Поезия
Момино
Бяга момата! Бяга да скрие сърцето си.
Но след нея препуска на кон ятаганът.
Черният рид от коси непомилвани свети.
Бие ранена кръвта - до девето коляно.
Спира най-старият, подвига над болката лоб:
" Връщане няма! Старото - по какъв начин да го помним!
Тук се покръстихме, тук към този момент имаме гроб.
Къщи ще подвигаме. Село ще бъде... Момино! "
Камък и сълзи. Чардаци - от горни по-горни.
Слепи огради - змия да не може да мине.
Само слънцето слиза свободно в дворовете,
единствено вятърът волно разрошва градините.
Люляков цвят от кьошетата тъмни извира.
Цвилят в оборите буйни коне - неседлани.
Песента малко по малко отново мощ набира,
бясно играят ръце в одаи и в дюкяни.
Моминска шарка - по пъстротъкани сукмани.
Моминска стъпка хорото по момински люшка.
Момински знак по звънци и по гривни ковани.
Момински пряпорец. Моминска сабя и пушка.
Козле
Пасеше дядо бяло козле.
Той постепенно пристъпваше към този момент,
та беше го вързал с въже
да не върви надалеч.
Козлето пасеше,
растеше,
опъваше дядо все към гората.
Старецът -
от път прошарен, за път го болеше,
само че по какъв начин да откъсне
нозе от земята.
И така, малко по малко
въжето тънееше.
И взе, че се скъса.
Превърна се дядо
на дребна могила от пръст.
Въжето -
на козя пътека.
Хлебарница
На татко ми Васил Трендафилов
Препускаме към градовете - етажи, над етажи...
И люлката на свойто житие завързваме
все по-далеч от кълн на жито, от цвят на ябълка.
Но след димния си труд ще се забързаме
и тук ще спрем да кажем:
" Два хляба, апелирам!... Два хляба! ".
Творим - горим. Не стихва евристичната ни жадност...
И анахронизъм е в този момент да си припомняме на
машината за първата вадичка и шумна популярност.
Но след безсънна нощ ще вдигнем рамена
и тук ще спрем да кажем:
" Два хляба, апелирам!... Два хляба! ".
Звезди допираме с небесните си екипажи...
И така от дълго време буйни дъждове и снежни зими
не стопират нашия космически набег.
Но след отдалечен полет ще се приземим
и тук ще спрем да кажем:
" Два хляба, апелирам!... Два хляба! ".
Двама в полето
Човекът до мене!... Той поздравът мой е във утрото бяло,
слухът е за думите мои, до късно в нощта незаспали,
през знойния ден и по дългия ред той в очите ми свети.
Човекът до мене - знак, че не съм самичък измежду полето.
Не мога аз да принуждава времето обратно да завие,
то тича безспирно и старите негови мускули пие.
Не зная накъде да посегна, съдбовния момент да разместя,
да не тръгне ненадейно към него най-лошата новина.
Не виждат очите ми гладната болест по какъв начин лудо
кръстосва смаленото тяло и търси най-слабото място...
И, току-виж, както си ровим земята, тя се отвори мигом
и потъне във нея - индивидът до мене. Или пък аз.
Запустение
А тук, до реката, всичко е зелено и право,
оживяло от моето детство бухлаво.
Върбите навеждат реси над бистра вода.
Тополи и церове безшумно люлеят гнезда.
Припява птичият хор, извива се вик в хралупа.
Надбягват се мравки, храна за зимата натрупат...
И ето, слънцето сяда на селските къщи:
в подобен час помня - хора от труд се завръщат...
Сега е пусто... Пътят към Шишови ниви
се е изгубил в треви и в плевели диви...
Орачи, сеячи, жетвари от моето детство,
не ви виждам, не ви слушам, къде сте?... Къде сте!
... Пристъпвам през онемялото село... И аз немея
пред свещения покръст: Земя и Човек над нея.
Дъжд
Вали дъждът, реди светкавици с гърмежи,
градът мълчи, увит в сребристосива мрежа.
Под сводове, под колонади и под стрехи
стоим ние, пазим скъпите си облекла.
Пред нас по улицата, със вода застлана,
върви наведен мъж, походката му - мудна.
Не идва тук, при нас, да се поспре на изсъхнало,
а за стрелите на дъжда той кьорав и ням е.
Какъв ли огън го гори в този момент от вътрешната страна -
най-близкият му да лежи на одър смъртен,
да е изгонен от деца или брачна половинка,
гладът да го суши?... Или пък нещо друго?!
Върви мъжът... Да го последваме и ние,
дъждът небесен болката ни да измие...
Момиче в черква
Сред богомолци смирени - бледоръко момиче...
Свещта си припалва, молитва шепти.
