На хубавият изглед, що има и от четирите страни селото

На хубавият аспект, що има и от четирите страни селото ни, не пречи дори и огромният незавършен и зарязан скелет на Лазаровата ветрена мелница. От 10 години насам тя стърчи на голото баирче над селото като някое зъбато страшилище, станало от националното вярване леговище на тъмни духове, които унило клатят дрипавите му криле, разперени на демонски кръст. Тоя шубрак с обраснали в плевел до пояса основи, котило на боязливи лалугери, зелени гущери и отровни пепелянки, тоя избелял от дъждове и зной скелет, с незалепени и озъбени стени, през които пищят ветрища и хали, въпреки безлюден и зарязан, е единствената ветрена мелница от равно шопско даже до безпределно филибешко поле. Това е и единствен грохнал за сухата година, оставен от сръчната и майсторска ръка на Лазар Дъбака, прочут с шегите си и с разните си проекти и замисли, започвани с драговолно и напущани с добродушна, себеобидна усмивка.

Над селото и навсякъде по околията се бе застояла страшна суша, която изпогори всичко, изпосуши кладенци и извори, измори добитъка за вода. Животворящата и бъблива селска речица, която извира отдолу под огромните каменни чуки над сами селото, от ден дневно почна сензитивно да понижава и да съхне. Като че някоя триглава фурия смучеше хладните и бистрите и струи, които почнаха немощно да се цедят от извора и жадно да се гълтам от запалената земя. По коритото надолу шаварът и тревата пожълтяха и се сплазиха, като очукани от град. Всякога влажните й крайбрежия в този момент се напукаха.

И един ден живото и радостно кречетене на толкоз си воденици, което пълнеше дола с шумно и радостно ехтене — замлъкна.
Разтъжи се угрижено селяшкото сърце. Уплаши го това онемяване на водениците, чиито тежки, до неотдавна бръмчащи камъни не можеха към този момент да стрият на брашно сухото житно зърно.
Замлъкна и воденицата на Лазар Дъбака, която приветливо показваше керемидения си покрив сред зеленината на четири шумнати ореха в дола. Дивота и безмълвие зацарува в близост и извърши с нерадостни мисли сърцето на всеки път радостния Дъбак.

— Дядо Корчане — говореше той на съседа си воденичар, — нашите девойки зле са се умълчали, не пеят към този момент. Какво ще вършим, а?
И единият ъгъл на устата му се свиваше в слаба, повече закачлива, в сравнение с дяволита усмивка.
— А? Какво каеш, Дъбак? — запитваше високо глухият дядо Корчан, който по риза и разгърден до пояса, дялкаше нещо под ореха.
— Думам, че моето момиче и твоята старица се не надпяват гече, бяла главо! Какво ще вършим? — викаше мощно Дъбакът.
— Търпеж, търпеж му е майката, Дъбак! Ти се не ядосвай, че ще остарееш — отговаряше дядо Корчан.

Той беше седемдесетгодишен, крепък и здрав старчуга, с прошарена коса, с изразително, необятно, червендалесто лице на горянин, което предразполагаше с добротата си. Шеговит и малко ням и малко сакат, постоянно с лула в устата си и с хрипкаво пищене в разкопчаните ги гърди, той не беше като всички. Живееше на воденицата, пред която през целия ден дялкаше нещо, тананикаше и пушеше със загорялата си лула. Бабичката му от дълго време беше умряла. Умряла бе и единствената му щерка, женена в друго село и нейният мъж бе починал. При стареца бе останала единствено Христина, хубавата му внучка. С Дъбака, който се отличаваше от него по това, че бе млад, и по това, че бе ерген, дядо Корчан бе свързал едно необичайно другарство, умерено, неотлъчно и безпределно радостно.

Дъбакът беше русолик юнак, с обичливо лице, на което придаваха особена красота огромните му сини очи.

Той бе ерген и като че не мислеше да се дами. В село човек трансферира ли тридесет лазарника, мъчително може да се ожени. На времето си, прочее, той здравата беше се налудувал и бе спечелил забележителна популярност на непослушен непрокопсаник и на безподобен хороигрец. Но след десетгодишно скитничество с дюлгери по Влашко, дето бе спечелил и парици, той се върна към този момент добродушен и мирен, поправи воденицата, едничко завещание, останало от татко му, и заживя повече към нея.

