У нас втората половина на XX век сякаш не се е случила
- “ Мисия Туран “ измина дълъг път . Първо е планувана като продължение на „ Мисия Лондон “ , разработвана е и като киносценарий , а най-после се появи в книжарниците като нещо напълно друго . Разкажете малко повече за генезиса на историята .
- Историята следваше своя път, казано в резюме. Той не е нито прав, нито равен, минава през разнообразни обрати, случвало се е да ме води и в неправилна посока, да изчезне или да ме върне в изходна позиция - писането е лабиринт от благоприятни условия и избори, които писателят непрекъснато прави, с цел да премине на идващото равнище. Като че ли най-важното е да не се отказваш, а най-лошото е да избереш лесния път. В изкуството няма елементарен път. Развитието на една история е комплицирано уравнение с доста незнайни. Между драматургията и белетристиката има основни разлики, само че, въпреки това, те се допълват взаимно. Драматургията е значима за развиването на характерите и тяхната логика на психиката. Докато прозата придава компактност и гъвкавост на описа, която при драматургията се реализира с други средства. Преминаването на историята през разнообразни форми на езика и жанрове неизбежно я обогатява.
- Също както в „ Мисия Лондон “ , и тук не се свените да осмивате под измислени имена „ изцяло инцидентни “ прилики с действителни лица и събития от нашия публичен и политически живот . Създава ли Ви това от време на време проблеми ? Или прототипите не четат ?
- Аз от дълго време съм приел риска, че това, което пиша, няма да се хареса на всички. Това изобщо не е задачата на изкуството. Няма нищо по-подозрително от това всички да харесват нещо. За мен дебатът е за предпочитане пред хвалбите, колкото и прелестно да галят ухото. Но у нас рядко пораждат полемики всъщност, които да се водят намерено, с причини и контрааргументи, нормално гледат да ти ударят секирата в тъмното. И това, несъмнено, съм го изпитвал. Боя се, че литературната действителност се възприема все по-буквално – освен у нас, само че и по света, което е фрапантно оттегляне от духа на модерната ера. Постоянно има всякакви афектирани. Един всеобщ блян към цензура, последван от автоцензура. Изкуството на самоиронията става все по-рядко. Но по тази причина пък все по-ценно!
- Много ме зарадва насловът „ Восток – дело тонкое “ - с тази фраза и аз обичам да синтезирам всякакви прояви на ориенталската психика . Как бихте я обяснили на младите читатели , които не са гледали „ Бялото слънце на пустинята “ и знаят повече за З апада , в сравнение с за И зтока ?
- Няма по какъв начин да знаеш освен това за така наречен Запад, без да знаеш нищо за Изтока. Това са много условни понятия в действителност, които построяват една по-глобална картина на обща съгласуваност. Ние сме надълбоко свързани с Ориента и нашето схващане за Запада следва да регистрира този неповторим исторически опит. Към него следва да прибавим и характерния опит от социализма, който също не се преподава съответно, а е редуциран единствено до черно-бели клишета. Ако зависеше от мен, бих присъединил безусловно паметни творби от тази ера като „ Бялото слънце на пустинята “, „ Златния телец “, „ Дванайсетте стола “ в образователните стратегии. Липсата на завладяващ, нюансиран и разкрепостен роман за предишното осакатява грубо младежите.
- Туран е измислена страна , само че Вие пътувате действително из република Тува в Сибир , за да почерпите материал . Ако се поставите на мястото на героите откриватели – научихте ли там нещо за себе си и за нас , българите , което не знаехте на потегляне от София ?
