Да си купиш култура
„ Може да взема решение тоя, който има пари, бе! “ Помните ли тая имитация на Бай Тошо? Със 7 думи и половина илюстрира какво не ѝ е наред на Народна република България и какво още десетилетия напред няма да ѝ бъде наред.
Един сякаш болшевик, желал от (заставял!) хората да поставят светлото бъдеще на социализЪма пред личната си икономическа независимост, завива, оставя ги безпарични в калта, набутани там от „ неговите хора “ и им споделя, че са жалки, тъй като са небогати и нищо не зависи и няма да зависи от тях.
Нека я извадим от този подтекст (но не го забравяйте, по-късно ще се върнем на него) и да я лепнем другаде. Пасва идеално на всички места, нали?
Какво се случва в българското изкуство също взема решение тоя, който има пари, бе.
Разбрахме, че Боршош ще отваря арт пространства, под формата на кафенета/барове. Заведения, с други думи. Едното е арт кафене, копие на „ Перото “ в НДК и ще е на улица „ Раковски “. Другото е на улица „ Сан Стефано “ и би трябвало да се трансформира в център за самостоятелни кинопроекти и арт събития.
За следващ път си потвърждаваме, че тръгваме в обратна посока в правенето на каквото и да било (че за какво изкуството да е изключение?). Не считам, че българските кинотворци имат сериозен проблем с това къде да презентират плановете си, а по-скоро по какъв начин да ги осъществят.
„ Подаването на ръка “ на изкуството би трябвало да е там – спонсорство на основаването. Но пък, какво приказвам аз – това е просто предоставяне на пари в една посока, без приемане на такива назад. Ние да не сме Холандия или Англия, или Америка, бе?
Тези арт пространства ще бъдат такива и онакива, предопределени за изкуство, само че ще работят и като кафенета/барове.
Въобще не се заблуждавайте. Те са на първо място кафенета/барове, в които ще има И място за изкуство. През тях ще минават обороти. Просто „ арт “ средите ще си намерят своето място. Казва се „ твърда клиентела “.
Някъде тук може би драгият четец стартира да се чуди къде беше чувал последно да се загатва нещо за Боршош. Нещо беше чул неотдавна, но какво беше?
Ето това беше: „ Софийски градски съд ще се опита за трети път да даде ход на делото против него на 12 ноември “.
А, да, правилно, че това беше. А защо го упрекваха?
Длъжностно заграбване в изключително огромни размери, занемареност и подписване на 15 неизгодни покупко-продажби, когато беше началник на НДК. За едни милиони приказваме, ей за това.
Може да прави арт кафенета тоя, който има пари, бе!
Ако парите от богатото НДК са отишли, с цел да се създадат тези един тип „ домове “ за изкуството, можем ли да кажем, че Боршош е един актуален Робин Худ – който е взел от богатите, с цел да даде на бедните?
Оф, не, чакай – то НДК е на страната и парите са от бюджета, т.е. от народа, пък той не е доста богат. А арт кафенетата са частни и ще генерират облага. Добре де, не можем да го изкараме Робин Худ, ще пробваме нещо друго.
Историята до момента сочи, че всеки сходен план приключва със основаването на нещо помпозно и претенциозно, което да събира всеобщо хора с искания, че са „ арт “, а действително изкуството в България си цикли все на едно и също място.
Преди години си говорех с един доста прочут комедиен артист (не желая да го въвеждам в проблеми с гилдията, ще премълча името му), който ми описа, че още от НАТФИЗ нещата са генерално сбъркани, изключително що се отнася до правенето на филми. Както изясни той, с цел да си сполучлив, татко ти, като си седне на портфейла, би трябвало да си удря главата в тавана.
Искаш да правиш кино, би трябвало ти спонсор. Не гений. Спонсор! Капиш?
За какво са ни тогава арт кафенета, които да стават дом на арт събития и планове, щом създателите нямат пари да творят, а творят единствено тези с парите? На тях ли им подаваме ръка? Я, стига!
