Защо промяната на националния празник от 3 март на 24 май има своите сериозни основания
На 3 март, датата на подписването на Санстефанският предварителен кротичък контракт, честваме освобождението на България като народен празник. Трети март в действителност може да се счита за фиктивен акт на избавление, само че не и за всички българи, не и за реализиране на същинска независимост, тъй като свободата не е просто премахване на подтисник от някаква лимитирана територия.
Свободата е непрекъсната резистентност на персоналната и държавна самостоятелност и целокупност, каквато на тази дата ние не придобиваме! На тази дата ние не придобиваме нито държавност, нито незвисимост, нито персонална независимост с изключение на един прелиминарен символен акт на вяра за вероятно избавление, след това неотстояно при сключването на Берлинския контракт. Това трансформира датата в агитационен ден на русофилството, което както и русофобството са отклоняване от само настоящото за България и българите българофилство или обич и лоялност към жанр, и Родина. Преданост и обич дължими към непозната страна ние не намираме за обикновено. На тези които са ни помогнали изискуем признателност, каквато прочее изискуем и на Отечеството, чиито заслуги към нас са неизброими.
Това ни стимулира да потърсим по-представителна и сплотяваща дата за националния ни празник. Празник, който няма да ни разделя на русофили и русофоби, а ще ни сплоти като българофили. Нивото на сходно обединяване, по наше мнение, не може да бъде друго с изключение на духовно, културно и цивилизационно – всяка по-ниска подчиненост е оспорима.
Като етнос българите през вековете постоянно са носили свободата си като положение на духа и са се борили за избавление, за което към 1878 година нашите предшественици са създали задоволително доста действия. Реализацията на концепцията за църковна самостоятелност вследствие на осъзнатата ни лична нематериалност и религия е едно от тези действия. Българската православна черква я извоюва, въпреки и с цената на схизма, и изгнание на огромни нейни духовни отци като Паисий Хилендарски, Иларион Макариополски, Антим I и други Борбата за църковна самостоятелност носи в себе си концепцията за територия и за диоцезното право, което реализираме с фермана на султан Абдул Азис за възобновяване на българската патриаршия под формата на Екзархия на 28 февруари 1870 година Този ферман обрисува границите на българската етничност и територията за евентуалното възобновяване на лична държавност посредством православното изповедание на българите. Усилията за установяването на българската национална черква стартират през още през 1830 година – тъкмо 40 години са били нужни за постигането на тази цел, която поставя началото на възобновяване на българската държавност. Най-напред нашите предшественици са сложили условието българският народ самичък да избира свещениците си и те да са от българска народност. Първите градове, които показват това предпочитание са Скопие и Самоков през 1833 година На тези стремежи остро се опълчва Вселенската патриаршия. Впоследствие условието за български свещеници се добавя с гледище за отслужване на лична литургия и създаване на учебни заведения. Стигало се е и до там, че гръцки свещеници в българските епархии са били прогонвани със мощ. Цариградската патриаршия от своя страна на 16 септември 1872 година афишира Екзархията за схизматична, защото не признавала върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско робство Екзархията спомага за обединяването на българските земи и управлява просветното дело в тях. Екзархията доста уголемява обсега на българските епархии тъй като неупоменатите във фермана епархии са могли да бъдат признавани за български, в случай че минимум 2/3 от християнското население в нея го желае.
Това демонстрира, че битката ни за избавление от Османското господство към този момент е била дейно настояща с будителството родено от Паисиевата история, от войводството, четничеството, просветността и причинно стоящата в дъното на всичко нематериалност въплътена в Екзархията – всичко това набира инерция като лавина, с цел да се случат събитията, които тръгвайки от Чипровци довеждат до Априлското въстание.
