Филмите, които промениха живота ми
На днешната дата преди 108 години в София е открит първият киносалон в България. Трябва да сме горди с обстоятелството, че той е втори в цяла Европа. Ние, девойките, обожаваме това велико изкуство, ето за какво взехме решение да отбележим датата, като споделим с вас своите обичани филми. Знаем, че е много мъчно да се ограничим в броя им, само че сме се постарали всяка от нас да подбере заглавията, които са й повлияли най-силно в избран стадий от живота.
Елена Миланова: Аз съм голям киноман и съм видяла хиляди филми в живота си, изборът на три е неосъществим. Но... поради мотива: (1940 г.) на Чарли Чаплин поради формиращата полезностите ми роля и финалната тирада, която и през днешния ден въплъщава нещата, в които имам вяра. (1986 г.) на Джим Хенсън, който съответства с моя личен физически преход към женствеността. (2006 г.) на Педро Алмодовар, тъй като се удивлявам на силата, която дамите имат да оцеляват, да се борят безшумно, без да губят способността си да съчувстват.
Кристина Младенова: Филмът, който изниква в съзнанието ми и от който може би съм се повлияла най-силно, е с Рийз Уидърспун. Гледала съм го няколко пъти, само че всеки един от тях е предизвиквал у мен доста бурна и дълбока прочувствена реакция. Силната душевна болежка на основната героиня Шерил в тази толкоз действителна човешка история ме раздрусва радикално и ме кара да се изправя въпреки и единствено в мислите си пред най-големия ми боязън – да изгубиш безценен за теб човек. Затова рева неутешимо, чувствам като своя всяка направена крачка по пътя и по този начин чак до самия край, когато сълзите и изпитаният боязън ме карат да се усещам изцяло пречистена.
Елица Павлович: Един от най-любимите филми в живота ми е с Мариса Томей и Робърт Дауни Джуниър – от него научих, че хубавите обувки могат да трансформират живота на едно момиче. Мисля, че в спомените ми няма нито една съзнателна година, в която някой филм да не се е отпечатал в душата ми вечно. – в българската ми душа, – в съветската ми душа, на Ханеке – в остаряващата ми душа, – във воайорската ми душа, – в естетската ми душа, – в момичешката ми душа, а – в момчешката, тъй като имам и такава; и всичко на – в мислещата ми душа. Киното доста по-често ме очарова, в сравнение с разочарова и си остава и до през днешния ден едно от обичаните ми развлечения, което никакъв размер екран вкъщи не може да размени.
Левена Лазарова: Обожавам фентъзи трилогията на Питър Джаксън. Всяка година чаках новия епизод през декември и за мен това беше събитие, по-голямо от Коледа. Гледала съм и трите епизода един след различен, и то в режисьорските им версии - влязох в киното на обяд и излязох оттова 12 часа по-късно. Обичам приказните и фантастични светове, по тази причина съм безконечен почитател и на. Също на филми като на Ридли Скот и на Тери Гилиъм, които търсят човешкото в един безчовечен свят. Харесвам жанровото кино и маниакалните режисьори като Тарантино, Джим Джармуш, Тим Бъртън, Джон Ву. Всички те са ме формирали като усет. И най-после - най-красивият любовен филм, който в миналото съм гледала - на Уонг Кар-Вай.
Селина Йонкова: Не мога да си показва, че единствено един или два кино лентата са трансформирали нещо в мен. Все отново, когато се образувах, даже малкия екран беше екзотика, тъй че книги и кино! Интерпретираш и впрягаш въображението си, с цел да доразвиеш историята! От друга страна, филмите имаха роля от войнствено хлапе да се трансформира в пацифист, да осъзная, че на война границата сред положителни и неприятни се размива: на Вайда, на Елем Климов, на Майк Никълс (филмът изпревари книгата), на Копола или на Стоун. Също по този начин да приема, че няма безспорна истина, а действителността се интерпретира съгласно участващия:, френски филм с режисьор Андре Каят, едни и същи неща, а мъжът ги вижда по един метод, дамата – по напълно различен. Много пресен метод да се научиш, че постоянно има и други гледни точки.