Тук се сприятели и с глухия си комшия дядо Корчан. Те и двамата имаха похватни майсторски ръце и по през целия ден наплатисваха колелетата на припек сред двете воденици и се майтапиха.

Изобретателният разум на Дъбака от време на време скрояваше някакви странни проекти, които воденичарската глава на дядо Корчан всеки път одобряваше, а неуморните ръце идеха на помощ. Почваше се усилна работа. Трионът, теслата, длетото, брадвата не си почиваха по цели дни. Но когато работата свършваше до половина — те я зарязваха.

Така един път те почнаха да вършат тепавица. Дъбакът накупи материал, а Корчан възпретна ръце да работи. Цяла седмица неуморно чукаха. И когато към този момент четири дирека оформиха скелета на зданието, глухият воденичар отстъпи няколко крачки, поусмихна се н рече:

— Защо ли си губим времето бе, Дъбак? Тепавици има триста и петдесет!
— Мълчи бе, дядо Корчане, ла не чуе дяволът!
— Това — дарак да го създадем, знам, че ще има изгода, а тепавица…
— Имаш право, дядо Корчане!
И незавършеният скелет на тепавицата цялостен месец заставам непокрит на дъждовете, до момента в който Дъбакът и Корчан кроеха проект за дарак, но и от него нищо не излезе.
Сега, когато рекичката пресъхна и водениците им занемяха, двамата съседи много се угрижиха.
— Лошо стана, дядо Корчане, неприятно!
— Лошо, Дъбак, неприятно! И както крякат жабите, тая суша няма да има край. Па и народът, по какъвто път е тръгнал, тя няма да бъде последна. Ни бога зачитат, ни от дявола се боят. Ще запустеят воденичките ни, Дъбак!
— Ще създадем ветрени бе, дядо Корчане — засмя се Дъбакът.

Старият воденичар се замисли.
Тая смешка породи в главата на Дъбака мисълта за ветрена мелница и проектът и зарасте в мозъка му.

— Това не е невероятно — смяташе си той. — Ветровитият хълм над селото е единствено за тая работа. Една ветрена мелница би работила там освен когато има суша.
И Дъбакът откри това на Корчан. Той се засмя:
— Бре, момче — каже, — тепавицата и даракът не са те научили на разум и разсъдък!
— Защо? Не може ли? На баира постоянно има вятър, па е и край селото. Материалът, готвен за тепавицата и дарака, ще влезе в работа всичкият. Още пет-шест греди ще трябват. А на ветрените мелници майсторията им знам. Само труд желае.
— Трудът от мене, вятърът от тебе — пошегува се дядо Корчан.

А когато Дъбакът дълго и необятно му изложи проекта и сметките си, старецът утвърди и се увлече.

И неотдавна няколко коли изкараха материала за постройката на високия прохладен хълм над селото. На другия ден там се изправи висок стълб с кръст и венец на върха, а към него двамата воденичари зазидаха яката каменна основа на славното здание.

— Не им стигна тепавица и дарак, ами в този момент и ветрена мелница — говореха на подбив селяните, като гледаха ветреното начинание на Дъбака, и любопитно почнаха ла се натрупат на баирчето.
— Не за една, за две мелници има вятър в главите им — майтапиха се други.

Но служащите нехаеха от това. Зданието от ден дневно растеше и след две седмици високо се оформи дървеният му скелет.
Дъбакът и Корчан, макар общото мнение, че скоро ще подмахнат тая ветрена работа, се работеха и работеха. В село по през целия ден се чуваха ударите на острите им брадви и ясният чукот на теслите им. Всецяло предадени на мисълта за това велико създание, те не жалеха труд, не сещаха отмалялост, не правеха отмора. От заран до вечер през дългите летни дни под палещите лъчи на слънцето, което сушеше потта на лицата им, те, съблечени по риза, не хвърляха сечивата из ръцете си, а се работеха. Увлечени, те дори не си проговаряха. Само Корчан от време на време речеше:

— Дъбак, коства ми се, че и тоя труд ще отиде на вятъра — щом я създадем, ще завали! Тогава нашите девойки ще запеят и ние ще оставим тая кукумявкарница.
— Чукай, чукай, Корчан! Да я свършим, па каквото ще да става — отговаряше Дъбакът и мяташе към стареца взор, цялостен със мощ и вяра.
— Ех, аз, дъртото магаре, за какво по твоя разум ходя отговаряше усмихнато глухият и като дялкаше, затананикваше безшумно по такта на теслата.