Като етнос българите през вековете постоянно са носили свободата си като положение на духа и са се борили за избавление, за което към 1878 година нашите предшественици са създали задоволително доста действия. Реализацията на концепцията за църковна самостоятелност вследствие на осъзнатата ни лична нематериалност и религия е едно от тези действия. Българската православна черква я извоюва, въпреки и с цената на схизма, и изгнание на огромни нейни духовни отци като Паисий Хилендарски, Иларион Макариополски, Антим I и други Борбата за църковна самостоятелност носи в себе си концепцията за територия и за диоцезното право, което реализираме с фермана на султан Абдул Азис за възобновяване на българската патриаршия под формата на Екзархия на 28 февруари 1870 година Този ферман обрисува границите на българската етничност и територията за евентуалното възобновяване на лична държавност посредством православното изповедание на българите. Усилията за установяването на българската национална черква стартират през още през 1830 година – тъкмо 40 години са били нужни за постигането на тази цел, която поставя началото на възобновяване на българската държавност. Най-напред нашите предшественици са сложили условието българският народ самичък да избира свещениците си и те да са от българска народност. Първите градове, които показват това предпочитание са Скопие и Самоков през 1833 година На тези стремежи остро се опълчва Вселенската патриаршия. Впоследствие условието за български свещеници се добавя с гледище за отслужване на лична литургия и създаване на учебни заведения. Стигало се е и до там, че гръцки свещеници в българските епархии са били прогонвани със мощ. Цариградската патриаршия от своя страна на 16 септември 1872 година афишира Екзархията за схизматична, защото не признавала върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско робство Екзархията спомага за обединяването на българските земи и управлява просветното дело в тях. Екзархията доста уголемява обсега на българските епархии тъй като неупоменатите във фермана епархии са могли да бъдат признавани за български, в случай че минимум 2/3 от християнското население в нея го желае.
Това демонстрира, че битката ни за избавление от Османското господство към този момент е била дейно настояща с будителството родено от Паисиевата история, от войводството, четничеството, просветността и причинно стоящата в дъното на всичко нематериалност въплътена в Екзархията – всичко това набира инерция като лавина, с цел да се случат събитията, които тръгвайки от Чипровци довеждат до Априлското въстание.
Свободата си българският народ извоюва, тъй като е имал своите висши полезности – жанр, език, религия, писменост, книжовност, история, просвета, вътрешна независимост и приложна воля за държавно избавление!
3-ти март, въпреки че е основна дата, въпреки всичко не може да бъде същинският и сплотяващ народен празник на България, и ще се опитам да стимулирам 24 май като знак и подобаваща дата за задачата.
Първият ми мотив в интерес на това предложение е високата подчиненост на обвързвания с тази дата нравствен знак на Словото олицетворено в българските писмености, книжовност, историчност, словесност, просвещение и просвета. Апостол Йоан с Него стартира своето Евангелие (1:1-5):
В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.
То беше в начало у Бога.
Всичко посредством Него стана, и без Него не стана нито едно от това, което е станало.
В Него имаше живот и животът беше светлината на индивидите.
И светлината в мрака свети и мракът я не обзе.
Точно духовните характерности на България не разрешават изгубването й от проявения свят макар превратностите на времето, а те са заложени още при основаването и развиването на Първото българско царство.
Ще се опитам напълно в резюме да изброя няколко от личностите и събитията положили основите на това единение сред държавност и нематериалност прерастнали в устойчива историчност, намерила своята реализация към този момент повече от 1340 години.
Първи е създателят на Дунавска България – Хан Аспарух и пристигналите с него прабългари, чиято смелост и концепциите му за земя и страна са носители освен на традицията за държавност присъща за българския етнос. Старите българи са били задоволително готови за провокациите на времето като носители и на лична нематериалност, освен това монотеистична – Тангризма.
Следва Княз Борис I – покръстителят с гениалното просветление за репрезентивност в Европа, който от две съществени етничности, българската и славянската, прави един народ посредством огъня на една религия – Християнската. Единствен Константин I Велики преди него е имал тази тактика за Римската империя, само че както знаем и той е чадо на нашите, балкански земи – роден е през 280 година в Ниш, провинция Мизия. Другата му предвидливост е да има лична (четвърта в света) канонична писменост за вяра, за словесност и просвета, които изправени против византийската имперска упоритост са избавителни, тъй като незнанието е най-лесната плячка за нападателния. В първите години след приемането на християнството службите в църквите се организират на гръцки език от византийски свещеници, само че българският държател скоро прогонва византийското духовенство, учениците на Кирил и Методий са признати в България, свещените книги са преведени и стартират проповеди на старобългарски език, който става и формален за страната. През 880 година Деветият космополитен събор изключва българските епархии от Константинополската черква и по този метод се основава самостоятелната (автокефална) българска архиепископия.
