Притча за детето и скъпоценния камък
На крайбрежна пясъчна линия играело малко дете. Докато то си играело на плажа, намерило едно жълтеникаво, лъскаво камъче. С огромна наслада и с мисълта, че е намерило нещо скъпоценно, го посочило на татко си. Още от пръв взор бащата схванал, че камъкът не е драгоценен, а елементарен. За да не разочарова детето си обаче, той нищо не споделил, а единствено се усмихнал и го погалил по главата.
Зарадван от мисълта, че най-сетне ще може като другите деца да кара колело, момченцето изтичало до близкото златарско ателие. Без да обръща внимание на пазаруващата добре облечена жена, отворило мъничката си шепа и споделило на златаря:
– Продавам го. Ще го купиш ли?
Златарят незабавно схванал, че в необятно отворената длан на детето има елементарен камък, а не доблестен метал. Опитал се да отпрати детето, само че то още по-високо и настоятелно, с молещи очи и с трептящ глас повторило:
– Продавам го, ще го купиш ли? С парите ще си купя колело!
Златарят почнал да го избутва на открито. Изведнъж дамата, която слушала диалога, с гальовен глас се обърнала към детето с думите:
– Ето го камъка, който диря от години! Най след това го открих! Синко, ще го продадеш ли на мен?
Жената дала пари за едно колело и още малко от горната страна, за една топка. Тя взела камъка от детето и се обърнала към златаря:
– Моля Ви, към този камък прикрепете един златен ланец!
Златарят с озадачаващ глас напомнил, че камъкът е елементарен и няма никаква стойност, само че дамата отвърнала:
– За мен този камък е доста по-ценен от всички останали, тъй като носи фантазиите на едно дете!