Да си имат значи „ арт “ хората пространство, в което да заплащат (както във всички други „ арт “ пространства, които познаваме тук) по-скъпичко – за привилегията да са отделени от простолюдието, което нищо не схваща от изкуство.
Очаквате ли да се направи действително нещо за изкуството?
Мхм. И аз по този начин си помислих.
Казват: България е дребна, няма пазар за изкуство. Например – за писателите – българинът не чете. А четящите заобикалят БГ създателите. Вярно е. И има за какво. Не тъй като „ България е дребна “ (има и по-малки от нас, с по-успешно изкуство), а тъй като:
Издателите залагат на „ имена “, имената в множеството случаи се вършат (по остаряла, остаряла традиция) с връзки; „ с връзки “ напълно не значи „ с гений “ и по този начин читателят е погнусен от това, което му се предлага. Като се „ опари “ пет пъти, на шестия не протяга ръка към българска книга. Това кара издателите още повече да заобикалят БГ писателите (ако нямат тил и връзки). И хоп – затворихме кръга.
Ето това е проблем, който може да се реши с меценатство. А не с арт кафета.
Също по този начин „ основаването на имидж “ на всяка една страна по света минава през културата ѝ. Всеки е чувал за Гърция (Демокрация, Аристотел, „ Зорба Гъркът “), Сърбия (Бранислав Нушич), Турция (Орхан Памук). А за България?
Защо настойчиво никой не си прави труда да сътвори един фонд за преводи на БГ литература на непознати езици, каквито ИМА ВЪВ ВСИЧКИ ЕВРОПЕЙСКИ ДЪРЖАВИ? Какво – и културата ни ли остава на равнище кафенета? Явно да.
Чудех се през годините, а и напълно до неотдавна – за какво, когато приказвам за свободата на слово, никой не демонстрира интерес. Защо, когато пиша за това, драгият четец подминава и се лепва за някоя публикация за фолк певица/моделка/плеймейтка, която си посочила новите гърди на плажа.
Защото не им пука на хората. Ето за какво. А не им пука, тъй като не им би трябвало. Свобода на словото не им би трябвало. Не се яде, не се пие, защо им е? Голяма част от хората нямат какво да кажат, от какъв напън им е тая независимост на словото?
Същото е ситуацията и с изкуството. Ако имаше нужда то да съществува в по-голям мащаб, щеше да го има. Но хората не желаят.
През далечната 1944 година едно от най-големите бедствия в цялата история на България прекъсва развиването на страната ни, прекъсва и изкоренява изкуството и го заменя със социалистически натурализъм. А най-лошото и ужасно е, че натрапва апатията като метод на живот. Желанията и търсенията на хората са сведени до ястие и пиянство, всичко друго е или рисково, или излишно.
Навикът живее и до през днешния ден. Предава се на поколенията.
Още 50 или 100 години ще ни трябват с цел да отлепим от равнището „ арт кафетата на „ меценатите “ “ и стигнем най-малко до равнището на Полша и Чехия, що се отнася до изкуството.
Да стигнем Британия или Съединени американски щати не можем и да си мечтаем.
--------------------------------
~ С какво познаваме Мирослав Боршош
Роден на 8 декември 1972 година в София. Наполовина е маджарин. Израства в Будапеща. 1997 година стартира работа във Външно министерство в България. Завършил е СУ със компетентност „ Културология “. Става специалист в кабинета на министър Надежда Михайлова, написа плановете за речите ѝ. След това тя го преквалифицира в парламентарен секретар на Външно. След това става зам.-шеф на комисията към Министерство на външните работи, която дава отговор за изборите в чужбина. Кандидат-депутат на Съюз на демократичните сили в София. Шеф на младежкото Съюз на демократичните сили. От 2015 година Боршош е шеф на НДК. През юни 2017 година е уволнен от министър Лиляна Павлова. Обвинен е от прокуратурата за длъжностно заграбване в изключително огромни размери, при което е ощетен НДК. Обвинен е за това, че е разпоредил част от целевите средства - в размер на 3 431 146,06 лева да бъдат разходвани за възнаграждение на разноски, които не са свързани с дейностите, за които са били отпуснати.
