Без избор: Бягаш от Хитлер, убива те Сталин!
„ Мила мамо, когато човек е доста благополучен и щастлив, би трябвало да умее да въздържа насладата си. Също по този начин, когато е доста накърнен и трагичен, би трябвало да умее да въздържа тъгата си ”.
Януари 1943 година, София - Болград. Начални думи на писмо, с което снаха оповестява на бабичка от Бесарабия за гибелта на сина й, офицер от българската войска
На 7 септември 2020 година се навършват 80 години от Крайовската конвенция. С нея България получава отнетата след Балканските войни Южна Добруджа. Стотици хиляди хора се преселват от двете страни на новата българо-румънска граница. Тече международна война, време на неимоверни тествания. Истинската преселническа драма обаче следва. Тя се случва три години по-късно и съставлява един от най-трагичните моменти в най-новата българска история. Въпреки това десетилетия е премълчавана заради политически съображения, а и до през днешния ден не е изследвана цялостно.
Става дума за към 2000 таврийски българи. Някой бе рекъл, че животът имитира изкуството. Но няма създател, който да измисли политическите превратности, които се стоварват върху тези мъже, дами и деца.
Таврийските българи са част от по-общото разбиране „ Бесарабски българи ”, които напущат родината си след руско-турските войни през XIX век.
Преживяват молдовски гонения, гладомора на Сталин,
рядко благоденстват. Втората международна война ги заварва като част от Съюз на съветските социалистически републики в Украйна. До 1943 година Вермахтът настава и окупира големи територии в Съюз на съветските социалистически републики, измежду които и Таврия. След къса проява на доброжелателност немците стартират да пращат местните хора като служащи в Германия, на практика трансформирайки ги в роби; има отвличания, разстрели, изземване на продукция и опустошение. Животът става още по-непоносим. На 20 април 1942 година група смели мъже пишат писмо да българския цар:
„ Царю наш благий, протекция на всички поробени и унижени българи. (...)
С една вяра живеем в този момент,
че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония. (...) В тая война сред двете велики страни ние сме разорени и изоставени.(...) Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, тъй като все в чужбина, непознати хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Ваше Величество, Царю наш, протекция наша! (...)
Това писмо го пишем с кръв и сълзи. (...)
А ний ще се радваме, в случай че още в този момент дадеш разпоредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни одобряват в Царството Ти. (...) Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, тъй като от край време живеем с почтен труд ”.
Основен създател на писмото е 26-годишният тавриец Мишо Хаджийски, преподавател по български език в родните си земи и публицист. Баща му е погубен през 1917 година в Петроград, майка му - починала от апетит през 1921 година Активно в интервала на войната обикаля България и увлича общественици като Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и други за идеята на таврийците. Именно този популярен юноша е основателят на преселването.
Борис откликва. Министерството на войната, което е в директна връзка със съдружниците от Тристранния пакт, има известни съмнения да приема хора от болшевишки земи. Но изрично надвива мнението да се окаже гостропремство. Немците са помолени да спомагат. През септември 1943 година е проведено първото преселване, следват още няколко влакови ешелона. На място да управлява процеса е пратен офицерът от запаса Любомир Кузупов. Този човек претърпява такива премеждия, че е мъчно да се реши
на невероятните му качества или на чистата случайност
се дължи триумфът на задачата. Маршрутът на таврийците минава през немски и румънски окупационни зони, на самата Румъния, чиято омраза към България е яростна; и Кузупов е заставен да приласкава немски генерали да пропущат керваните, да подлъгва корумпирани румънски коменданти, самичък създава открити листове, намира каруци, места за нощуване; десетки пъти обикаля гарите, разрушава вратите на вагоните, където по-заможни българи не пускат „ голтаците ”... България не дава нито лев за задачата, той събира пари от бежанците, лобира пред брата на диктатора Антонеску... Но макар нечовешкия му принос той и задачата са висели на живот и гибел всеки момент:
„ По едно време чух в тъмнината зов " - разказвай той в докладна за среща с румънски патрул - „ Стой! ”, започнаха да се пълнят пушки (...) Спрях се. Не знаех нито дума румънски, а не носех никакъв документ. Добре,че румънците са простички и наивнички; споделих им няколко немски думички, те ме взеха за немец и ме пуснаха ”.
По пътя влакове закъсняват, каруци се обръщат, хора се разболяват. Кузупов е край хората, неоценима помощ оказва и консулът в Галац Иван Станчов. В последна сметка посред зимата на 1943-44 година българите се завръщат в прародината си. Основната част от тях е заселена в Южна Добруджа със същите права за оземляване като новодошлите от Румъния. Има и пратени в Лудогорието. Тече придвижване без аналог - да вземем за пример таврийци се заселват в днешното село Добрево, напуснато от немци, заселени по-рано, само че приласкани от офертите на Хитлер.
За 2000-те таврийци България значи най-сетне естествен живот. И вяра за избавление. На 3 април 1944 година до вътрешния министър Дочо Христов е пратена молба:
„ Сме преселници от Таврия(...). Децата ни са мобилизирани от освободителните немски управляващи дружно с съветските, като пленници. За да уредим живота си в Свободна България и фамилното си състояние, молим нареждането Ви, господин министре, да се обърне внимание, с цел да могат децата ни да се завърнат в същите ни фамилии, като за всичките издръжки ще се погрижим ние ”.
