Публичните лекции за изкуство са лек и срещу евтини спекулации, и срещу обикновена мърлявщина!
На 9 декември 1835 година в Свищов е роден Николай Павлович - художникът, който поставя основите на светското изобразително изкуство у нас, надмогнало остарелия традиционализъм и извоювало самостоятелност от църковните догми.
Николай Павлович е индивидът, който за първи път първи предлага да бъде основано българско рисувално учебно заведение. И прави това по метод, който буди удивление и до през днешния ден. През 1864 година разгласява известие във в. „ Съветник “, излизащ в Цариград, с което афишира желанието си да сътвори учебно заведение по живопис в Трявна - сърцето на една от възрожденските художествени школи. А през 1867 година издава програмния документ на бъдещото школо, наименуван „ Заведение за живопис по какъв начин да се устрои в България “. За жал той не доживява материализирането на концепцията си. Умира през 1894 година - единствено две години преди Държавното рисувално учебно заведение в София да посрещне първия си випуск.
Заслуга на Николай Павлович са освен огромният брой всемирски портрети, измежду които е и фамозният портрет на доктор Петър Берон, само че и първата обществена лекция, отдадена на проблемите в изкуството. Такъв вид лекция, каквато единствено изкуствоведът Филип Зидаров - един от тримата претенденти за поста "Директор на Национална изложба - София " (другите двама са Надежда Джакова и Ярослава Бубнова) бе заложил в концепцията си за бъдещото развиване на институцията с национално значение (повече за състезанието - виж ТУК).
Според Зидаров, по този начин наречените „ пазители “ в галерията в доста случаи не би трябвало да са там, защото, до момента в който посетителите преглеждат творбите, те просто седят в музейното пространство, четат вестник или са забили взор в телефоните си. Ако обаче и за тези хора се намерения по какъв начин да бъдат въодушевени и въодушевени от протичащото се в Галерията, те биха имали друго отношение към професионалните си задължения. И таман „ директорската “ лекция би била едно от вероятните решения.
Въпреки че Филип Зидаров бил виждал несъответстващи пазители единствено из нашите галерии, предлагането му е... универсално. Защо куриозни образци за "вандализъм ", дело на неопитен (или просто глупав) обслужващ личен състав, дал бог из целия свят.
Първият абсурден случай, който става публично притежание, е от 1986-та. Годината, в която фамозният немски ваятел Йозеф Бойс напуща този свят, творбата му „ Мазен ъгъл “ е „ почистена “ вечно от добросъвестна служителка на Академията за изящни изкуства в Дюселдорф. Инсталацията, както се назовава на актуален език, през днешния ден би се изтъргувала при първична цена от 400 000 евро.
Ето това е творбата на Йозеф Бойс, влезнала в обществените летописи като първият усърдно изчегъртан и изхвърлен шедьовър. Тя е основана през 1969 година устоява на чистофайническите напъни в продължение на три петилетки и половина.
А на "картинката " изпод се вижда и с невъоръжено око, че Йозеф Бойс е завещал на човечеството още много произведения, които могат умерено да бъдат изхвърлени или прибрани на тавана...
Вторият по-известен образец е от 2001 година. Става дума за работа на Деймиън Хърст, представляваща работната му масичка с разхвърлени на нея ножица, пепелник, четка, чаша и бои. Тя е изложена в лондонската изложба „ Айсторм”. Когато художникът научава, че творбата му е изхвърлено, реагирал с три думи - „ Фантастично! Много смешно!!!”
През 2005 година, отново в Лондон, само че в фамозната изложба „ Тейт “, хигиенистка изхвърля детайл от произведение на художника Густав Мецгер. Творбата съставлява огромна транспарантна найлонова торба, цялостна с хартийки, и символизира (според автора) „ преходността на изкуството “.
От „ Тейт” разказват работата на Мецгер, озаглавена „ Възстановяване на първата обществена проява на саморазрушително изкуство” като „ построена от няколко детайла, в това число от торба за отпадък, интегрална част от композицията”.
След случая без капка подигравка от „ Тейт” афишират: „ В часовете, в които галерията е затворена за гости, за по-голяма сигурност, новата торба за отпадък към този момент ще се слага в специфична кутия”.
