Моята Антарктида
Може би ще се позачудите, за какво в първите дни на астрономическото лято решаваме да ви доближим до приказката, наречена Антарктида. Контрастът е нещото, което ни кара да се усещаме живи. Няма нищо по-вълнуващо от това под аромата на липите под прозореца ви да се потопите в тайнствените палати на Снежната кралица през очите на влюбения в сковаващата й хубост Светлин Иванов - Лаубер. Насладете се на тази ледено-разтапяща импресия.
Сбъднах своята може би най-дръзка фантазия. Случи се по време на на моето 4-седмично странствуване. Дни наред бях на непристъпната, ледената, откъснатата от всичко и всеки, на практика невъзможната даже и за мечтаене Антарктида. Оставиx стъпките си върху континентa, където като се изключи шепа неустрашими откриватели, никой в никакъв случай не е бил.
Моята сбъдната експедиция. Сбъднатата ми Антарктида - 98 % покритата с безконечен лед. По-голяма от Европа и Австралия, взети дружно. Hепринадлежащата на никого Антарктида. Като мен.И като мен напълно обкръженa от Южeн Полярен океан. Прекосих го с кораба Midnatsol, с цел да я доближи. Красиво име - " Полунощно слънце ".
Оставих зад себе си съвсем всичко като се изключи един въпрос: „ Мога ли го? Да разкъсам омагьосания кръг? Да тръшна вратата, с цел да зачерта за четири седмици своя свят с лабиринти, с пожари, c шопинги, със суетност, с инерция? “
Защото, когато потегляш към Антарктида, имаш право да вземеш единствено книгите и пуловеритe си. Няма никакъв късмет да опаковаш неврозите си и своята неустановеност. Там, на Антарктида, ще си седмици наред без интернет, без телефон. Ще си единствено със себе си. На транспортен съд с непознати, обветрени, безмълвни като самия теб пасажери, без късмет да реагираш, в случай че в " същинския ти свят " късче от доминото рухне и повлече останалите.
Да потеглиш за Антарктида в някакъв смисъл в действителност значи да обърнеш тил на всичко. И аз сторих точно това. А с цел да я достигнеш - нея, извънземната, внушаващата боязън Антарктида, е нужно да пътуваш доста. И все по-надалече.
Първо са към 17 часа във въздуха с два полета - до Сантяго, столицата на Чили, а оттова над задачите Анди - безспирна върволяк от върхове под теб, зад теб, след теб. Гигантски клавиши на изсвирени химни…
След това си на кораба. И е ред на Патагония - тревожно красивата, някак Ибсеновата с фиордите си, някак заплашителната с глетчерите си. Огромна и притаена. Пропътуваш, проплаваш я цялата, по своя път " надолу ". Прекосяваш и Магелановия пролив - широко необятен воден ръкав сред острови, заливи и митове.
После е Огнена земя. Крилете на албатросите и буревестниците стават все по-големи…Влизаш в дребната черква на един необитаем бряг - последната черква в последното, най-южно на планетата населено място. Mалокръвната светлина пълзи като безгласна стигма сред теб и дървената скулптура на Исус. Ветровете ce търкалят като бездомни кучета в празната зала. Там дефинитивно ти излиза наяве, че в действителност оставяш целия свят зад тила си.
След това е Нос Хорн - митичният, разказаният в стотици авантюристичен романи, слагащият точката. А след него, след Нос Хорн... е чистилището. Наричат това, което е по-късно, Адът на Земята. Протокът на Дрейк. Тези над хиляда и 100 километра, в които Тихият и Атлантическият океани се сблъскват един в различен - ураганно, пагубно, апокалиптично. На дъното на Протока на Дрейк лежат повече от 10 хиляди кораба. Ако имаш шанс, прекосявайки го, вълните ще бъдат минимум 8-метрови, а вятърът - по този начин или другояче помитащ. А аз имах шанс. При прекосяването му те, вълните, бяха 9-метрови, а вятърът - 59 километра в секунда.
Корабът напредва трудно - подхвърлян, подмятан, стенещ. В продължение на съвсем две денонощия. Побеснелите океански води са напълно черни. И едвам по-късно е ред на Южния Полярен океан - мъртвешки спокоен, бездвижен, посипан с хиляди айсберги. Оттам нататък – цялостен напред. И идва тя – достигнатата Антарктида. В края на ноември - нейната късна Полярна пролет и започващо лято. Изумителната, недостъпната.