Цар Симеон I продължава църковното и просветително дело като подкрепя интензивно основаването на книжнина в столицата, основава книжовни центрове из цялата страна и самичък написа, дружно с просветителската общественост в Преслав. Цар Симеон Велики – просветителят с доктрината си Pax Symeonica продължава делото на татко си с меч, религия и лична, наша просвета. Златният век на българската книжнина не е единствено тактика за самозапазване – това е демонстрация на креативно въображение и безпогрешна вътрешен глас за вяра и познание, съчетани с реализационен гений за отстояване на личната държавност и реализиране на обществена и културна кохезия в границите на разширяващите се български териториални граници. Именно той афишира българския църковен глава за патриарх – най-високият сан в Източната православна черква.
Тук следва особено внимание да се обърне на ослепително изпълнената сакрална задача на Светите братя Кирил и Методий и на техните възпитаници. Възложението на Моравско-Панонската им задача е от император Михаил III по молба на княз Ростислав, само че сътворената писменост не намира там „ почва “ и „ покълва “ в България. Княз Борис и изключително цар Симеон са видели в глаголицата мощно оръжие за отбраната на българско-славянската самородност против гръко-византийския и римския хегемонизъм. Само под управлението и с материалното, и политическо подпомагане на държавната власт е можело да бъде публикувана донесената от Моравия глаголическа книжовност по нашите земи. С проникновението на адепт, чиято задача е била да придвижи и утвърди в нови знаци за ново време сакралните познания от Свещените трудове, Константин-Кирил Философ прозорливо е взел поради, че точно звукът материализира енергийните структури на духа. Дали думите, които ще изнесат тези структури ще са устойчиви или не, зависи от точността на градивните детайли и сглобките на буквите тъй като Истината, Свободата и Силата са във правилно изказаното Слово. Светите братя са отстояли задачата си и тя е била предопределена в действителност за българите, щом и до момента точно при нас всяка писмен знак в езика ни се произнася с нейния тон, и сме единствените в Европа с подобен правопис и правоговор. Длъжни сме да се гордеем с великото духовно дело на всичките ни предшественици да пазят ревниво и да отстояват непоколебимо верността си към вярното Слово. Само нашият народ има празник на своята писменост и книжовност, който се уважава даже по-всеотдайно от Великден. А през годините на Възраждането Стоян Михайловски възпя в химн Кирил и Методий, които разрешиха на нашия народ духовно да оплоди и просветли даже страни, които не сме завладявали с меч. Доказателство за това е освен обстоятелството, че българи като Константин Костенечки, Константин Преславски, Григорий Цамблак, Киприян Чудотворец са пренасяли писменост, книжовност, словесност и вяра в по-късно зародили страни като Русия, Румъния, Сърбия и други Известно е, че написаното на български с глаголица и кирилица Реймско евангелие е било боготворено като свръхсвещен текст, и над него са се клели при интронизацията си френските крале. Нямаме право да забравяме, че отстояната свещеност на българската книжовност е най-великата победа в историята ни, което е и най-дълбокото съображение 24 май да бъде народен празник.
Тук би трябвало да се отдаде заслуженото и на останалите от седмочислениците отпред със Св. Климент Охридски – каталогът който сътворява кирилицата. Преславската и Охридската, а в следствие и Търновската школа са гнезда на българските просветители, от тях потегля „ огромният гърмеж “ на християнската българска нематериалност зародила като „ цезаропапизъм “ при княз Борис I, с цел да се върне и преоснове българската държавност като „ папоцезаризъм “ при Екзарх Антим I, ръководител на Учредителното заседание и на I Велико национално заседание през 1879 година когато е призната Търновската конституция. Най-забележителният текст на тази конституция е член 61, който гласи: „ Всякой плебей, от какъвто пол, вера и националност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия “ – текст еманация на пиетета на българите към свободата.
Втората българска страна е основана през 1185 година след въстанието на Асен и Петър против ромейската власт. Интересно е да се знае, че за триумфа на възстанието способства и огромният боязън измежду православното население на Византия, че Св. Димитър Солунски е вдигнал благоволението си от ромеите и е станал покровител на българите (заради нападението на норманите). Като доказателство за това изказване се приема казусът с икона на светеца, която по неведоми пътища изчезва от Солун и попада в Търново. През 13 и 14 век България още веднъж има огромно значение за културата на Балканите, а Търново става един от най-развитите в културно отношение градове съпоставим със Солун и Константинопол. В българския престолен град се строят забележители църкви, основават се Търновската художествена школа и Търновска книжовна школа – продължава културната традиция начената в Първото българско царство.