Пратен е лист с имената на пленниците.
Междувременно Мишо Хаджийски продължава да упорства да се транспортират още 274 души с открити листове в Одеса. Не всичко е безпрепятствено, тъй като българската власт гледа и с съмнение на процеса. В докладни из администрацията се споделя, че бежанците действително се избавят от войната, а след нея може да се приберат; или ще останат без отвод от руско гражданство. Но съмненията последователно стартират да стават безсмислени, тъй като на Източния фронт към този момент има един владетел – Съюз на съветските социалистически републики.
А за Съветите Кузупов и България са насилници.
На 12 август 1944 година по радио Москва изтича следното известие:
„ Под натиска на немски и румънски управляващи повече от 600 фамилии бяха принудително евакуирани в България. Веднага след идването им в България, управляващите започнаха да ги принуждават да се откажат от руско гражданство. (...) Тези насилия не са спрени и до през днешния ден ”. Българският външен министър Първан Драганов отвърна: „ Това са българи, които пред заплахата да бъдат отвлечени в Германия на работа, българското държавно управление е улеснило да бъдат позволени в България. Въпросът не е повдиган от руската легация в София и мнението на министерството е също да не го повдига ”.
Месец по-късно в българските квартири, заведения за хранене и кабинети руснаци сменят немските офицери. България към този момент е в руската зона на въздействие, а Съюз на съветските социалистически републики си желае назад „ принудително отнетите ” жители. Истинският претекст – ще ги санкционира. Счита ги за родоотстъпници, колаборационисти. Щом са българи, значи още в Украйна са работили за фашистка България. Подчинената нова българска власт ги предава. Но още веднъж има смели мъже. Току-що встъпилият външен министър проф. Петко Стайнов споделя на сътрудниците си в държавното управление:
„ Ясно е, че ние като българи би трябвало да се застъпим за тия наши сънародници/Започнаха трудов живот, който им обезпечава благополучие, вместо мизерията, на които биха били обречени в Германия ”
Само че колелото се е завъртяло окончателно. Мишо Хаджийски, който в писмото до Борис е припомнил за гладомора и другите теглила при болшевиките, пък и де факто сътрудничил на предходния режим, е отведен на 26 септември „ за информация ” в белоградчишката милиция. На 7 декември го викат още веднъж. Не потегля. Самоубива се пред жена си от боязън да не се повторят изтезанията.
Точно за една година животът на 2000 души се прекатурва. Хаджийски е бил водачът. Щом той умира, значи и всички.
Смъртта просто се е въртяла в траектория,
краткотрайно скрита зад юлизии. Сводките от този интервал смразяват:
„ Съобщавам, че всички жители със руско гражданство, които имат руски паспорти или вместо паспорти документни информации, а също и всики жители на Съюз на съветските социалистически републики, оказали се по каквото и да е причина във Варненска област в интервала на война, са длъжни от 25 до 27 декември т.г. да се явят (...), носейки документите си в постройката на бившето немско консулство, за приемане на документи за тръгване в Съветския съюз ”
21 декември 1944 година, прокурист на Съюзната контролна комисия за Варненска област полковник Абрахимов
„ Таврийските българи са руски жители и подлежат на отпращане към родината им. (...) Крави и коне, които са доведени от Съюз на съветските социалистически републики по никакъв метод не могат да се продават, а наложително да отведат със себе си. (...) Да изплатят всичките си отговорности към български кредитни институти. (...) Имат право да си вземат всичкия движим багаж и домакинска благосъстоятелност ”.
30 март 1945 година, из предписание на Министерство на вътрешните работи
„ Всички таврийски българи да бъдат отпратени на 9, 10 и 11 април т.г. в гр. Добрич. Тия, които не желаят да отидат непринудено, да бъдат закарани под стража ”.
Варна, 6 април 1945 година, регионален шеф Г. Трайков
В паниката на ужаса единици съумяват да се уредят с български документи. Мнозинството е пратено назад в Съюз на съветските социалистически републики - Таджикистан, с цел да поставят труд в градежа на социалистическото общество. Има сведения за убити хора по пътя. Други умират в лагерите.
Нашата историческа просвета внимателно оставя празнота в отговора на един любопитен въпрос – за какво му е трябвало на Съюз на съветските социалистически републики да накаже бежанците; имало е потребност от работна ръка, само че
белким 2000 души са значими за градежите в Таджикистан?
Всъщност, „ Бащата на народите ” Сталин постоянно е гледал с съмнение на доста народности от необятната си държава; измежду тях и българите, които били считани за „ неблагонадеждни ” да служат в армията. В отстъплението при първичната немска атака Червената войска взривява фабрики и инфраструктура в Украйна, с цел да не останат в ръцете на врага... Тоест гибелта и каторгата се връзват в кардиналната политика на Сталин по отношение на „ недисциплинирани ” нации, които така и така нямат мотив да го обичат.