- Онова, което открих или по-точно заварих, не се различаваше чак толкоз от това, което си представях, само че досегът с действителността основава чувства, които няма по какъв начин другояче да изпиташ. Това трансформира гледната ти точка. Да вземем шаманите. Ако персонално не се срещнеш с такива хора, не ти побаят, а след това да си отворят джоба, с цел да им пуснеш нещичко, най-вероятно ще си останеш с сантименталните клишета, почерпени от книги, фотоси и материали в интернет. Имено срещите с хора от всевъзможни класи ми бяха най-интересни, тъй като те в последна сметка вършат подтекста и държат ключа към него. В рамките единствено на няколко минути, до момента в който си купуваш шапка от монголския пазар в Кизил (столицата на Тува), може да схванеш повече за страната, в сравнение с след дни ровене в интернет. Такава е силата на действителния опит! Тук фантазията също играе огромна роля, тъй като ние непрекъснато дописваме действителността. Самоизмисляме се и това може би е най-старата игра, която човечеството играе със себе си. За себе си открих „ вътрешния монгол “ – мистично положение на духа, което ми оказа помощ да си въобразя, че съм потомък на великите степни нации. Кой знае? Може и да съм.
- " Не подценявайте българите ! Те са античен народ . Хитър . Никой не знае от кое място тъкмо са тръгнали , само че са стигнали надалеч ... Който се е захванал с тях , не е прокопсал. ” Това е имитация на съветския кукловод ген . Шудовлатов от романа . Съгласен ли сте с него ?
- Това е казано, несъмнено, в подигравателен смисъл. Убеден съм, че никой народ не трябва да бъде подценяван, защото възникването му и съхранението му са свързани с битки и старания, които заслужват почитание. Но има една имитация, която сте пропуснали, а тя в действителност е основна: " Уж все изчезват, и отново се появяват ". Тази еластичност и дарба за оцеляване у българина рядко са били оценени уместно, само че те са в основата на националния темперамент. Една невидима упорита опозиция против силите на историята, които са се опитвали да ни изличат от лицето на земята. Именно в това си качество (на непрекъснато оцеляващи) ние като че ли сме наказани постоянно да балансираме по ръба сред комичното и трагичното.
- Правите забавното умозаключение , че на народите , които търсят корените си , все нещо не им доближава . „ Твърдят , че търсят античното великолепие , само че в действителност търсят разковничето на бедите си . Кога , къде , какво се е объркало ? “
- Историята, както знаете, не познава думичката " в случай че ". Тя е протекла по някакви улеи и криволици, предопределени от безпределно доста случайности и няма по какъв начин да се върне назад и да мине по различен път. А тематиката за „ изгубеното великолепие “, както непрекъснато се убеждаваме, не е непозната и за най-великите народи. Въобще, когато хората се концентрират прекалено много върху казуса за идентичността, значи нещо в сегашното им куца. Но от сламата на предишното не може да се изплете кошница за сегашното, колкото и да ни се желае.
- Би толгойогоо хэмжсэн ! Чи уу ? Как разработихте „ туранския “ език в романа – допускам , той се опира на действителни средноазиатски приказва , само че не е тъкмо някой от тях ?
- Разработих го благодарение на Google въз основата на монголски и киргизки – занятие, което ми достави неизразимо наслаждение. Винаги съм харесвал да си изобретявам думи, в това число имена на хора и животни. Смятам, че езикът е доста динамична система от знаци, знаци и звуци, която реагира живо при всяка смяна в обществената среда. Всяка общественост развива лични езикови особености, изключително в случай че съществува в по-изолирани условия, които с течение на времето могат да се трансфорат в обособен език.
- Под сатиричната поръска „ Мисия Туран “ е един авантюристичен разказ , дори с красива любовна история а ла „ Кавказка пленница “ . Структурата на „ Сестри Палавееви “ пък припомня американските комикси . Как се отнасяте към жанровите избрания ?
- Жанровете са свързани с креативната дисциплинираност, която постоянно съм ценял. Не ми е хрумвало да ги отхвърлям, само че обичам да си играя с тях. Това няма по какъв начин да стане, без да ги владееш. Най-добрите творби в никакъв случай не са напълно жанрови, защото изкуството по природа се стреми да излезе от границите и шаблоните. И въпреки всичко в основата му са жанровете. У нас съществуват ред предубеждения против жанровото писане, което се трансформира в систематичен проблем на актуалната българска литература. Аз не пострадвам от елитарни комплекси и имам вяра, че жанровото многообразие е значима причина за развиването на пълноценна и витална литературна традиция. Харесвам поп културата и считам, че тя може да бъде насочна точка за всевъзможни опити.