Десислава Найденова-Вичева: с Итън Хоук и Сара Снук е филм, неосъществим за (пре)разказване, защото е безпределно многопластов. Накратко, имаме пътешестване във времето, нареждане на пъзела лека-полека, изненадващи обрати. Човекът няма начало, няма и край. Той е себе си, само че и колегата си, врага си, той е (бил) всичко и всички. Противопостяването и отделеността са единствено най-горният слой и последователно доближаваме до концепцията за съдба, по-скоро за еднаквост и целокупност. И няма време в познатия смисъл на думата, тъй като по един или различен метод всичко се случва по едно и също време, видяно от една по-широка вероятност. по романа на Сю Монк Кид е филм за трансформацията и за женската мощ – на всяка жена поотделно и на дамите в общественост. Действието се развива през 60-те години на предишния век, когато в Съединени американски щати е признат закон, даващ на чернокожото население правото да гласоподава. Безкрайно топъл и хубав филм, цялостен със забележителни актриси, които основават обаятелни и запаметяващи се женски облици. на френската писателка и режисьорка Паскал Феран е за свободата, за волята да скъсаш с всичко, което те задушава, с цел да бъдеш себе си, с цел да бъдеш благополучен. Да изоставиш всичко познато и да погледнеш самоуверено напред в незнайното. Да живееш за момента. Да не робуваш на ничии упования по отношение на личния си живот. Да се оттласнеш и да полетиш – преносно и безусловно. И знаете ли – това не е нарцисизъм, а изконно право на личността. Изключително въодушевяващ филм.
Боян Ананасов: - най-великата роля на Джеймз Кагни, безсъвестен нарушител, който се жертва (дали?) по молба на най-хубавия си приятел; - Брандо в апогея си, самичък против корупцията и мутрите (и поради една жена, по какъв начин иначе); за всичко е казано; - дебютът на Редфорд като режисьор е шедьовър, тъй като споделя за елементарни хора по този начин, все едно ориста им визира всички; - Антъни Хопкинс като малък отстъпчив човек, който от нелепост и уязвимост (като всички нас) губи любовта и смисъла на живота си.
Елена Миланова: Аз съм голям киноман и съм видяла хиляди филми в живота си, изборът на три е неосъществим. Но... поради мотива: (1940 г.) на Чарли Чаплин поради формиращата полезностите ми роля и финалната тирада, която и през днешния ден въплъщава нещата, в които имам вяра. (1986 г.) на Джим Хенсън, който съответства с моя личен физически преход към женствеността. (2006 г.) на Педро Алмодовар, тъй като се удивлявам на силата, която дамите имат да оцеляват, да се борят безшумно, без да губят способността си да съчувстват.
Кристина Младенова: Филмът, който изниква в съзнанието ми и от който може би съм се повлияла най-силно, е с Рийз Уидърспун. Гледала съм го няколко пъти, само че всеки един от тях е предизвиквал у мен доста бурна и дълбока прочувствена реакция. Силната душевна болежка на основната героиня Шерил в тази толкоз действителна човешка история ме раздрусва радикално и ме кара да се изправя въпреки и единствено в мислите си пред най-големия ми боязън – да изгубиш безценен за теб човек. Затова рева неутешимо, чувствам като своя всяка направена крачка по пътя и по този начин чак до самия край, когато сълзите и изпитаният боязън ме карат да се усещам изцяло пречистена.
Елица Павлович: Един от най-любимите филми в живота ми е с Мариса Томей и Робърт Дауни Джуниър – от него научих, че хубавите обувки могат да трансформират живота на едно момиче. Мисля, че в спомените ми няма нито една съзнателна година, в която някой филм да не се е отпечатал в душата ми вечно. – в българската ми душа, – в съветската ми душа, на Ханеке – в остаряващата ми душа, – във воайорската ми душа, – в естетската ми душа, – в момичешката ми душа, а – в момчешката, тъй като имам и такава; и всичко на – в мислещата ми душа. Киното доста по-често ме очарова, в сравнение с разочарова и си остава и до през днешния ден едно от обичаните ми развлечения, което никакъв размер екран вкъщи не може да размени.