През 2011 година в Италия, в музея в Болцано, апаратура, представляваща разхвърлени по пода празни бутилки, конфети, обувки и фасове, е съответно разчистена от обслужващия личен състав. Инцидентът се разиграва след празненство, проведено от външна за музея компания. И по тази причина хигиенистките имат уместно опрощение: разчистили са боклука, останал от снощния прием!” Друг е въпросът, че инсталацията е била под табелка с надпис „ Къде ще танцуваме тази вечер?”...
Пак през 2011 година, хигиенистка в музея „ Оствал “ (Дортмунд) изтърква до искра едно корито. Малко по-късно се оказва, че то е част от инсталацията на Мартин Кипенбергер „ Когато стартира да капе от тавана”, оценена на... 800 000 евро.
През 2014 година в Италия, в галерията „ Сала Мурат” в Бари чистачка изхвърля няколко бисквити, които „ намира” на една маса. Оказва се, че те са част от апаратура с вестници и картони, разпръснати по пода, и коства 10 000 евро. Озаглавена е „ Пейзаж – посредник” и е на художника Паул Бранка . Застраховката на творбата съумява да покрие вредите.
През 2016 година хигиенистка в протестантската черква „ Филипускирхе” в Майнхайм, употребена за изложбено пространство, унищожава инсталацията „ Behausung 6/2016 “ („ Жилище 6/2016 “). „ Ясно се виждаше, че това е произведение на изкуството “, оплаква се създателката му Романа Менце-Кун пред „ Шпигел “. Работата съставлява огромни златисти станиолени части – с част от тях е обгърната маса, само че други са разпръснати по пода. След случая Романа Менце-Кун слага контейнера за отпадък, в която се е озовала част от творбата й, паралелно до другата й част. А новата апаратура е озаглавена „ Behausung 6a/2016 “ („ Жилище 6a/2016 “).
Последният по-известен случай е от 2018 година. На боклука е пратена скулптурата „ Unhappy Meal” („ Нещастно ядене”) на швейцарката Керъл Мей, изложена на Панаира на изкуството в Хонконг.
Работата наподобява на присъщите картонени червени кутии, предлагани в заведенията за хранене на McDonald's, само че с една разлика - познатата усмивка е обърната надолу, т.е. кутията или се "мръщи ", или е "тъгува ". Вкратце - става дума за рецензия против потребителската просвета, която е типична за Мей – творбите й са пародийна реплика на артикули, необятно употребявани в всеобщата просвета. Разликите сред оригинала и сатиричната интерпретация съзнателно не се набива на очи.
Изкуствоведите изясняват вредите, нанасяни на актуалното изкуство, с непознаване същността на постмодернизма – артефактите му са постоянно пробни и незавършени. Иначе казано - не постоянно фенът си дава сметка, че вижда пред себе си произведение на изкуството. А не движимости от всекидневния обичай...
Дори уредниците на „ Документа” – едно от най-големите и най-стари изложби на модерно изобразително изкуство в Европа, което се провежда от 1955 година насам в Касел (Германия), не са застраховани от сходни куриозни случки.
През 2007 година чилийският актьор Лоти Розенфелд основава своя пътна маркировка със знаци – кръстове из улиците на Касел. По този метод той „ сигнализира” къде се намират постройките на властовите структури в града. Малко по-късно маркировката му е „ изтрита” от машините, които поддържат чистотата. Макар и случилото се да може да се разгласи като присъединяване на градската администрация в плана на актуалния художник, истината е прозаична – всичко е плод на неразбирателство.
И въпреки доста художници с наслада да застават зад идеята "На такива творби - такава орис! ", лекциите за същността на актуалното изкуство в никакъв случай няма да са непотребни. Както се вижда и с невъоръжено око - от времето на Николай Павлович та до наши дни. Че и през идващите 165 години... най-малко!
Нищо, че през 2018 година американският художник Ричърд Бледшу , издаде книга, озаглавена „ Как обновяването на изкуствата ще промени курса на западната цивилизация” („ How the Renewal of the Arts Will Change the Course of Western Civilization”).
Според него, тези творби - като еманация на постмодернизма с присъщите му черти - случайност, незавършеност, безформеност - с право се били озовали там, където им е на мястото - на боклука!
Лично мнение? По-скоро липса на възприятие за комизъм...