- Локациите на сюжетите ви станаха „ от Ванкувър до Владивосток “ . Къде персонажите ви се усещат най - уютно ? А Вие ?
- В личния си свят – това се отнася както за мен, по този начин и за героите ми. Географията тук не играе особена роля, защото става дума за виртуални светове, в които мога да пътувам, без да ставам от стола си. Това ми дава в действителност голяма независимост. Понякога пътувам и в пространството, защото съм любопитен по природа, само че работната среда, която си сътворявам, не се разграничава изключително от тази вкъщи. Винаги виждам да имам кухня на разположение и добре зареден супермаркет. Тиха стая, работещ интернет и компютър. Красивите гледки, почтено казано, ми пречат да се съсредоточа.
- Тази година имахме два пъти избори , и на двата т . нар . Патриотични партии , които се заиграват с тематиката , не влязоха в Народното събрание . Поумнели ли сме най-малко малко ?
- Не бих споделил, тъй като тази реторика на процедура е възприета от съвсем всички партии. На този фон патриотите като че ли изгубиха своята еднаквост, колкото и иронично да звучи. Понякога ми се коства, че втората половина на XX век у нас като че ли не се е случила. Още си стоим в първата – с пресните рани от националните произшествия, с обидата и копнежа за исторически реванш, с идиличните мечти за заедност под похлупака на фолклора и патриархалния морал. Всъщност това е постмодерен феномен. Феномен, подхранван от световната неустановеност, от трибализма на обществените мрежи и най-много от рецесията на критическото мислене. Следва да се означи, че трибализмът надалеч не е единствено народен, а по-скоро общностен. Отделни затворени групи със личен етнос, които се изживяват като племе. Може би един ден махалото ще се залюлее в противоположна посока и отново ще подирим брега на щастието в самостоятелната независимост и правото на персонален избор оттатък границите на племето. Аз персонално избирам да дочакам този миг на моя си плаж, вместо да пъдя махалото. За предпочитане с чаша ледено узо в ръка.
- Историята следваше своя път, казано в резюме. Той не е нито прав, нито равен, минава през разнообразни обрати, случвало се е да ме води и в неправилна посока, да изчезне или да ме върне в изходна позиция - писането е лабиринт от благоприятни условия и избори, които писателят непрекъснато прави, с цел да премине на идващото равнище. Като че ли най-важното е да не се отказваш, а най-лошото е да избереш лесния път. В изкуството няма елементарен път. Развитието на една история е комплицирано уравнение с доста незнайни. Между драматургията и белетристиката има основни разлики, само че, въпреки това, те се допълват взаимно. Драматургията е значима за развиването на характерите и тяхната логика на психиката. Докато прозата придава компактност и гъвкавост на описа, която при драматургията се реализира с други средства. Преминаването на историята през разнообразни форми на езика и жанрове неизбежно я обогатява.
- Също както в „ Мисия Лондон “ , и тук не се свените да осмивате под измислени имена „ изцяло инцидентни “ прилики с действителни лица и събития от нашия публичен и политически живот . Създава ли Ви това от време на време проблеми ? Или прототипите не четат ?
- Аз от дълго време съм приел риска, че това, което пиша, няма да се хареса на всички. Това изобщо не е задачата на изкуството. Няма нищо по-подозрително от това всички да харесват нещо. За мен дебатът е за предпочитане пред хвалбите, колкото и прелестно да галят ухото. Но у нас рядко пораждат полемики всъщност, които да се водят намерено, с причини и контрааргументи, нормално гледат да ти ударят секирата в тъмното. И това, несъмнено, съм го изпитвал. Боя се, че литературната действителност се възприема все по-буквално – освен у нас, само че и по света, което е фрапантно оттегляне от духа на модерната ера. Постоянно има всякакви афектирани. Един всеобщ блян към цензура, последван от автоцензура. Изкуството на самоиронията става все по-рядко. Но по тази причина пък все по-ценно!