Изброеното е завещание и от изключителната персона на Св. Патриарх Евтимий – по едно и също време мистик, исихаст и боец бранил Второто царство на България не по-малко почтено от царя. Неслучайно запитан от изпращащите го търновци на кого ги оставя, отговорът му е: „ На Светата троица ви оставям! “, и на безмълвната молитва съхранила душите на българите.
За Паисий Хилендарски – будителят, е задоволително да споменем знаменателната му фраза в История славянобългарская „ О, неразумний юроде, заради что се срамиш да се наречеш българин? “ Неговото дело не е Ренесанс, ние не връщаме еладската просвета, в противен случай, връщаме своята – той споделя: “Имали сме царе, имали сме патриарси... ”
Будителството е чисто български феномен, събитие само в цялата международна история. Феномен не на идеологическа натрапчивост, а роден като нужда на историческия дух както да сътвори национална психика като просвета, по този начин и да вложи своята воля в концепцията за свободата на България.
Приключвайки тази къса ретроспекция на постоянно свободния български дух запазил националността и съхранявал държавността ни даже когато сме били под византийско и османско господство, желая още веднъж да подчертая неговото основно значение, тъй като всички сегашни спорове постановат още веднъж да се облегнем на националния си дух. Тези спорове подтикват тъкмо в този момент да се потърси метода проведено и промислено да се съхраним. Датата 24 май е същинското въплъщение на този дух, който единствен носи вътрешно обединяване и е кадърен да ни отдалечи от чуждофилски и чуждофобски пристрастия. Нека не забравяме, че този дух оплоди и други страни основани след България с писменост, словесност и вяра, страни които и в този момент ни дължат благодарност тъй като сме съдействали да бъдат част от културата и цивилизацията на Европа, и християнството. Европа ще ни разбере и поддържа морално, тъй като тъкмо България беше тази, която преобразува арабската, азиатската и османската експанзия служейки като щит за нейното оцеляване и развиване във времето. Време е и тя да ни поддържа с историческо съображение, което би трябвало да напомним – ето за какво 24 май би трябвало да стане народен празник с оглед най-дълбоката заложена в него каузалност България да бъде неунищожима духовна империя, която постоянно намира териториалното си, етническо и държавно въплъщение, пазейки по този метод и Европейските настояще и съдбини. /БГНЕС
------------------
Деница Сачева, депутат от ПГ на ГЕРБ – Съюз на демократичните сили. Анализът е написан особено за БГНЕС.
Свободата е непрекъсната резистентност на персоналната и държавна самостоятелност и целокупност, каквато на тази дата ние не придобиваме! На тази дата ние не придобиваме нито държавност, нито незвисимост, нито персонална независимост с изключение на един прелиминарен символен акт на вяра за вероятно избавление, след това неотстояно при сключването на Берлинския контракт. Това трансформира датата в агитационен ден на русофилството, което както и русофобството са отклоняване от само настоящото за България и българите българофилство или обич и лоялност към жанр, и Родина. Преданост и обич дължими към непозната страна ние не намираме за обикновено. На тези които са ни помогнали изискуем признателност, каквато прочее изискуем и на Отечеството, чиито заслуги към нас са неизброими.
Това ни стимулира да потърсим по-представителна и сплотяваща дата за националния ни празник. Празник, който няма да ни разделя на русофили и русофоби, а ще ни сплоти като българофили. Нивото на сходно обединяване, по наше мнение, не може да бъде друго с изключение на духовно, културно и цивилизационно – всяка по-ниска подчиненост е оспорима.
Като етнос българите през вековете постоянно са носили свободата си като положение на духа и са се борили за избавление, за което към 1878 година нашите предшественици са създали задоволително доста действия. Реализацията на концепцията за църковна самостоятелност вследствие на осъзнатата ни лична нематериалност и религия е едно от тези действия. Българската православна черква я извоюва, въпреки и с цената на схизма, и изгнание на огромни нейни духовни отци като Паисий Хилендарски, Иларион Макариополски, Антим I и други Борбата за църковна самостоятелност носи в себе си концепцията за територия и за диоцезното право, което реализираме с фермана на султан Абдул Азис за възобновяване на българската патриаршия под формата на Екзархия на 28 февруари 1870 година Този ферман обрисува границите на българската етничност и територията за евентуалното възобновяване на лична държавност посредством православното изповедание на българите. Усилията за установяването на българската национална черква стартират през още през 1830 година – тъкмо 40 години са били нужни за постигането на тази цел, която поставя началото на възобновяване на българската държавност. Най-напред нашите предшественици са сложили условието българският народ самичък да избира свещениците си и те да са от българска народност. Първите градове, които показват това предпочитание са Скопие и Самоков през 1833 година На тези стремежи остро се опълчва Вселенската патриаршия. Впоследствие условието за български свещеници се добавя с гледище за отслужване на лична литургия и създаване на учебни заведения. Стигало се е и до там, че гръцки свещеници в българските епархии са били прогонвани със мощ. Цариградската патриаршия от своя страна на 16 септември 1872 година афишира Екзархията за схизматична, защото не признавала върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско робство Екзархията спомага за обединяването на българските земи и управлява просветното дело в тях. Екзархията доста уголемява обсега на българските епархии тъй като неупоменатите във фермана епархии са могли да бъдат признавани за български, в случай че минимум 2/3 от християнското население в нея го желае.
