Кой кого командва?
„ Моля те, хвани се възпитано... на публично място сме! И стой да бъдеш истерична, в случай че ще ми казваш нещо, кажи го у дома, без да ми крещиш! "
Така ми приказва той, деветгодишният мой наследник. Всичко това в компанията на фамилни другари на брега на морето и в доста изтънчен ресторант. Явно е от ситуацията, крещя си аз. Голяма неточност. Защото се случи един път на пазара, след това в учебно заведение, че и у дома. Освен че станах за смях пред фамилните другари, той, деветгодишният, очевидно удовлетворен ме потупа по рамото и рече: „ Мамче, прощавам ти, нали въпреки всичко си най-красивата майка на света! ". Така-а-а, хубостта ме избави, пък въпреки и в очите на личното ми дете.
Бъдещ мъж – идеален познавач на деликатна женственост. И изискан бунтовник против възпитателните ми планове.
За разлика от клетата си майка, която към момента се лашка по пътя, той от петгодишен знае какъв ще стане. Архитект. Всичко потегли от злощастните кули-близнаци в Ню Йорк. Един документален филм, с който желаех да печеля два часа свободно време, трайно завладя въздушното пространство в главата на сина ми И се въртя месеци наред вкъщи, и тия кули не стопираха да падат. А той гледа деликатно по какъв начин са издигнати, пък за какво южната пада по-бързо, а северната има антена на покрива. Тази картинка се придвижи непосредствено на холната ми маса, на капака на бабината ракла и капака на тоалетната под формата на небостъргачи от „ Лего ". Досущ същите, че и по-добри дори. Трета година моят синковец кърти, строи, цъка с език, заспива под масата от безсилие и заран търчи да довършва плана. Все едно някой го чака за Акт 16.
От престарание му се изпили един от предните зъби. Ортодонтът вика: „ Това дете стиска ли нещо в зъбите си? ". „ Стиска - откликвам. - Парчета от конструктори, пирони, линийки, дървенийки и всякакви други уреди ". На това му се викало професионален недостатък, отсече експертът.
Паралелно с архитектурната пристрастеност се развихри и тази по музиката. Или по-точно – по Майкъл Джексън. „ Дали пък не мога да стана черен? Да си купим виенско колело за Коледа - подрежда синът ми и въображаемо строи Невърленд на селския кър. Гледам го и си напомням по какъв начин на неговите години събирах фасове по улиците и ги „ пушех " в селската механа. Дядо работеше там. Тайната явка в кенефа бе разтурена от баба, която ме наби. Аз също налетявам на пердах. Но онази вечер у нас беше необичайно безшумно. В изблик на виновност и деликатност попитах детето: „ Я кажи, кой е най-големият ми минус? ". То ме мери с подигравателен взор и рече: " Ей такива кат вас еб@ха мамата на страната! "
Няма да го запитвам към този момент. Вярно, че приказва с цитати от „ Часът на Милен Цветков ", но явно и въпросът му се видя безнадежден.
Понякога си мисля, че би трябвало да ми връчат „ Златен скункс " за най-успешна майка. Моето малко момченце откри верния път към мен по-бързо, в сравнение с аз към него. Защото е по-мъдро, търпеливо и възпитано от майка си. И някак доста му приляга да отвори асансьора с протегната ръка и думите: „ Дамите с преимущество, нали разбираш? ".
А вечер в припадък на лиготия да се провикне: „ Ей, жено, дай да хапвам! ".
Чудя се за какво това дете се държи по този начин, като че ли е директен потомък на знатните Грималди, родом от Монако. Че аз обичам да ругая!? А то яде мекицата с нож и вилица. Е, татко му също. Как забравих за това. Генното завещание дали пък не дава повече отклонения? Но един мъж с маниери постоянно е за предпочитане.
Те обаче са непотребна екстра в учебно заведение.
В първи клас, още на втория образователен ден нашият се върна със синьо-лилави следи по врата. Питам какво се е случило. „ Ами, душиха ме! ", индиферентно отвърна той. Изключиха детето-побойник, което имаше тип на предстоящ диригент. После най-голямата разбойничка-съученичка се влюби в моето момче. Тя към момента раздава яки шутове в негова изгода и все по този начин го гледа влюбено. Модерна работа...
С татко му не живеем дружно.
Понякога се появяват смели ухажори, които даже държат да се срещнат с поколението. Голяма неточност. То не е единствено кръв от кръвта ми, то е неприятна немска овчарка, кръвожадно куче-пазач. Гледа ужасно съперника, преценя трезво обстановката и в един миг взема решение: „ Ей-сега ще се обадя на майка ти да й кажа! ". Никога, но в никакъв случай няма да не помни, когато един подобен самоуверен мъж ме изпращаше на вратата. Ама и той няма да го не помни. Синът ми го погледна безсрамно, протегна ръчички, хвана ме за гърдите и умно отсъди: „ Ооооо, какви огромни, хубави цици! ".
Врагът беше съкрушен. Не разбирам кой кого командва.
Докато двамата непрекъснато си разменяме функциите, аз няма да бъда майката на Симба и нашето няма да е филмът „ Цар Лъв ". Играта, която играем, е „ Том и Джери ". Аз, несъмнено, съм простоватият котарак. Синът ми е сивото мишле – тактически грамотно, на практика квалифицирано, дипломатично и хитро.
Има още какво да изучавам. Завиждам му за дързостта, която не е сбръчкана от разбори. За смелите фантазии, в които няма терзания. За чистата обич, в която в никакъв случай не се колебая. Благодаря му за миговете, в които ме поглежда с големите си черни очи. В тях откривам всичко, което съм изгубила по пътя.
Автор ~ Мария Тонева
Източник ~ www.jenatadnes.com
Снимка ~ bemozza.org, theguardian.com