- Много ме зарадва насловът „ Восток – дело тонкое “ - с тази фраза и аз обичам да синтезирам всякакви прояви на ориенталската психика . Как бихте я обяснили на младите читатели , които не са гледали „ Бялото слънце на пустинята “ и знаят повече за З апада , в сравнение с за И зтока ?
- Няма по какъв начин да знаеш освен това за така наречен Запад, без да знаеш нищо за Изтока. Това са много условни понятия в действителност, които построяват една по-глобална картина на обща съгласуваност. Ние сме надълбоко свързани с Ориента и нашето схващане за Запада следва да регистрира този неповторим исторически опит. Към него следва да прибавим и характерния опит от социализма, който също не се преподава съответно, а е редуциран единствено до черно-бели клишета. Ако зависеше от мен, бих присъединил безусловно паметни творби от тази ера като „ Бялото слънце на пустинята “, „ Златния телец “, „ Дванайсетте стола “ в образователните стратегии. Липсата на завладяващ, нюансиран и разкрепостен роман за предишното осакатява грубо младежите.
- Туран е измислена страна , само че Вие пътувате действително из република Тува в Сибир , за да почерпите материал . Ако се поставите на мястото на героите откриватели – научихте ли там нещо за себе си и за нас , българите , което не знаехте на потегляне от София ?
- Онова, което открих или по-точно заварих, не се различаваше чак толкоз от това, което си представях, само че досегът с действителността основава чувства, които няма по какъв начин другояче да изпиташ. Това трансформира гледната ти точка. Да вземем шаманите. Ако персонално не се срещнеш с такива хора, не ти побаят, а след това да си отворят джоба, с цел да им пуснеш нещичко, най-вероятно ще си останеш с сантименталните клишета, почерпени от книги, фотоси и материали в интернет. Имено срещите с хора от всевъзможни класи ми бяха най-интересни, тъй като те в последна сметка вършат подтекста и държат ключа към него. В рамките единствено на няколко минути, до момента в който си купуваш шапка от монголския пазар в Кизил (столицата на Тува), може да схванеш повече за страната, в сравнение с след дни ровене в интернет. Такава е силата на действителния опит! Тук фантазията също играе огромна роля, тъй като ние непрекъснато дописваме действителността. Самоизмисляме се и това може би е най-старата игра, която човечеството играе със себе си. За себе си открих „ вътрешния монгол “ – мистично положение на духа, което ми оказа помощ да си въобразя, че съм потомък на великите степни нации. Кой знае? Може и да съм.
- " Не подценявайте българите ! Те са античен народ . Хитър . Никой не знае от кое място тъкмо са тръгнали , само че са стигнали надалеч ... Който се е захванал с тях , не е прокопсал. ” Това е имитация на съветския кукловод ген . Шудовлатов от романа . Съгласен ли сте с него ?
- Това е казано, несъмнено, в подигравателен смисъл. Убеден съм, че никой народ не трябва да бъде подценяван, защото възникването му и съхранението му са свързани с битки и старания, които заслужват почитание. Но има една имитация, която сте пропуснали, а тя в действителност е основна: " Уж все изчезват, и отново се появяват ". Тази еластичност и дарба за оцеляване у българина рядко са били оценени уместно, само че те са в основата на националния темперамент. Една невидима упорита опозиция против силите на историята, които са се опитвали да ни изличат от лицето на земята. Именно в това си качество (на непрекъснато оцеляващи) ние като че ли сме наказани постоянно да балансираме по ръба сред комичното и трагичното.
- Правите забавното умозаключение , че на народите , които търсят корените си , все нещо не им доближава . „ Твърдят , че търсят античното великолепие , само че в действителност търсят разковничето на бедите си . Кога , къде , какво се е объркало ? “
- Историята, както знаете, не познава думичката " в случай че ". Тя е протекла по някакви улеи и криволици, предопределени от безпределно доста случайности и няма по какъв начин да се върне назад и да мине по различен път. А тематиката за „ изгубеното великолепие “, както непрекъснато се убеждаваме, не е непозната и за най-великите народи. Въобще, когато хората се концентрират прекалено много върху казуса за идентичността, значи нещо в сегашното им куца. Но от сламата на предишното не може да се изплете кошница за сегашното, колкото и да ни се желае.
