Кървавата история на тракийските бежанци
На днешния ден преди 104 години стартират трагичните за стотици българи бежанци събития в Арамаганската котловина край днешния гръцки град Димотика. Този епизод е измежду най-кървавите в ориста на тракийските бежанци в края на Междусъюзническата война. Тогава принудително от турци, а в следствие и от гърци, стартира обезбългаряването на Източна и Западна Тракия, което трае години наред. В етнографския труд на Любомир Милетич за разорението на тракийци разказът за Армаганската котловина е въз основа на очевидци на тогавашните събития. Днес потомците на бежанците описват въз основа на чутото от дедите си. Вижте една персонална история в репортажа на Весела Смилец и оператора Добролюб Илиев.
От Дедеагач, сегашен Александруполис, през Фере и безводната котловина, наречена Армаганска поради чешмата, която е възприемана като подарък, арамаган по турски. Това е пътят на българските бежанци към рамките на остаряла България. С оскъдните фотоси от 20-те години на предишния век и чутото от своята баба Мара - снаха в фамилията, Кирил Сарджев се връща към претърпяното в рода му. Нападението от башибозука в долината било поради благосъстоянието, което хората бягайки, заравяли в земята.
Кирил Сарджев: Народът се разписква, разбягва. Те са имали, знаете популацията тогава е било с доста деца. Започват да изоставят децата, бягат. И тогава може би моят дядо - дядо Митрю, който е разказан в Милетич, и тъй като този регион е негов, той го познава, той почнал да събира тия дечица. Те са били доста. Сега в историята е написано някъде 8-10. Но аз знам от моята баба - към 30-35 деца.
Дядо Митрю съвсем приличал на сина си Кирю на тази фотография. Той приютява децата в своя чифлик в долината, където гледал близо 2000 глави добитък. Мислел, че родителите им ще се върнат да ги вземат. Никой не очаквал, че нещата ще са необратими.
Кирил Сарджев: Изведнъж се оказва в едно доста такова състояние. Баба ми разправяше - Без да желае става майка на толкоз доста деца. Тя викаше - той не е гледал неговите си деца, а в този момент взе непознати деца да гледа, по силата на тези събития.
Децата били дребни - от 2 до 4 годишни. Той правел попара за тях в копаните за животни, с цел да може да има за всички и всички дружно да се хранят.
Кирил Сарджев: Те го имат като майка, вика - бяха му начикани. Аз не знам тази дума дали сте я чували. Начикано е като има въшки. Тя го споделя: начикани му бяха по краката, т.е. държаха го за краката, по двечки, по трички и му се молят. Той им е майката в действителност. И споделя - това беше една доста тягостна, тежка картина.
Дядо Митрю опазва децата две седмици. При ново навлизане на башибозук в долината, той е погубен. А децата без него умират. Оцеляват едно - две, които се срещат с родителите си след години. Бежанците, които съумяват да се спасят, нарекли пътя от Фере до Маджарово Пътя на спасението.
Кирил Сарджев: Разстоянието в километри е може би 180 - 200 км. Хората се ориентираха по забрадките на бягащите. Никой не носи флагче. По забрадката, тъй като тя носи обичаи, може да е на 100 метра - 200 - по забрадката се ориентираш дали това са твоите хора.
Преди три години Кирил Сарджев се върнал в долината, с цел да търси мястото, където е бил чифликът на прародител му, наименуван Сарджеви колиби. Открил чешмата подарък, дала името на долината. Намерил и камъка, на който седял по думите му воеводата Димитър Маджаров, защитавал бежанците в трагичния им поход към България. Решил е на мястото на чифлика да издигне параклис с патрон Св. Георги, с цел да се знае за историята на дядо Митрю и от идващите генерации.
Кирил Сарджев: За моите деца какво да ви кажа. В интервала, в който те осъзнаха кои са, що са, отпътуваха за Германия като доста други деца от България. Сега са там. И аз се мъча да ги заведа да видят от кое място са пристигнали. Малко обидно, само че не са били още там.
А имането, за което снахата на Сарджеви баба Мара разказвала, никой от рода не намерил. Като останалите по-имотни българи и дядо Митрю заровил богатство в чифлика, в който намерил гибелта си.
От Дедеагач, сегашен Александруполис, през Фере и безводната котловина, наречена Армаганска поради чешмата, която е възприемана като подарък, арамаган по турски. Това е пътят на българските бежанци към рамките на остаряла България. С оскъдните фотоси от 20-те години на предишния век и чутото от своята баба Мара - снаха в фамилията, Кирил Сарджев се връща към претърпяното в рода му. Нападението от башибозука в долината било поради благосъстоянието, което хората бягайки, заравяли в земята.
Кирил Сарджев: Народът се разписква, разбягва. Те са имали, знаете популацията тогава е било с доста деца. Започват да изоставят децата, бягат. И тогава може би моят дядо - дядо Митрю, който е разказан в Милетич, и тъй като този регион е негов, той го познава, той почнал да събира тия дечица. Те са били доста. Сега в историята е написано някъде 8-10. Но аз знам от моята баба - към 30-35 деца.
Дядо Митрю съвсем приличал на сина си Кирю на тази фотография. Той приютява децата в своя чифлик в долината, където гледал близо 2000 глави добитък. Мислел, че родителите им ще се върнат да ги вземат. Никой не очаквал, че нещата ще са необратими.
Кирил Сарджев: Изведнъж се оказва в едно доста такова състояние. Баба ми разправяше - Без да желае става майка на толкоз доста деца. Тя викаше - той не е гледал неговите си деца, а в този момент взе непознати деца да гледа, по силата на тези събития.
Децата били дребни - от 2 до 4 годишни. Той правел попара за тях в копаните за животни, с цел да може да има за всички и всички дружно да се хранят.
Кирил Сарджев: Те го имат като майка, вика - бяха му начикани. Аз не знам тази дума дали сте я чували. Начикано е като има въшки. Тя го споделя: начикани му бяха по краката, т.е. държаха го за краката, по двечки, по трички и му се молят. Той им е майката в действителност. И споделя - това беше една доста тягостна, тежка картина.
Дядо Митрю опазва децата две седмици. При ново навлизане на башибозук в долината, той е погубен. А децата без него умират. Оцеляват едно - две, които се срещат с родителите си след години. Бежанците, които съумяват да се спасят, нарекли пътя от Фере до Маджарово Пътя на спасението.
Кирил Сарджев: Разстоянието в километри е може би 180 - 200 км. Хората се ориентираха по забрадките на бягащите. Никой не носи флагче. По забрадката, тъй като тя носи обичаи, може да е на 100 метра - 200 - по забрадката се ориентираш дали това са твоите хора.
Преди три години Кирил Сарджев се върнал в долината, с цел да търси мястото, където е бил чифликът на прародител му, наименуван Сарджеви колиби. Открил чешмата подарък, дала името на долината. Намерил и камъка, на който седял по думите му воеводата Димитър Маджаров, защитавал бежанците в трагичния им поход към България. Решил е на мястото на чифлика да издигне параклис с патрон Св. Георги, с цел да се знае за историята на дядо Митрю и от идващите генерации.
Кирил Сарджев: За моите деца какво да ви кажа. В интервала, в който те осъзнаха кои са, що са, отпътуваха за Германия като доста други деца от България. Сега са там. И аз се мъча да ги заведа да видят от кое място са пристигнали. Малко обидно, само че не са били още там.
А имането, за което снахата на Сарджеви баба Мара разказвала, никой от рода не намерил. Като останалите по-имотни българи и дядо Митрю заровил богатство в чифлика, в който намерил гибелта си.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