След като за банан, залепен с изолирбанд върху гипсокартон, човек може да заплати 120 000 $ и да не простреля гладника, дето му е изял инвестицията...
Николай Павлович е индивидът, който за първи път първи предлага да бъде основано българско рисувално учебно заведение. И прави това по метод, който буди удивление и до през днешния ден. През 1864 година разгласява известие във в. „ Съветник “, излизащ в Цариград, с което афишира желанието си да сътвори учебно заведение по живопис в Трявна - сърцето на една от възрожденските художествени школи. А през 1867 година издава програмния документ на бъдещото школо, наименуван „ Заведение за живопис по какъв начин да се устрои в България “. За жал той не доживява материализирането на концепцията си. Умира през 1894 година - единствено две години преди Държавното рисувално учебно заведение в София да посрещне първия си випуск.
Заслуга на Николай Павлович са освен огромният брой всемирски портрети, измежду които е и фамозният портрет на доктор Петър Берон, само че и първата обществена лекция, отдадена на проблемите в изкуството. Такъв вид лекция, каквато единствено изкуствоведът Филип Зидаров - един от тримата претенденти за поста "Директор на Национална изложба - София " (другите двама са Надежда Джакова и Ярослава Бубнова) бе заложил в концепцията си за бъдещото развиване на институцията с национално значение (повече за състезанието - виж ТУК).
Според Зидаров, по този начин наречените „ пазители “ в галерията в доста случаи не би трябвало да са там, защото, до момента в който посетителите преглеждат творбите, те просто седят в музейното пространство, четат вестник или са забили взор в телефоните си. Ако обаче и за тези хора се намерения по какъв начин да бъдат въодушевени и въодушевени от протичащото се в Галерията, те биха имали друго отношение към професионалните си задължения. И таман „ директорската “ лекция би била едно от вероятните решения.
Въпреки че Филип Зидаров бил виждал несъответстващи пазители единствено из нашите галерии, предлагането му е... универсално. Защо куриозни образци за "вандализъм ", дело на неопитен (или просто глупав) обслужващ личен състав, дал бог из целия свят.
Първият абсурден случай, който става публично притежание, е от 1986-та. Годината, в която фамозният немски ваятел Йозеф Бойс напуща този свят, творбата му „ Мазен ъгъл “ е „ почистена “ вечно от добросъвестна служителка на Академията за изящни изкуства в Дюселдорф. Инсталацията, както се назовава на актуален език, през днешния ден би се изтъргувала при първична цена от 400 000 евро.
Ето това е творбата на Йозеф Бойс, влезнала в обществените летописи като първият усърдно изчегъртан и изхвърлен шедьовър. Тя е основана през 1969 година устоява на чистофайническите напъни в продължение на три петилетки и половина.
А на "картинката " изпод се вижда и с невъоръжено око, че Йозеф Бойс е завещал на човечеството още много произведения, които могат умерено да бъдат изхвърлени или прибрани на тавана...
Вторият по-известен образец е от 2001 година. Става дума за работа на Деймиън Хърст, представляваща работната му масичка с разхвърлени на нея ножица, пепелник, четка, чаша и бои. Тя е изложена в лондонската изложба „ Айсторм”. Когато художникът научава, че творбата му е изхвърлено, реагирал с три думи - „ Фантастично! Много смешно!!!”
През 2005 година, отново в Лондон, само че в фамозната изложба „ Тейт “, хигиенистка изхвърля детайл от произведение на художника Густав Мецгер. Творбата съставлява огромна транспарантна найлонова торба, цялостна с хартийки, и символизира (според автора) „ преходността на изкуството “.
От „ Тейт” разказват работата на Мецгер, озаглавена „ Възстановяване на първата обществена проява на саморазрушително изкуство” като „ построена от няколко детайла, в това число от торба за отпадък, интегрална част от композицията”.
След случая без капка подигравка от „ Тейт” афишират: „ В часовете, в които галерията е затворена за гости, за по-голяма сигурност, новата торба за отпадък към този момент ще се слага в специфична кутия”.