И аз дър-то-то ма-га-ре,
за-що по тво-я разум де-тин-ски хо-дя!

А от време на време, като се вгледваше скритом в прежуреното лице на Дъбака, речеше му богатство:
— Лазаре бе, ти би трябвало да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта!
Дъбакът го поглеждаше с огромните си сини очи и почваше от все сърце да се смее.
Ветрената мелница от ден дневно се по-лично оформяваше тънката си висока снага. И от село се виждаше по какъв начин двамата майстори ту слизаха, ту се качваха по непокрития й покрив.

Веднъж Дъбакът заяви, че от високите й криле дядо Корчан съгледал надалеч зад Витоша бяло облаче. Тая радостна новина бързо-бързо се разнесе от кръчмите по къщите, а оттова чак до морните служащи в полето. Те завчас напуснаха работата си и се стекоха в село да посрещнат толкоз предстоящото събитие. Краят на страшната суша, която изпогори всичко, към този момент настъпваше. Черковната камбана удари като в празник. Напети девойки заиграха „ вай дудул “ и по улиците на селото се разнесе скокливата им ария:

Пеперуда летела, летела,
от орачи, на копачи дай, боже, дъжд!

Емнаха се смехове и викот, подвигна се радостна врява. За осъдените селяни настана празник. С тъпани и гайди девойките изведоха „ вай дудула “ чак до баирчето при ветрената мелница, от върха на която се заяви радостната новина, и завиха бясно хоро по изсъхналата трева. Мъжете излязоха с бъклици, като на женитба. Всички погледи бяха устремени към запад. Там едно бяло облаче бе се избързало над Витоша, а след него изскачаха, едно след друго, други по-малки и разпокъсани. Към тях от кое място Стара планина бе се устремило друго и като първото водеше след себе си още — дребни, дрипави, разпокъсани, които ту се пилееха и чезнеха, ту се събираха и образуваха по-големи, черни като орли облаци. А надалеч в синевината се подемаха като дребни пушеци други, растяха, умножаваха се и бързо се носеха насам.

— Ще вали, ще вали! — чуваха се радостни възклицания и лицата на селяните светеха от наслада, загрижените им сърца се поотпуснаха.
Дъбакът и Корчан индиферентно си работеха на покрива.
Христина, пъргавата осемнадесетгодишна внучка на дядо Корчан, полази по високата стълба и се качи на върха под самите криле на мелницата, па глезено запя:
— Дядо, гледай де съм!
— Слизай мари, лудетино, ще се утрепеш — викна дядо й.
— Аз се държа, държа — извика радостно Христина и се изправи на самия връх. После протегна като гургуличка бялата си шийка, надникна от стряхата надолу и плесна с ръце.
— Колко е високооо!
— Момиченце, не си играй, да те не забележим долу — рече Лазар на радостната госпожица, чийто придвижвания той следеше отдолу под вежди.
Тя се обърна и закачливо му се оплези. После дръпна теслата из ръцете му и зачопка по гредите.
— Момиче, мирувай! — рече Дъбакът.
— Как! — отговори му тя. — И аз мога да върша ветрени мелници като вас.
После се обърна към глухия си дяда и му извика:
— Ей, дядо, и аз съм занаятчия като тебе!
— Ба, Дъбакът е по занаятчия — обади се шеговито някой изпод.
— Ей детенце, дай ми теслата, не бави ме — рече сякаш ядосано Лазар. Тая игра му се хареса.
Христина му се оплези. Ясните й небесни очи се стопираха по-дълго върху него. Русото й цялостно, продълговато, хубаво лице хвърляше радостна заря, която падаше чак в сърцето на остарелия ерген.
— Ще кажа на дяда ти — рече й шеговито той.
— Кажи му — оплези се отново тя, като продължаваше да чопка и да чука по гредите.
Дъбакът викна засмяно към глухия дъртак, който бе захласнат в работа.
— Старче, я попитай твоята унука, какво търси тука?
— Каквото търси, ще откри.
Момите и момците, които ги гледаха изпод, се изсмяха. Някой от тях извика шеговито:
— Дъбак, не закачай момичето!
Христина му помери с теслата от горната страна, сякаш да я хвърли, и глезено се засмя. Онзи изпод отново извика:
— Ба, ти се шегуваш, но Дъбакът се не майтапи.
Всички се изсмяха. Дъбакът се позасрами, но очите му с различен тип любознание забягаха по високата и стройна фигура на момичето, по гъвкавите му ръце, необятни, равни плещи и по леко вълнуващите се бели кенарени нагръдки.