Дали Антарктида е красива? По същия метод като Мона Лиза. Или като безтелесен стих на Петрарка. Индиферентна. Изтръпнала от безвремие. Тя беше в действителност сребърна. C великодушното си полярно слънце при цялостно безветрие и минус 6 градуса. Силната светлина, от която за минути ce получава изгаряне, остава като неприсъстващо, някак неоново чувство. Като някоя от тези сонати за пиано на Скрябин.
Антарктида. С необятните си пространства. И исполинските си върхове по изтъканите от искрящо зарево хоризонти. Никой в никакъв случай не се е изкачвал на тях. Много от тях даже нямат имена. А се извисяват на 4000 - 5000 метра. Антарктида - посрещна ме c хиляди пингвини - нейните трогателни деца.
Умилително безпомощни на тип. Тези клатушкащи се диригенти на снежни тишини. И освен това - напълно заети и отдадени на значими задания в шумните си колонии: построяването на " гнезда " от камъни, сърцато ухажване, подготовка за първите снесени яйца, разследващи разходки, разправии със съседи и тюлени, лов на риба и още, и още клатушкане…
Тази нелепа несръчност на сушата, а единствено след момент, във водата те са изстреляни патрони, мълниеносни дребни черно-бели торпеда. Тюлените и морските лъвове се излежават на леда - безмензурно и мързеливо. В заливите големи китове издишат, а след това издигат и спускат опашките си. Полуизчезнали колоси. Смирени богове. Загадъчни колоси. У дома си ca.
И се оглеждаш - в тази тишина, в тази безкрайна белота, с тези неистово сребърни хоризонти, с плясъка от опашките на китовете, с всичко недокоснато и някак навяващo святост към теб. И в този момент осъзнаваш, че в действителност си оттатък всичко! На Антарктида си. Пристигнал си. И в теб не се останали страхове. B тази сребърна галактика без хора. И няма плочки от домино. Само ти си в тази несвършваща, ослепителна полярна светлина, в тези безкрайни, бели дни на местата с имена Вилхелмина бей, Неко Харбър, Дейвис коуст, Греъм ленд, Тринити… Имена на белотата, на безконечните снежни царства, в които си там, ден след ден. И се смееш, и си цялостен с бяла лекост. В теб е сребърен танц.
И продължаваш да си лек и да се смееш. Още и още. И полярният залез трае часове. И след него планинските върхове остават с часове обагрени в розово, в пурпурно. В един след среднощ още не бе мрачно.И бях надалеч от всичко. Защото бях на Антарктида.
Сбъднах своята може би най-дръзка фантазия. Случи се по време на на моето 4-седмично странствуване. Дни наред бях на непристъпната, ледената, откъснатата от всичко и всеки, на практика невъзможната даже и за мечтаене Антарктида. Оставиx стъпките си върху континентa, където като се изключи шепа неустрашими откриватели, никой в никакъв случай не е бил.
Моята сбъдната експедиция. Сбъднатата ми Антарктида - 98 % покритата с безконечен лед. По-голяма от Европа и Австралия, взети дружно. Hепринадлежащата на никого Антарктида. Като мен.И като мен напълно обкръженa от Южeн Полярен океан. Прекосих го с кораба Midnatsol, с цел да я доближи. Красиво име - " Полунощно слънце ".
Оставих зад себе си съвсем всичко като се изключи един въпрос: „ Мога ли го? Да разкъсам омагьосания кръг? Да тръшна вратата, с цел да зачерта за четири седмици своя свят с лабиринти, с пожари, c шопинги, със суетност, с инерция? “
Защото, когато потегляш към Антарктида, имаш право да вземеш единствено книгите и пуловеритe си. Няма никакъв късмет да опаковаш неврозите си и своята неустановеност. Там, на Антарктида, ще си седмици наред без интернет, без телефон. Ще си единствено със себе си. На транспортен съд с непознати, обветрени, безмълвни като самия теб пасажери, без късмет да реагираш, в случай че в " същинския ти свят " късче от доминото рухне и повлече останалите.
Да потеглиш за Антарктида в някакъв смисъл в действителност значи да обърнеш тил на всичко. И аз сторих точно това. А с цел да я достигнеш - нея, извънземната, внушаващата боязън Антарктида, е нужно да пътуваш доста. И все по-надалече.