Това демонстрира, че битката ни за избавление от Османското господство към този момент е била дейно настояща с будителството родено от Паисиевата история, от войводството, четничеството, просветността и причинно стоящата в дъното на всичко нематериалност въплътена в Екзархията – всичко това набира инерция като лавина, с цел да се случат събитията, които тръгвайки от Чипровци довеждат до Априлското въстание.
Като етнос българите през вековете постоянно са носили свободата си като положение на духа и са се борили за избавление, за което към 1878 година нашите предшественици са създали задоволително доста действия. Реализацията на концепцията за църковна самостоятелност вследствие на осъзнатата ни лична нематериалност и религия е едно от тези действия. Българската православна черква я извоюва, въпреки и с цената на схизма, и изгнание на огромни нейни духовни отци като Паисий Хилендарски, Иларион Макариополски, Антим I и други Борбата за църковна самостоятелност носи в себе си концепцията за територия и за диоцезното право, което реализираме с фермана на султан Абдул Азис за възобновяване на българската патриаршия под формата на Екзархия на 28 февруари 1870 година Този ферман обрисува границите на българската етничност и територията за евентуалното възобновяване на лична държавност посредством православното изповедание на българите. Усилията за установяването на българската национална черква стартират през още през 1830 година – тъкмо 40 години са били нужни за постигането на тази цел, която поставя началото на възобновяване на българската държавност. Най-напред нашите предшественици са сложили условието българският народ самичък да избира свещениците си и те да са от българска народност. Първите градове, които показват това предпочитание са Скопие и Самоков през 1833 година На тези стремежи остро се опълчва Вселенската патриаршия. Впоследствие условието за български свещеници се добавя с гледище за отслужване на лична литургия и създаване на учебни заведения. Стигало се е и до там, че гръцки свещеници в българските епархии са били прогонвани със мощ. Цариградската патриаршия от своя страна на 16 септември 1872 година афишира Екзархията за схизматична, защото не признавала върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско робство Екзархията спомага за обединяването на българските земи и управлява просветното дело в тях. Екзархията доста уголемява обсега на българските епархии тъй като неупоменатите във фермана епархии са могли да бъдат признавани за български, в случай че минимум 2/3 от християнското население в нея го желае.
Това демонстрира, че битката ни за избавление от Османското господство към този момент е била дейно настояща с будителството родено от Паисиевата история, от войводството, четничеството, просветността и причинно стоящата в дъното на всичко нематериалност въплътена в Екзархията – всичко това набира инерция като лавина, с цел да се случат събитията, които тръгвайки от Чипровци довеждат до Априлското въстание.
Свободата си българският народ извоюва, тъй като е имал своите висши полезности – жанр, език, религия, писменост, книжовност, история, просвета, вътрешна независимост и приложна воля за държавно избавление!
3-ти март, въпреки че е основна дата, въпреки всичко не може да бъде същинският и сплотяващ народен празник на България, и ще се опитам да стимулирам 24 май като знак и подобаваща дата за задачата.
Първият ми мотив в интерес на това предложение е високата подчиненост на обвързвания с тази дата нравствен знак на Словото олицетворено в българските писмености, книжовност, историчност, словесност, просвещение и просвета. Апостол Йоан с Него стартира своето Евангелие (1:1-5):
В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.
То беше в начало у Бога.
Всичко посредством Него стана, и без Него не стана нито едно от това, което е станало.
В Него имаше живот и животът беше светлината на индивидите.
И светлината в мрака свети и мракът я не обзе.