„ Каква е дива кокошчица! “ — намерения си той.

Разпокъсаните облачета полека-лека растяха и обгръщаха хоризонта. Около мелницата се завъртя радостно хоро. Христина бързо като котка се спусна по стълбите надолу, без ла остави теслата на Дъбака.
— Ей, момиченце, не си играй! Остави ми теслата!
— Ела си я вземи! — извика му тя изпод и се улови на хорото.
Дъбакът слезе и се спря да погледа. Христина играеше бясно, сякаш на смешка, и насмешливо поглеждаше младия воденичар. После тя изведнъж се пусна от хорото, затича се с подпряна на хълбок лява ръка, с размахана забрадка в дясната и като спря пред гайдаря, изкомандува му:
— Ръченица!
Гайдарят завчас я засече. Христина понаведе гиздаво, глава, трепна с цялата си снага, размаха високо кърпата, пристъпи добродушно един път напред, един път обратно, подскокна леко и заигра, като че ли се сля с живите вибрации на чудните звукове.
Хората се натрупаха да гледат.
Свирнята бе изкусна. Под пръстите на гайдаря изскачаха радостни и игриви звукове и по този начин трептяха, по този начин лудешки се слагаха и подвигаха, щото човеку се разиграваха облеклата на гърба и сърцето биеше, готово да се понесе като откъснат лист във вихъра на тая шеметна свирня.

И славният бивш игралец Дъбакът не можа да се стърпи. Дъхът му се спря, сърцето заби и той, пропуснат, изскочи против Христина и негласно, бледен като платно, заигра.

Вик от удивление се изтръгна ог стотици гърди, стотици очи заследиха двамата играчи. Дядо Корчан слезе от покрива на мелницата да гледа от по-близо и очите му светнаха от наслаждение.
Дъбакът като че ли не стъпеше на земята. С наведена глава, без да огледа в близост, той се носеше като буря и правеше неподражаеми придвижвания с краката.
Ала по-късно той се спря, сякаш от някоя неочаквана мисъл.
Христина застана пред него и му рече:
— Ще те надиграя!
— О, о, да има да вземаш! — обади се някой от гледачите.
— Ще го надиграя!
— Може! — рече Дъбакът, убеден, че тя не може.
— Ще те надиграя — тупна с крайник Христина. Тя бе фамозна игралица и се надяваше на себе си, но не знаеше какво може Дъбакът.
— Ще те надиграя — повтори гордо и предизвикателно тя.
— Не можеш — рече Дъбакът с взор, който говореше за наивността й.
— О, о, не мога!
— Разбира се, че не можеш.
— Не мога ли? Добре! Ха да се обзалагаме! Искаш ли?
Дъбакът се засмя.
— Искаш ли да се обзалагаме? — рече отново Христина.
— Добре, да се обзалагаме — сподели уверено Дъбакът и като извади из кесията си алена копринена шнур с няколко жълтици по нея, настави:
— Ако ме надиграеш, просто да ти са!
— Ще ли да си стоиш на думата? — извика разпалено и съществено Христина.
— Това е залог — ще заставам! Ти що даваш?
— Ха в този момент де! — обади се някой от навалицата. Избухна смях.
Дядо Корчан цялостен сияеше от наслада.
— Де да забележим какво ще стане! — рече той и се обърна към Лазар:
— Дъбак, ще те надсмете моята унука!
— А? Ти що залагаш? — повтори настоятелно Дъбакът.
Всички чакаха, че дяволитата Христина се майтапи и ще се откаже, само че тя стоеше горда и права. В очите й се четеше увереност. Лицето й изпървом побледня, след това пламна в огън. Тя засрамено наведе глава и прехапа устни й като погледна в очите Дъбака, който настойчиво я гледаше, рече твърдо:
— Ако ме надиграеш, ще ти пристана!
Погледът на Дъбака се възпламени против нейния.
— Добре — рече с усмивка той, — ще стоиш ли на думата си?
— Убий ме, в случай че те излъжа! — отговори Христина.
Очите на двамата светнаха. Навалицата загърмя от наслада и висок смях. Лицето на дядо Корчан сияеше. Искаше му се да погали немирната си внучка.
Гайдата писна. Навалицата притаи мирис.