Духът му болното тяло съблича
и през купола нейде надалеч лети.
И кой за такава орис го заигли -
вместо да грее дъга от лъчи,
тъмнило да бъде под дългите мигли,
да няма за наслада и хора очи.
И си мисля в този момент за туй голям брой жестоко,
на което аз брат съм, татко съм и наследник,
по какъв начин обилно се учи то да погубва
и отчайващо малко - по какъв начин да избави.
И в тоя храм, където се плаче и пее,
за кого да се молим... Ще пристигна часът,
когато до дъно със стената се слеем
и застанем до неверните в Страшния съд.
Homo sapiens ХХI век
Денят се прекатурва... И ти си тука към този момент,
в смълчаното подземие на твоя нощен дом.
Далеч обратно остана празничната вечер,
от нея те разделя бетонен вълнолом.
Животът тук идва в сигнали закодиран -
до теб се укротява неспирният им бяг.
В антените се вслушваш, в екраните се взираш,
за момент да разпознаеш рисковия им знак...
Денят се подвига постепенно... В мирните си форми
животът отново се връща пред твоите очи.
По своя път противоположен се люшкаш от отмалялост,
а от смъртни сметки в душата ти горчи...
И всичко в теб от памтивека се повтаря -
една игра, в която ти до дъно ли ще гориш:
ти нощем в пропасти самичък кулите събаряш,
а през деня над земята още веднъж ги строиш...
Акванеум
Прелива океанът...
Но няма ги даже акулите.
На дъното
почиват изтощени самолети -
големи риби среброперки.
Метални каски - водни костенурки -
лежат в безкрайна броеница.
Противогази плуват -
морски скорпиони.
Радиоактивни боклуци
издигат острови коралови...
Прелива океанът...
Стърчат високо над водата
триумфални арки.
Липсва шествието -
под сводовете им да премине.
Дървото на живота
Какво със тебе става, приятно дърво?
Дали растежа си най-голям доближи
и към напреднала възраст потегля твоят необятен дънер,
или виси над тебе гилотина,
та почна да линееш... Листата ти
жълтеят, съхнат твойте шумни клони.
По кората ти личат от червеи следи,
подземни твари гризят твоя корен...
Ах, по какъв начин рисково те опасва голота!
И в туй безкрайно дървоизтребление
остава все по-малко място за гнезда,
все по-скъсен - просторът за хвърчене...
А стоят до теб, поливат те и през сълзи
се молят - единствено старци белобради:
песента на птичи хор да те избави,
да не те пречупят дървояди!
Любовта на побелелия мъж
Побелял, неочакван и чакан, зван и незван,
в пъстроликия безпорядък сред положителното и злото,
неподражаемо кротичък, недосегаемо самичък,
той навива това омотано въже на живота.
В сиводневие самичък не разбра по какъв начин се случи по този начин -
на въжето до него застана жена светлолика.
Мълчалива, в облеклата скрита, пред очите - стъкла,
с ръцете си покрай себе си тя го повика.
Ах, ръцете?!... Прелива чудо в тия ръце!
За момент не се стопират, въжето държат те на трима.
Докосват в този момент безшумно едно покорно сърце,
а то, с белег до белег от рани, нова ли рана си има.
И един път - о, звезден момент - на въжето по пет стъпала
пристъпват те двама... " Обичам те! " - с рамо изрича.
Тя приведе челото си, счупи и двете стъкла,
с очите открити му сподели: " И аз те обичам! ".
- Повелителю безконечен на незнайните наши ориси,
ти тая обич благочестива така късно изпращаш.
Преживял е заблуди, покруси, и да не би
за пропилени очаквания да се разплащаш.
- От първия мирис над въжето те са двойна звезда -
на него тя отредена, той на нея жертван.
Свобода е всяка заветна обич, независимост!
Любовта е без време - звезден Миг е и Вечност!
Трендафил Василев е роден на 1 март 1940 година в село Момино, Хасковска област. Завършил е гимназия в Димитровград, военно учебно заведение, Военна академия " Г. С. Раковски " и публицистика в СУ " Св. Климент Охридски ". Работил е като пълководец в българската войска, публицист във военния щемпел. Бил е началник на няколко издателства, понастоящем е шеф на издателство " Българска книжница ".
Автор е на 11 поетични и две прозаични книги. Негови стихове са преведени на съветски, британски, немски, френски, гръцки, сърбохърватски и полски език. Носител е на националните литературни награди " Изворът на Белоногата " (2005 г.), " Александър Паскалев " (2010 г.), " Георги Джагаров " (2015 г.). Отличен е със " Златно перо " на Съюз на българските журналисти. Член на Съюз на българските писатели и Съюз на българските журналисти. Живее в София.