Точно духовните характерности на България не разрешават изгубването й от проявения свят макар превратностите на времето, а те са заложени още при основаването и развиването на Първото българско царство.
Ще се опитам напълно в резюме да изброя няколко от личностите и събитията положили основите на това единение сред държавност и нематериалност прерастнали в устойчива историчност, намерила своята реализация към този момент повече от 1340 години.
Първи е създателят на Дунавска България – Хан Аспарух и пристигналите с него прабългари, чиято смелост и концепциите му за земя и страна са носители освен на традицията за държавност присъща за българския етнос. Старите българи са били задоволително готови за провокациите на времето като носители и на лична нематериалност, освен това монотеистична – Тангризма.
Следва Княз Борис I – покръстителят с гениалното просветление за репрезентивност в Европа, който от две съществени етничности, българската и славянската, прави един народ посредством огъня на една религия – Християнската. Единствен Константин I Велики преди него е имал тази тактика за Римската империя, само че както знаем и той е чадо на нашите, балкански земи – роден е през 280 година в Ниш, провинция Мизия. Другата му предвидливост е да има лична (четвърта в света) канонична писменост за вяра, за словесност и просвета, които изправени против византийската имперска упоритост са избавителни, тъй като незнанието е най-лесната плячка за нападателния. В първите години след приемането на християнството службите в църквите се организират на гръцки език от византийски свещеници, само че българският държател скоро прогонва византийското духовенство, учениците на Кирил и Методий са признати в България, свещените книги са преведени и стартират проповеди на старобългарски език, който става и формален за страната. През 880 година Деветият космополитен събор изключва българските епархии от Константинополската черква и по този метод се основава самостоятелната (автокефална) българска архиепископия.
Цар Симеон I продължава църковното и просветително дело като подкрепя интензивно основаването на книжнина в столицата, основава книжовни центрове из цялата страна и самичък написа, дружно с просветителската общественост в Преслав. Цар Симеон Велики – просветителят с доктрината си Pax Symeonica продължава делото на татко си с меч, религия и лична, наша просвета. Златният век на българската книжнина не е единствено тактика за самозапазване – това е демонстрация на креативно въображение и безпогрешна вътрешен глас за вяра и познание, съчетани с реализационен гений за отстояване на личната държавност и реализиране на обществена и културна кохезия в границите на разширяващите се български териториални граници. Именно той афишира българския църковен глава за патриарх – най-високият сан в Източната православна черква.
Тук следва особено внимание да се обърне на ослепително изпълнената сакрална задача на Светите братя Кирил и Методий и на техните възпитаници. Възложението на Моравско-Панонската им задача е от император Михаил III по молба на княз Ростислав, само че сътворената писменост не намира там „ почва “ и „ покълва “ в България. Княз Борис и изключително цар Симеон са видели в глаголицата мощно оръжие за отбраната на българско-славянската самородност против гръко-византийския и римския хегемонизъм. Само под управлението и с материалното, и политическо подпомагане на държавната власт е можело да бъде публикувана донесената от Моравия глаголическа книжовност по нашите земи. С проникновението на адепт, чиято задача е била да придвижи и утвърди в нови знаци за ново време сакралните познания от Свещените трудове, Константин-Кирил Философ прозорливо е взел поради, че точно звукът материализира енергийните структури на духа. Дали думите, които ще изнесат тези структури ще са устойчиви или не, зависи от точността на градивните детайли и сглобките на буквите тъй като Истината, Свободата и Силата са във правилно изказаното Слово. Светите братя са отстояли задачата си и тя е била предопределена в действителност за българите, щом и до момента точно при нас всяка писмен знак в езика ни се произнася с нейния тон, и сме единствените в Европа с подобен правопис и правоговор. Длъжни сме да се гордеем с великото духовно дело на всичките ни предшественици да пазят ревниво и да отстояват непоколебимо верността си към вярното Слово. Само нашият народ има празник на своята писменост и книжовност, който се уважава даже по-всеотдайно от Великден. А през годините на Възраждането Стоян Михайловски възпя в химн Кирил и Методий, които разрешиха на нашия народ духовно да оплоди и просветли даже страни, които не сме завладявали с меч. Доказателство за това е освен обстоятелството, че българи като Константин Костенечки, Константин Преславски, Григорий Цамблак, Киприян Чудотворец са пренасяли писменост, книжовност, словесност и вяра в по-късно зародили страни като Русия, Румъния, Сърбия и други Известно е, че написаното на български с глаголица и кирилица Реймско евангелие е било боготворено като свръхсвещен текст, и над него са се клели при интронизацията си френските крале. Нямаме право да забравяме, че отстояната свещеност на българската книжовност е най-великата победа в историята ни, което е и най-дълбокото съображение 24 май да бъде народен празник.