През 2011 година в Италия, в музея в Болцано, апаратура, представляваща разхвърлени по пода празни бутилки, конфети, обувки и фасове, е съответно разчистена от обслужващия личен състав. Инцидентът се разиграва след празненство, проведено от външна за музея компания. И по тази причина хигиенистките имат уместно опрощение: разчистили са боклука, останал от снощния прием!” Друг е въпросът, че инсталацията е била под табелка с надпис „ Къде ще танцуваме тази вечер?”...
Пак през 2011 година, хигиенистка в музея „ Оствал “ (Дортмунд) изтърква до искра едно корито. Малко по-късно се оказва, че то е част от инсталацията на Мартин Кипенбергер „ Когато стартира да капе от тавана”, оценена на... 800 000 евро.
През 2014 година в Италия, в галерията „ Сала Мурат” в Бари чистачка изхвърля няколко бисквити, които „ намира” на една маса. Оказва се, че те са част от апаратура с вестници и картони, разпръснати по пода, и коства 10 000 евро. Озаглавена е „ Пейзаж – посредник” и е на художника Паул Бранка . Застраховката на творбата съумява да покрие вредите.
През 2016 година хигиенистка в протестантската черква „ Филипускирхе” в Майнхайм, употребена за изложбено пространство, унищожава инсталацията „ Behausung 6/2016 “ („ Жилище 6/2016 “). „ Ясно се виждаше, че това е произведение на изкуството “, оплаква се създателката му Романа Менце-Кун пред „ Шпигел “. Работата съставлява огромни златисти станиолени части – с част от тях е обгърната маса, само че други са разпръснати по пода. След случая Романа Менце-Кун слага контейнера за отпадък, в която се е озовала част от творбата й, паралелно до другата й част. А новата апаратура е озаглавена „ Behausung 6a/2016 “ („ Жилище 6a/2016 “).
Последният по-известен случай е от 2018 година. На боклука е пратена скулптурата „ Unhappy Meal” („ Нещастно ядене”) на швейцарката Керъл Мей, изложена на Панаира на изкуството в Хонконг.
Работата наподобява на присъщите картонени червени кутии, предлагани в заведенията за хранене на McDonald's, само че с една разлика - познатата усмивка е обърната надолу, т.е. кутията или се "мръщи ", или е "тъгува ". Вкратце - става дума за рецензия против потребителската просвета, която е типична за Мей – творбите й са пародийна реплика на артикули, необятно употребявани в всеобщата просвета. Разликите сред оригинала и сатиричната интерпретация съзнателно не се набива на очи.
Изкуствоведите изясняват вредите, нанасяни на актуалното изкуство, с непознаване същността на постмодернизма – артефактите му са постоянно пробни и незавършени. Иначе казано - не постоянно фенът си дава сметка, че вижда пред себе си произведение на изкуството. А не движимости от всекидневния обичай...
Дори уредниците на „ Документа” – едно от най-големите и най-стари изложби на модерно изобразително изкуство в Европа, което се провежда от 1955 година насам в Касел (Германия), не са застраховани от сходни куриозни случки.
През 2007 година чилийският актьор Лоти Розенфелд основава своя пътна маркировка със знаци – кръстове из улиците на Касел. По този метод той „ сигнализира” къде се намират постройките на властовите структури в града. Малко по-късно маркировката му е „ изтрита” от машините, които поддържат чистотата. Макар и случилото се да може да се разгласи като присъединяване на градската администрация в плана на актуалния художник, истината е прозаична – всичко е плод на неразбирателство.
И въпреки доста художници с наслада да застават зад идеята "На такива творби - такава орис! ", лекциите за същността на актуалното изкуство в никакъв случай няма да са непотребни. Както се вижда и с невъоръжено око - от времето на Николай Павлович та до наши дни. Че и през идващите 165 години... най-малко!
Нищо, че през 2018 година американският художник Ричърд Бледшу , издаде книга, озаглавена „ Как обновяването на изкуствата ще промени курса на западната цивилизация” („ How the Renewal of the Arts Will Change the Course of Western Civilization”).
Според него, тези творби - като еманация на постмодернизма с присъщите му черти - случайност, незавършеност, безформеност - с право се били озовали там, където им е на мястото - на боклука!
Лично мнение? По-скоро липса на възприятие за комизъм...
След като за банан, залепен с изолирбанд върху гипсокартон, човек може да заплати 120 000 $ и да не простреля гладника, дето му е изял инвестицията...
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