Бяга момата! Бяга да скрие сърцето си.
Но след нея препуска на кон ятаганът.
Черният рид от коси непомилвани свети.
Бие ранена кръвта - до девето коляно.
Спира най-старият, подвига над болката лоб:
" Връщане няма! Старото - по какъв начин да го помним!
Тук се покръстихме, тук към този момент имаме гроб.
Къщи ще подвигаме. Село ще бъде... Момино! "
Камък и сълзи. Чардаци - от горни по-горни.
Слепи огради - змия да не може да мине.
Само слънцето слиза свободно в дворовете,
единствено вятърът волно разрошва градините.
Люляков цвят от кьошетата тъмни извира.
Цвилят в оборите буйни коне - неседлани.
Песента малко по малко отново мощ набира,
бясно играят ръце в одаи и в дюкяни.
Моминска шарка - по пъстротъкани сукмани.
Моминска стъпка хорото по момински люшка.
Момински знак по звънци и по гривни ковани.
Момински пряпорец. Моминска сабя и пушка.
Козле
Пасеше дядо бяло козле.
Той постепенно пристъпваше към този момент,
та беше го вързал с въже
да не върви надалеч.
Козлето пасеше,
растеше,
опъваше дядо все към гората.
Старецът -
от път прошарен, за път го болеше,
само че по какъв начин да откъсне
нозе от земята.
И така, малко по малко
въжето тънееше.
И взе, че се скъса.
Превърна се дядо
на дребна могила от пръст.
Въжето -
на козя пътека.
Хлебарница
На татко ми Васил Трендафилов
Препускаме към градовете - етажи, над етажи...
И люлката на свойто житие завързваме
все по-далеч от кълн на жито, от цвят на ябълка.
Но след димния си труд ще се забързаме
и тук ще спрем да кажем:
" Два хляба, апелирам!... Два хляба! ".
Творим - горим. Не стихва евристичната ни жадност...
И анахронизъм е в този момент да си припомняме на
машината за първата вадичка и шумна популярност.
Но след безсънна нощ ще вдигнем рамена
и тук ще спрем да кажем:
" Два хляба, апелирам!... Два хляба! ".
Звезди допираме с небесните си екипажи...
И така от дълго време буйни дъждове и снежни зими
не стопират нашия космически набег.
Но след отдалечен полет ще се приземим
и тук ще спрем да кажем:
" Два хляба, апелирам!... Два хляба! ".
Двама в полето
Човекът до мене!... Той поздравът мой е във утрото бяло,
слухът е за думите мои, до късно в нощта незаспали,
през знойния ден и по дългия ред той в очите ми свети.
Човекът до мене - знак, че не съм самичък измежду полето.
Не мога аз да принуждава времето обратно да завие,
то тича безспирно и старите негови мускули пие.
Не зная накъде да посегна, съдбовния момент да разместя,
да не тръгне ненадейно към него най-лошата новина.
Не виждат очите ми гладната болест по какъв начин лудо
кръстосва смаленото тяло и търси най-слабото място...
И, току-виж, както си ровим земята, тя се отвори мигом
и потъне във нея - индивидът до мене. Или пък аз.
Запустение
А тук, до реката, всичко е зелено и право,
оживяло от моето детство бухлаво.
Върбите навеждат реси над бистра вода.
Тополи и церове безшумно люлеят гнезда.
Припява птичият хор, извива се вик в хралупа.
Надбягват се мравки, храна за зимата натрупат...
И ето, слънцето сяда на селските къщи:
в подобен час помня - хора от труд се завръщат...
Сега е пусто... Пътят към Шишови ниви
се е изгубил в треви и в плевели диви...
Орачи, сеячи, жетвари от моето детство,
не ви виждам, не ви слушам, къде сте?... Къде сте!
... Пристъпвам през онемялото село... И аз немея
пред свещения покръст: Земя и Човек над нея.
Дъжд
Вали дъждът, реди светкавици с гърмежи,
градът мълчи, увит в сребристосива мрежа.
Под сводове, под колонади и под стрехи
стоим ние, пазим скъпите си облекла.
Пред нас по улицата, със вода застлана,
върви наведен мъж, походката му - мудна.
Не идва тук, при нас, да се поспре на изсъхнало,
а за стрелите на дъжда той кьорав и ням е.
Какъв ли огън го гори в този момент от вътрешната страна -
най-близкият му да лежи на одър смъртен,
да е изгонен от деца или брачна половинка,
гладът да го суши?... Или пък нещо друго?!
Върви мъжът... Да го последваме и ние,
дъждът небесен болката ни да измие...
Момиче в черква
Сред богомолци смирени - бледоръко момиче...
Свещта си припалва, молитва шепти.