Един сякаш болшевик, желал от (заставял!) хората да поставят светлото бъдеще на социализЪма пред личната си икономическа независимост, завива, оставя ги безпарични в калта, набутани там от „ неговите хора “ и им споделя, че са жалки, тъй като са небогати и нищо не зависи и няма да зависи от тях.
Нека я извадим от този подтекст (но не го забравяйте, по-късно ще се върнем на него) и да я лепнем другаде. Пасва идеално на всички места, нали?
Какво се случва в българското изкуство също взема решение тоя, който има пари, бе.
Разбрахме, че Боршош ще отваря арт пространства, под формата на кафенета/барове. Заведения, с други думи. Едното е арт кафене, копие на „ Перото “ в НДК и ще е на улица „ Раковски “. Другото е на улица „ Сан Стефано “ и би трябвало да се трансформира в център за самостоятелни кинопроекти и арт събития.
За следващ път си потвърждаваме, че тръгваме в обратна посока в правенето на каквото и да било (че за какво изкуството да е изключение?). Не считам, че българските кинотворци имат сериозен проблем с това къде да презентират плановете си, а по-скоро по какъв начин да ги осъществят.
„ Подаването на ръка “ на изкуството би трябвало да е там – спонсорство на основаването. Но пък, какво приказвам аз – това е просто предоставяне на пари в една посока, без приемане на такива назад. Ние да не сме Холандия или Англия, или Америка, бе?
Тези арт пространства ще бъдат такива и онакива, предопределени за изкуство, само че ще работят и като кафенета/барове.
Въобще не се заблуждавайте. Те са на първо място кафенета/барове, в които ще има И място за изкуство. През тях ще минават обороти. Просто „ арт “ средите ще си намерят своето място. Казва се „ твърда клиентела “.
Някъде тук може би драгият четец стартира да се чуди къде беше чувал последно да се загатва нещо за Боршош. Нещо беше чул неотдавна, но какво беше?
Ето това беше: „ Софийски градски съд ще се опита за трети път да даде ход на делото против него на 12 ноември “.
А, да, правилно, че това беше. А защо го упрекваха?
Длъжностно заграбване в изключително огромни размери, занемареност и подписване на 15 неизгодни покупко-продажби, когато беше началник на НДК. За едни милиони приказваме, ей за това.
Може да прави арт кафенета тоя, който има пари, бе!
Ако парите от богатото НДК са отишли, с цел да се създадат тези един тип „ домове “ за изкуството, можем ли да кажем, че Боршош е един актуален Робин Худ – който е взел от богатите, с цел да даде на бедните?
Оф, не, чакай – то НДК е на страната и парите са от бюджета, т.е. от народа, пък той не е доста богат. А арт кафенетата са частни и ще генерират облага. Добре де, не можем да го изкараме Робин Худ, ще пробваме нещо друго.
Историята до момента сочи, че всеки сходен план приключва със основаването на нещо помпозно и претенциозно, което да събира всеобщо хора с искания, че са „ арт “, а действително изкуството в България си цикли все на едно и също място.
Преди години си говорех с един доста прочут комедиен артист (не желая да го въвеждам в проблеми с гилдията, ще премълча името му), който ми описа, че още от НАТФИЗ нещата са генерално сбъркани, изключително що се отнася до правенето на филми. Както изясни той, с цел да си сполучлив, татко ти, като си седне на портфейла, би трябвало да си удря главата в тавана.
Искаш да правиш кино, би трябвало ти спонсор. Не гений. Спонсор! Капиш?
За какво са ни тогава арт кафенета, които да стават дом на арт събития и планове, щом създателите нямат пари да творят, а творят единствено тези с парите? На тях ли им подаваме ръка? Я, стига!
Да си имат значи „ арт “ хората пространство, в което да заплащат (както във всички други „ арт “ пространства, които познаваме тук) по-скъпичко – за привилегията да са отделени от простолюдието, което нищо не схваща от изкуство.