Играчите застанаха един против други и по едно и също време почнаха.

Дъбакът чевръсто застъпя против Христина. Тя се затича леко на пръсти и го отпътува. Двамата се изгледаха от глава до крайници, като че желаеха да покажат надмощието си един пред различен, и заиграха един против други. Христина размаха с кърпата, изви като лебед бялата си шийка и леко се понесе във вихъра на радостната свирня. Лицето й пламна, унесено се полусклопиха босилковите й клепки, завълнуваха се облите й гърди.

Дъбакът пък напълно беше се не запомнил. С ръце, безгрижно кръстосани отдире, той подскачаше като елен, заставаше с чудни придвижвания против противницата си и заситняше, та като че ли се поколваше на едно място. После, като отърсваше глава да окапе едрата пот, която обливаше лицето му, той правеше придвижване, като че ще скочи обратно. Христина, която дебнеше всяка негова стъпка, излеко и на пръсти политаше към него, само че той подскачаше напред и тя несъзнателно се намереше толкоз близо до него, че усещаше дъха му и топлината от пламналото му мъжко лице. Той полека-лека се отдалечаваше и незабелязано я увличаше по себе си, като че се майтапеше. Едно превъзходство, едно мъжко превъзходство личеше във всяко негово придвижване и Христина несъзнателно падаше под силата му. Унесена, тя се мъчеше да победи, само че след едночасова битка спря отмаляла и запъхтяла. И като отри потта от лицето си, колкото да продума от отмалялост:

— Не мога вече… Надигра ме!
И един заплашителен позор щеше да я разплаче.
— Надигра ме, признавам — повтори като на себе си тя.

Гайдарят престана да свири.
Дъбакът направи финален скок и също задъхан и изтощен, спря. В навалицата избухна радостен смях. Стотина гърди си отдъхнаха, стотина премрежени от гледане очи се изясниха. Другарките на Христина почнаха да я подкачат.
Дядо Корчан стоеше ухилен.
Дъбакът изтриваше потта от лицето си.
— Е, надигра ме — признавам! — рече засрамено противницата му и скри лицето си в ръце.
Навалицата още веднъж радостно зашумя.
— Облога, облога да се извърши! — завикаха някои и почнаха да подкачат Христина.
Тя дигна глава и съвсем през сълзи отговори:
— Що? Аз заставам на думата си!
Шумът утихна. Тия думи бяха толкоз смели!
— Да, аз заставам на думата си! — повтори твърдо тя, като се обърна към Лазар Дъбака.
— Истина ли? — изиска наново да чуе той.
— Истина! — рече твърдо тя.
Дъбакът пристъпи при нея и пред всички завърза златния гердан на шията и.
— Тогава да те заведа вкъщи.
— Заведи ме! — рече тя, като го улови за ръката.
Лазар се усмихна и я поведе надолу към селото.
Навалицата зашумя радостно по тях и ги последва.
Ей, Дъбак, ами ветрената мелница? — викна дядо Корчан след тях.
— Аз си открих друга! — отговори радостно Дъбакът.

Глухият дъртак се засмя по този начин сърдечно, че лулата падна от устата му.

Заглавната фотография е от сцена от кино лентата на Антон Маринович " Сиромашка наслада " (1958 г.) по претекстове от разказите „ Сиромашка наслада “, „ Ветрената мелница “, „ Среща “, „ Кумови посетители “, „ Светите покровители “, „ На оня свят “ на Елин Пелин. В функциите Коста Цонев - Лазар Дъбака и Емилия Радева - Христина