Духът му болното тяло съблича
и през купола нейде надалеч лети.
И кой за такава орис го заигли -
вместо да грее дъга от лъчи,
тъмнило да бъде под дългите мигли,
да няма за наслада и хора очи.
И си мисля в този момент за туй голям брой жестоко,
на което аз брат съм, татко съм и наследник,
по какъв начин обилно се учи то да погубва
и отчайващо малко - по какъв начин да избави.
И в тоя храм, където се плаче и пее,
за кого да се молим... Ще пристигна часът,
когато до дъно със стената се слеем
и застанем до неверните в Страшния съд.
Homo sapiens ХХI век
Денят се прекатурва... И ти си тука към този момент,
в смълчаното подземие на твоя нощен дом.
Далеч обратно остана празничната вечер,
от нея те разделя бетонен вълнолом.
Животът тук идва в сигнали закодиран -
до теб се укротява неспирният им бяг.
В антените се вслушваш, в екраните се взираш,
за момент да разпознаеш рисковия им знак...
Денят се подвига постепенно... В мирните си форми
животът отново се връща пред твоите очи.
По своя път противоположен се люшкаш от отмалялост,
а от смъртни сметки в душата ти горчи...
И всичко в теб от памтивека се повтаря -
една игра, в която ти до дъно ли ще гориш:
ти нощем в пропасти самичък кулите събаряш,
а през деня над земята още веднъж ги строиш...
Акванеум
Прелива океанът...
Но няма ги даже акулите.
На дъното
почиват изтощени самолети -
големи риби среброперки.
Метални каски - водни костенурки -
лежат в безкрайна броеница.
Противогази плуват -
морски скорпиони.
Радиоактивни боклуци
издигат острови коралови...
Прелива океанът...
Стърчат високо над водата
триумфални арки.
Липсва шествието -
под сводовете им да премине.
Дървото на живота
Какво със тебе става, приятно дърво?
Дали растежа си най-голям доближи
и към напреднала възраст потегля твоят необятен дънер,
или виси над тебе гилотина,
та почна да линееш... Листата ти
жълтеят, съхнат твойте шумни клони.
По кората ти личат от червеи следи,
подземни твари гризят твоя корен...
Ах, по какъв начин рисково те опасва голота!
И в туй безкрайно дървоизтребление
остава все по-малко място за гнезда,
все по-скъсен - просторът за хвърчене...
А стоят до теб, поливат те и през сълзи
се молят - единствено старци белобради:
песента на птичи хор да те избави,
да не те пречупят дървояди!
Любовта на побелелия мъж
Побелял, неочакван и чакан, зван и незван,
в пъстроликия безпорядък сред положителното и злото,
неподражаемо кротичък, недосегаемо самичък,
той навива това омотано въже на живота.
В сиводневие самичък не разбра по какъв начин се случи по този начин -
на въжето до него застана жена светлолика.
Мълчалива, в облеклата скрита, пред очите - стъкла,
с ръцете си покрай себе си тя го повика.
Ах, ръцете?!... Прелива чудо в тия ръце!
За момент не се стопират, въжето държат те на трима.
Докосват в този момент безшумно едно покорно сърце,
а то, с белег до белег от рани, нова ли рана си има.
И един път - о, звезден момент - на въжето по пет стъпала
пристъпват те двама... " Обичам те! " - с рамо изрича.
Тя приведе челото си, счупи и двете стъкла,
с очите открити му сподели: " И аз те обичам! ".
- Повелителю безконечен на незнайните наши ориси,
ти тая обич благочестива така късно изпращаш.
Преживял е заблуди, покруси, и да не би
за пропилени очаквания да се разплащаш.
- От първия мирис над въжето те са двойна звезда -
на него тя отредена, той на нея жертван.
Свобода е всяка заветна обич, независимост!
Любовта е без време - звезден Миг е и Вечност!
Трендафил Василев е роден на 1 март 1940 година в село Момино, Хасковска област. Завършил е гимназия в Димитровград, военно учебно заведение, Военна академия " Г. С. Раковски " и публицистика в СУ " Св. Климент Охридски ". Работил е като пълководец в българската войска, публицист във военния щемпел. Бил е началник на няколко издателства, понастоящем е шеф на издателство " Българска книжница ".
Автор е на 11 поетични и две прозаични книги. Негови стихове са преведени на съветски, британски, немски, френски, гръцки, сърбохърватски и полски език. Носител е на националните литературни награди " Изворът на Белоногата " (2005 г.), " Александър Паскалев " (2010 г.), " Георги Джагаров " (2015 г.). Отличен е със " Златно перо " на Съюз на българските журналисти. Член на Съюз на българските писатели и Съюз на българските журналисти. Живее в София.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