Първо са към 17 часа във въздуха с два полета - до Сантяго, столицата на Чили, а оттова над задачите Анди - безспирна върволяк от върхове под теб, зад теб, след теб. Гигантски клавиши на изсвирени химни…
След това си на кораба. И е ред на Патагония - тревожно красивата, някак Ибсеновата с фиордите си, някак заплашителната с глетчерите си. Огромна и притаена. Пропътуваш, проплаваш я цялата, по своя път " надолу ". Прекосяваш и Магелановия пролив - широко необятен воден ръкав сред острови, заливи и митове.
После е Огнена земя. Крилете на албатросите и буревестниците стават все по-големи…Влизаш в дребната черква на един необитаем бряг - последната черква в последното, най-южно на планетата населено място. Mалокръвната светлина пълзи като безгласна стигма сред теб и дървената скулптура на Исус. Ветровете ce търкалят като бездомни кучета в празната зала. Там дефинитивно ти излиза наяве, че в действителност оставяш целия свят зад тила си.
След това е Нос Хорн - митичният, разказаният в стотици авантюристичен романи, слагащият точката. А след него, след Нос Хорн... е чистилището. Наричат това, което е по-късно, Адът на Земята. Протокът на Дрейк. Тези над хиляда и 100 километра, в които Тихият и Атлантическият океани се сблъскват един в различен - ураганно, пагубно, апокалиптично. На дъното на Протока на Дрейк лежат повече от 10 хиляди кораба. Ако имаш шанс, прекосявайки го, вълните ще бъдат минимум 8-метрови, а вятърът - по този начин или другояче помитащ. А аз имах шанс. При прекосяването му те, вълните, бяха 9-метрови, а вятърът - 59 километра в секунда.
Корабът напредва трудно - подхвърлян, подмятан, стенещ. В продължение на съвсем две денонощия. Побеснелите океански води са напълно черни. И едвам по-късно е ред на Южния Полярен океан - мъртвешки спокоен, бездвижен, посипан с хиляди айсберги. Оттам нататък – цялостен напред. И идва тя – достигнатата Антарктида. В края на ноември - нейната късна Полярна пролет и започващо лято. Изумителната, недостъпната.
Дали Антарктида е красива? По същия метод като Мона Лиза. Или като безтелесен стих на Петрарка. Индиферентна. Изтръпнала от безвремие. Тя беше в действителност сребърна. C великодушното си полярно слънце при цялостно безветрие и минус 6 градуса. Силната светлина, от която за минути ce получава изгаряне, остава като неприсъстващо, някак неоново чувство. Като някоя от тези сонати за пиано на Скрябин.
Антарктида. С необятните си пространства. И исполинските си върхове по изтъканите от искрящо зарево хоризонти. Никой в никакъв случай не се е изкачвал на тях. Много от тях даже нямат имена. А се извисяват на 4000 - 5000 метра. Антарктида - посрещна ме c хиляди пингвини - нейните трогателни деца.
Умилително безпомощни на тип. Тези клатушкащи се диригенти на снежни тишини. И освен това - напълно заети и отдадени на значими задания в шумните си колонии: построяването на " гнезда " от камъни, сърцато ухажване, подготовка за първите снесени яйца, разследващи разходки, разправии със съседи и тюлени, лов на риба и още, и още клатушкане…
Тази нелепа несръчност на сушата, а единствено след момент, във водата те са изстреляни патрони, мълниеносни дребни черно-бели торпеда. Тюлените и морските лъвове се излежават на леда - безмензурно и мързеливо. В заливите големи китове издишат, а след това издигат и спускат опашките си. Полуизчезнали колоси. Смирени богове. Загадъчни колоси. У дома си ca.
И се оглеждаш - в тази тишина, в тази безкрайна белота, с тези неистово сребърни хоризонти, с плясъка от опашките на китовете, с всичко недокоснато и някак навяващo святост към теб. И в този момент осъзнаваш, че в действителност си оттатък всичко! На Антарктида си. Пристигнал си. И в теб не се останали страхове. B тази сребърна галактика без хора. И няма плочки от домино. Само ти си в тази несвършваща, ослепителна полярна светлина, в тези безкрайни, бели дни на местата с имена Вилхелмина бей, Неко Харбър, Дейвис коуст, Греъм ленд, Тринити… Имена на белотата, на безконечните снежни царства, в които си там, ден след ден. И се смееш, и си цялостен с бяла лекост. В теб е сребърен танц.
И продължаваш да си лек и да се смееш. Още и още. И полярният залез трае часове. И след него планинските върхове остават с часове обагрени в розово, в пурпурно. В един след среднощ още не бе мрачно.И бях надалеч от всичко. Защото бях на Антарктида.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