- Би толгойогоо хэмжсэн ! Чи уу ? Как разработихте „ туранския “ език в романа – допускам , той се опира на действителни средноазиатски приказва , само че не е тъкмо някой от тях ?
- Разработих го благодарение на Google въз основата на монголски и киргизки – занятие, което ми достави неизразимо наслаждение. Винаги съм харесвал да си изобретявам думи, в това число имена на хора и животни. Смятам, че езикът е доста динамична система от знаци, знаци и звуци, която реагира живо при всяка смяна в обществената среда. Всяка общественост развива лични езикови особености, изключително в случай че съществува в по-изолирани условия, които с течение на времето могат да се трансфорат в обособен език.
- Под сатиричната поръска „ Мисия Туран “ е един авантюристичен разказ , дори с красива любовна история а ла „ Кавказка пленница “ . Структурата на „ Сестри Палавееви “ пък припомня американските комикси . Как се отнасяте към жанровите избрания ?
- Жанровете са свързани с креативната дисциплинираност, която постоянно съм ценял. Не ми е хрумвало да ги отхвърлям, само че обичам да си играя с тях. Това няма по какъв начин да стане, без да ги владееш. Най-добрите творби в никакъв случай не са напълно жанрови, защото изкуството по природа се стреми да излезе от границите и шаблоните. И въпреки всичко в основата му са жанровете. У нас съществуват ред предубеждения против жанровото писане, което се трансформира в систематичен проблем на актуалната българска литература. Аз не пострадвам от елитарни комплекси и имам вяра, че жанровото многообразие е значима причина за развиването на пълноценна и витална литературна традиция. Харесвам поп културата и считам, че тя може да бъде насочна точка за всевъзможни опити.
- Локациите на сюжетите ви станаха „ от Ванкувър до Владивосток “ . Къде персонажите ви се усещат най - уютно ? А Вие ?
- В личния си свят – това се отнася както за мен, по този начин и за героите ми. Географията тук не играе особена роля, защото става дума за виртуални светове, в които мога да пътувам, без да ставам от стола си. Това ми дава в действителност голяма независимост. Понякога пътувам и в пространството, защото съм любопитен по природа, само че работната среда, която си сътворявам, не се разграничава изключително от тази вкъщи. Винаги виждам да имам кухня на разположение и добре зареден супермаркет. Тиха стая, работещ интернет и компютър. Красивите гледки, почтено казано, ми пречат да се съсредоточа.
- Тази година имахме два пъти избори , и на двата т . нар . Патриотични партии , които се заиграват с тематиката , не влязоха в Народното събрание . Поумнели ли сме най-малко малко ?
- Не бих споделил, тъй като тази реторика на процедура е възприета от съвсем всички партии. На този фон патриотите като че ли изгубиха своята еднаквост, колкото и иронично да звучи. Понякога ми се коства, че втората половина на XX век у нас като че ли не се е случила. Още си стоим в първата – с пресните рани от националните произшествия, с обидата и копнежа за исторически реванш, с идиличните мечти за заедност под похлупака на фолклора и патриархалния морал. Всъщност това е постмодерен феномен. Феномен, подхранван от световната неустановеност, от трибализма на обществените мрежи и най-много от рецесията на критическото мислене. Следва да се означи, че трибализмът надалеч не е единствено народен, а по-скоро общностен. Отделни затворени групи със личен етнос, които се изживяват като племе. Може би един ден махалото ще се залюлее в противоположна посока и отново ще подирим брега на щастието в самостоятелната независимост и правото на персонален избор оттатък границите на племето. Аз персонално избирам да дочакам този миг на моя си плаж, вместо да пъдя махалото. За предпочитане с чаша ледено узо в ръка.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