Тук би трябвало да се отдаде заслуженото и на останалите от седмочислениците отпред със Св. Климент Охридски – каталогът който сътворява кирилицата. Преславската и Охридската, а в следствие и Търновската школа са гнезда на българските просветители, от тях потегля „ огромният гърмеж “ на християнската българска нематериалност зародила като „ цезаропапизъм “ при княз Борис I, с цел да се върне и преоснове българската държавност като „ папоцезаризъм “ при Екзарх Антим I, ръководител на Учредителното заседание и на I Велико национално заседание през 1879 година когато е призната Търновската конституция. Най-забележителният текст на тази конституция е член 61, който гласи: „ Всякой плебей, от какъвто пол, вера и националност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия “ – текст еманация на пиетета на българите към свободата.
Втората българска страна е основана през 1185 година след въстанието на Асен и Петър против ромейската власт. Интересно е да се знае, че за триумфа на възстанието способства и огромният боязън измежду православното население на Византия, че Св. Димитър Солунски е вдигнал благоволението си от ромеите и е станал покровител на българите (заради нападението на норманите). Като доказателство за това изказване се приема казусът с икона на светеца, която по неведоми пътища изчезва от Солун и попада в Търново. През 13 и 14 век България още веднъж има огромно значение за културата на Балканите, а Търново става един от най-развитите в културно отношение градове съпоставим със Солун и Константинопол. В българския престолен град се строят забележители църкви, основават се Търновската художествена школа и Търновска книжовна школа – продължава културната традиция начената в Първото българско царство.
Изброеното е завещание и от изключителната персона на Св. Патриарх Евтимий – по едно и също време мистик, исихаст и боец бранил Второто царство на България не по-малко почтено от царя. Неслучайно запитан от изпращащите го търновци на кого ги оставя, отговорът му е: „ На Светата троица ви оставям! “, и на безмълвната молитва съхранила душите на българите.
За Паисий Хилендарски – будителят, е задоволително да споменем знаменателната му фраза в История славянобългарская „ О, неразумний юроде, заради что се срамиш да се наречеш българин? “ Неговото дело не е Ренесанс, ние не връщаме еладската просвета, в противен случай, връщаме своята – той споделя: “Имали сме царе, имали сме патриарси... ”
Будителството е чисто български феномен, събитие само в цялата международна история. Феномен не на идеологическа натрапчивост, а роден като нужда на историческия дух както да сътвори национална психика като просвета, по този начин и да вложи своята воля в концепцията за свободата на България.
Приключвайки тази къса ретроспекция на постоянно свободния български дух запазил националността и съхранявал държавността ни даже когато сме били под византийско и османско господство, желая още веднъж да подчертая неговото основно значение, тъй като всички сегашни спорове постановат още веднъж да се облегнем на националния си дух. Тези спорове подтикват тъкмо в този момент да се потърси метода проведено и промислено да се съхраним. Датата 24 май е същинското въплъщение на този дух, който единствен носи вътрешно обединяване и е кадърен да ни отдалечи от чуждофилски и чуждофобски пристрастия. Нека не забравяме, че този дух оплоди и други страни основани след България с писменост, словесност и вяра, страни които и в този момент ни дължат благодарност тъй като сме съдействали да бъдат част от културата и цивилизацията на Европа, и християнството. Европа ще ни разбере и поддържа морално, тъй като тъкмо България беше тази, която преобразува арабската, азиатската и османската експанзия служейки като щит за нейното оцеляване и развиване във времето. Време е и тя да ни поддържа с историческо съображение, което би трябвало да напомним – ето за какво 24 май би трябвало да стане народен празник с оглед най-дълбоката заложена в него каузалност България да бъде неунищожима духовна империя, която постоянно намира териториалното си, етническо и държавно въплъщение, пазейки по този метод и Европейските настояще и съдбини. /БГНЕС
------------------
Деница Сачева, депутат от ПГ на ГЕРБ – Съюз на демократичните сили. Анализът е написан особено за БГНЕС.
Източник: bgnes.bg
КОМЕНТАРИ