Очаквате ли да се направи действително нещо за изкуството?
Мхм. И аз по този начин си помислих.
Казват: България е дребна, няма пазар за изкуство. Например – за писателите – българинът не чете. А четящите заобикалят БГ създателите. Вярно е. И има за какво. Не тъй като „ България е дребна “ (има и по-малки от нас, с по-успешно изкуство), а тъй като:
Издателите залагат на „ имена “, имената в множеството случаи се вършат (по остаряла, остаряла традиция) с връзки; „ с връзки “ напълно не значи „ с гений “ и по този начин читателят е погнусен от това, което му се предлага. Като се „ опари “ пет пъти, на шестия не протяга ръка към българска книга. Това кара издателите още повече да заобикалят БГ писателите (ако нямат тил и връзки). И хоп – затворихме кръга.
Ето това е проблем, който може да се реши с меценатство. А не с арт кафета.
Също по този начин „ основаването на имидж “ на всяка една страна по света минава през културата ѝ. Всеки е чувал за Гърция (Демокрация, Аристотел, „ Зорба Гъркът “), Сърбия (Бранислав Нушич), Турция (Орхан Памук). А за България?
Защо настойчиво никой не си прави труда да сътвори един фонд за преводи на БГ литература на непознати езици, каквито ИМА ВЪВ ВСИЧКИ ЕВРОПЕЙСКИ ДЪРЖАВИ? Какво – и културата ни ли остава на равнище кафенета? Явно да.
Чудех се през годините, а и напълно до неотдавна – за какво, когато приказвам за свободата на слово, никой не демонстрира интерес. Защо, когато пиша за това, драгият четец подминава и се лепва за някоя публикация за фолк певица/моделка/плеймейтка, която си посочила новите гърди на плажа.
Защото не им пука на хората. Ето за какво. А не им пука, тъй като не им би трябвало. Свобода на словото не им би трябвало. Не се яде, не се пие, защо им е? Голяма част от хората нямат какво да кажат, от какъв напън им е тая независимост на словото?
Същото е ситуацията и с изкуството. Ако имаше нужда то да съществува в по-голям мащаб, щеше да го има. Но хората не желаят.
През далечната 1944 година едно от най-големите бедствия в цялата история на България прекъсва развиването на страната ни, прекъсва и изкоренява изкуството и го заменя със социалистически натурализъм. А най-лошото и ужасно е, че натрапва апатията като метод на живот. Желанията и търсенията на хората са сведени до ястие и пиянство, всичко друго е или рисково, или излишно.
Навикът живее и до през днешния ден. Предава се на поколенията.
Още 50 или 100 години ще ни трябват с цел да отлепим от равнището „ арт кафетата на „ меценатите “ “ и стигнем най-малко до равнището на Полша и Чехия, що се отнася до изкуството.
Да стигнем Британия или Съединени американски щати не можем и да си мечтаем.
--------------------------------
~ С какво познаваме Мирослав Боршош
Роден на 8 декември 1972 година в София. Наполовина е маджарин. Израства в Будапеща. 1997 година стартира работа във Външно министерство в България. Завършил е СУ със компетентност „ Културология “. Става специалист в кабинета на министър Надежда Михайлова, написа плановете за речите ѝ. След това тя го преквалифицира в парламентарен секретар на Външно. След това става зам.-шеф на комисията към Министерство на външните работи, която дава отговор за изборите в чужбина. Кандидат-депутат на Съюз на демократичните сили в София. Шеф на младежкото Съюз на демократичните сили. От 2015 година Боршош е шеф на НДК. През юни 2017 година е уволнен от министър Лиляна Павлова. Обвинен е от прокуратурата за длъжностно заграбване в изключително огромни размери, при което е ощетен НДК. Обвинен е за това, че е разпоредил част от целевите средства - в размер на 3 431 146,06 лева да бъдат разходвани за възнаграждение на разноски, които не са свързани с дейностите, за които са били отпуснати.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