Левена Лазарова: Обожавам фентъзи трилогията на Питър Джаксън. Всяка година чаках новия епизод през декември и за мен това беше събитие, по-голямо от Коледа. Гледала съм и трите епизода един след различен, и то в режисьорските им версии - влязох в киното на обяд и излязох оттова 12 часа по-късно. Обичам приказните и фантастични светове, по тази причина съм безконечен почитател и на. Също на филми като на Ридли Скот и на Тери Гилиъм, които търсят човешкото в един безчовечен свят. Харесвам жанровото кино и маниакалните режисьори като Тарантино, Джим Джармуш, Тим Бъртън, Джон Ву. Всички те са ме формирали като усет. И най-после - най-красивият любовен филм, който в миналото съм гледала - на Уонг Кар-Вай.
Селина Йонкова: Не мога да си показва, че единствено един или два кино лентата са трансформирали нещо в мен. Все отново, когато се образувах, даже малкия екран беше екзотика, тъй че книги и кино! Интерпретираш и впрягаш въображението си, с цел да доразвиеш историята! От друга страна, филмите имаха роля от войнствено хлапе да се трансформира в пацифист, да осъзная, че на война границата сред положителни и неприятни се размива: на Вайда, на Елем Климов, на Майк Никълс (филмът изпревари книгата), на Копола или на Стоун. Също по този начин да приема, че няма безспорна истина, а действителността се интерпретира съгласно участващия:, френски филм с режисьор Андре Каят, едни и същи неща, а мъжът ги вижда по един метод, дамата – по напълно различен. Много пресен метод да се научиш, че постоянно има и други гледни точки.
Десислава Найденова-Вичева: с Итън Хоук и Сара Снук е филм, неосъществим за (пре)разказване, защото е безпределно многопластов. Накратко, имаме пътешестване във времето, нареждане на пъзела лека-полека, изненадващи обрати. Човекът няма начало, няма и край. Той е себе си, само че и колегата си, врага си, той е (бил) всичко и всички. Противопостяването и отделеността са единствено най-горният слой и последователно доближаваме до концепцията за съдба, по-скоро за еднаквост и целокупност. И няма време в познатия смисъл на думата, тъй като по един или различен метод всичко се случва по едно и също време, видяно от една по-широка вероятност. по романа на Сю Монк Кид е филм за трансформацията и за женската мощ – на всяка жена поотделно и на дамите в общественост. Действието се развива през 60-те години на предишния век, когато в Съединени американски щати е признат закон, даващ на чернокожото население правото да гласоподава. Безкрайно топъл и хубав филм, цялостен със забележителни актриси, които основават обаятелни и запаметяващи се женски облици. на френската писателка и режисьорка Паскал Феран е за свободата, за волята да скъсаш с всичко, което те задушава, с цел да бъдеш себе си, с цел да бъдеш благополучен. Да изоставиш всичко познато и да погледнеш самоуверено напред в незнайното. Да живееш за момента. Да не робуваш на ничии упования по отношение на личния си живот. Да се оттласнеш и да полетиш – преносно и безусловно. И знаете ли – това не е нарцисизъм, а изконно право на личността. Изключително въодушевяващ филм.
Боян Ананасов: - най-великата роля на Джеймз Кагни, безсъвестен нарушител, който се жертва (дали?) по молба на най-хубавия си приятел; - Брандо в апогея си, самичък против корупцията и мутрите (и поради една жена, по какъв начин иначе); за всичко е казано; - дебютът на Редфорд като режисьор е шедьовър, тъй като споделя за елементарни хора по този начин, все едно ориста им визира всички; - Антъни Хопкинс като малък отстъпчив човек, който от нелепост и уязвимост (като всички нас) губи любовта и смисъла на живота си.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