкото повече Зигмунд Фройд , по този начин отричан от всеки, който в никакъв случай не е чел трудовете му, се рови в пошлото и примитивното у нас, толкоз повече сътрудника му Юнг се пробва да откри възвишената част от човешкото създание.

Убеден, че „ половата функционалност не може по никакви изкуствени способи да бъде отстранена от душевния живот “ , Фройд концентрира вниманието си в тази посока. Поне на пръв взор.

Ако Фройд рови дълбоко, то Юнг „ рови “ нависоко. И съумява. Ако единият запраща душата на индивида право в пъкъла, като ни изяснява в детайли по какъв начин нагоните и инстинктите я ръководят, то другият я вади от там, след което й дава опция за избавление.

При деликатно вглеждане, единият не би могъл да съществува без другия. Това се изяснява и от самите думи на Юнг:

Казват, че нито едно дърво не може да стигне до Рая, в случай че корените му не стигнат до Ада. Двупосочното придвижване е заложено в същността на махалото.

Въпреки това Зигмунд Фройд декларира:

Ако човек почне да се интересува от смисъла на живота или неговата полезност, това значи, че е болен.

Юнг въобще не е склонен:

Ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то извън ни се коства, че това е орис.

Вашият поглед ще се проясни едвам тогава, когато съумеете да погледнете в личната си душа.

Никой не развива личността си, тъй като са му споделили, че е потребно или целесъобразно да го стори. Природата в никакъв случай не се е влияела от доброжелателни препоръки. Природата, в това число и човешката, е движена само от принудата на каузалността. Нищо не се трансформира без нужда, минимум пък човешката персона. Тя е извънредно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната нужда може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на стремежи, заповеди и възгледи, а само на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата насила на вътрешната или външната орис.

Личностното развиване е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка настрана от необятния път, пустинно пътешествие, уместно за отшелници. Нищо чудно, че единствено малко на брой дръзват да се впуснат в това премеждие.

Всяка възраст си има лична логика на психиката, своя истина, по този начин да се каже; същото важи и за всяко равнище от психическото развиване. Има равнища, до които доближават малко на брой – въпрос на раса, фамилна среда, образование, заложби и пристрастеност. Природата е аристократична. Средностатистическият човек е нереалност, въпреки да съществуват всеобщи закономерности. Душевният живот е развиване, което може да се прекрати още на най-ниските равнища.

Не считам, че човек по природа е добър, а злото в него е единствено превратно схващано положително. Напротив, уверен съм, че има задоволително доста човеци, представляващи толкоз неприятна композиция от наследствени качества, че както за обществото, по този начин и за тях самите би било добре да се откажат от самостоятелните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип груповото образование е нещо потребно и за доста хора – изцяло задоволително.

Има обаче един аспект, във връзка с който няма по какъв начин и двамата да не са изцяло единомислещи – и това е склонността на човешкото създание към самозалъгване:

Да бъдеш изцяло почтен със себе си е хубаво упражнение.

Масите в никакъв случай не са познавали жаждата за истина. Те имат потребност от илюзии, без които не могат да живеят. – споделя Фройд

Склонността да живееш в илюзии и да вярваш в някаква нереалност за самия себе си – в добър или в неприятен смисъл – е съвсем непреодолимо огромна. – добавя Юнг

В единодушие са и за смисъла на словосъчетанието „ естествен човек “. Фройд счита, че:

Всеки естествен човек на процедура е естествен единствено частично.

Юнг отива още по-далеч:

Покажете ми един естествен, и аз ще ви го изцелявам.

В кореспонденцията, която Фройд си разменя с Алберт Айнщайн през 1931 година, можем да прочетем следните размишления на бащата на психоанализата:

Теоретично, споровете на ползи сред хората се вземат решение посредством прибягване до принуждение. Същото важи и за животинския свят, от който индивидът не може да претендира да бъде изключен.

Като се замислим върху зверствата, записани в историята, оставаме с усещането, че идеалистичният претекст постоянно служи за камуфлаж, зад който скриваме разрухата.

По отношение на демоните, които се крият в човешката душа, Юнг разсъждава дълбоко и нашироко:

Какво би станало, в случай че открия, че най-окаяните просяци и най-наглите нарушители са вътре в мен и че съм заставен да крънкам лепта от личната си доброта; че аз самият съм врагът, който би трябвало да бъде обичан, – тогава какво?

Вътрешният глас нормално ни носи нещо недобро и даже зло. Това е по този начин по нужда, защото човек нормално има по-ясно схващане за добродетелите си, в сравнение с за пороците – от положителното се страда по-малко в сравнение с от злото.

Вътрешният глас е „ луциферичен “ в най-строгия и еднопосочен смисъл на думата и по тази причина слага индивида пред крайни морални решения, без които той в никакъв случай не би се издигнал до положение на цялостна осъзнатост и не би се трансформирал в персона.
Във вътрешния глас по непонятен метод са смесени най-низкото и най-висшето, най-хубавото и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – същинска зейнала пропаст от комплициране, заблуди и обезсърчение.
Смехотворно е, несъмнено, когато гласът на всеблагата и в същото време всепоглъщаща природа бива упрекван в разбойничество. Ако ни наподобява най-вече злобен, това е най-много поради остарялата истина, че положителното постоянно е зложелател на по-доброто. Глупаво би било да не се придържаме към обичайно считаното за положително, когато това е допустимо. Както споделя Фауст:

Ако реализираме в този свят положително,
Измама и неистина е към този момент по-доброто!
Доброто обаче не е постоянно такова, тъй като другояче не би имало нищо по-добро. За да пристигна по-доброто, положителното би трябвало да си отиде. Затова и Майстер Екхарт споделя:
Бог не е добър, другояче би могъл да е по-добър.
Само оня, който осъзнато може да каже „ да “ на силата на вътрешното си предопределение, се трансформира в личност; който обаче й се подчинява, бива пристрастен от слепия ход на събитията и погубен.

И с това Фройд се съгласява посредством изказванието си:

Единственият човек, с който би трябвало да се сравнявате, сте вие самият в предишното. И единственият човек, от който би трябвало да се стремите да бъдете по-добър сте вие самият в този момент, в този миг.

В „ Автобиография – сънища, мемоари, размишления “, Карл Густав Юнг в последна сметка заключава:

Светът, в който сме родени, е недодялан и нечовечен и в същото време – божествено хубав. Въпрос на характер е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът… Аз храня плахата вяра, че смисълът ще натежи и ще завоюва борбата.