Само че има и още нещо. Завесата открехва извънредно обективният и доброжелателен откривател Василий Митков:
„ Трябва да се означи, че с идването на немците изначало хората хранели плахи очаквания, че нещата ще се трансформират към положително. Най-много от всичко те желали да бъде ликвидирана колхозната благосъстоятелност. Точно от това се възползвали агитаторите-пропагандисти на Третия Райх, които се мъчели да завоюват на своя страна селяните в окупираните земи. (...) Повярвали в това, селяните незабавно се захванали да изнасят от колхозите и совхозите персоналното си имущество, да ограждат с колчета земите, които им принадлежали преди колективизацията, че и преди установяването на руската власт въобще ”.
Видно е - първоначално част от таврийците са вярвали на Хитлер. Което не е изненада, откакто в този миг половин Европа му има вяра. Митков написа и още нещо. След идването в Таврия на немците от Урал се завръщат разкулачени селяни - от тях била формирани администрацията и полицията. За Бащата на народите всичко това е било безалтернативен претекст за наказване.
Разбира се, елементарните хора нямали избор. Ветровете сменяли господарите, те просто се нагаждали. Има ли непокварени в една война? Но Бащата на народите е нямал време за дребнотемия. Дори и такова:
„ Днес, 3 септември 1944 година, в наше наличие и присъединяване бяха разкопани гробовете на 7 жители, разстреляни от немско-румънските агресори през интервала на окупацията на Измаилска област, комсомолците: Маломен Василий Дмитрович, Драганов Иван Василевич, Кинев Иван Георгевич. (...) Семейство Маломен са българи. (...) Драганов – българин. (...) Кинев – българин ”.
Из протокол на руска комисия, която проверява убийства от врага
Иде тирада за 7 таврийски младежи, сътрудници на Червената войска, разстреляни от врага като кучета в гората. Очевидно
и българи са воювали против Хитлер.
Освен това доста съветизирани младежи от интелигенцията с български генезис влезнали в Червената войска под друга националност. Извършили чутовни геройства. Но това още веднъж било без значение за Сталин. Дали е щял да завоюва войната, в случай че е имал най-малко малко сърце?
Някъде след 1950 година животът в таврийските села се усъвършенства. После се завръщат оживелите строители от лагерите или децата на починалите. Това е и краят на одисеята. През 2015 година в Добрич бе открит монумент на таврийските българи с помощта на локалния исторически музей. На него стоят имената на Мишо Хаджийски, Михаил Кузупов и Иван Станчов, което е малко успокоение за почитта към огромното дело на тези мъже.
Хората са тленни. Но други неща - не. Една бабичка стои на вратата и гледа заминаващ си мъж. Това е старата жена от началото на текста, която изгубва сина си и получава черната новина с писмо от снахата. Мъжът е Михаил Кузупов. Срещат се при задачата му в Бесарабия. Кузупов, става известно, бил състудент на умрелия наследник. Старицата демонстрира писмото, приказват, а на изпроводяк стои на вратата; гледа го, до момента в който той не изминава повече от километър и се скрива от погледа й. В Бесарабия България е изпращана по този начин. До през днешния ден хората там не са доста щастливи при наслада, не са и доста нещастни при тъга. Така вършат единствено люде, които знаят какво тъкмо съставлява живота.
---
Бел. авт: Като източници са употребени книга 3 от Том 31 на " Трудове на Великотърновския университет " Св. Св. Кирил и Методий ", " Българите на Запорожка земя: страници от историята и културата " на Василий Митков и " Пуста непозната чужбина " на Мишо Хаджийски; Цитатите са предадени правилно, интерпретациите - мои.
Януари 1943 година, София - Болград. Начални думи на писмо, с което снаха оповестява на бабичка от Бесарабия за гибелта на сина й, офицер от българската войска
На 7 септември 2020 година се навършват 80 години от Крайовската конвенция. С нея България получава отнетата след Балканските войни Южна Добруджа. Стотици хиляди хора се преселват от двете страни на новата българо-румънска граница. Тече международна война, време на неимоверни тествания. Истинската преселническа драма обаче следва. Тя се случва три години по-късно и съставлява един от най-трагичните моменти в най-новата българска история. Въпреки това десетилетия е премълчавана заради политически съображения, а и до през днешния ден не е изследвана цялостно.
Става дума за към 2000 таврийски българи. Някой бе рекъл, че животът имитира изкуството. Но няма създател, който да измисли политическите превратности, които се стоварват върху тези мъже, дами и деца.
Таврийските българи са част от по-общото разбиране „ Бесарабски българи ”, които напущат родината си след руско-турските войни през XIX век.
Преживяват молдовски гонения, гладомора на Сталин,
рядко благоденстват. Втората международна война ги заварва като част от Съюз на съветските социалистически републики в Украйна. До 1943 година Вермахтът настава и окупира големи територии в Съюз на съветските социалистически републики, измежду които и Таврия. След къса проява на доброжелателност немците стартират да пращат местните хора като служащи в Германия, на практика трансформирайки ги в роби; има отвличания, разстрели, изземване на продукция и опустошение. Животът става още по-непоносим. На 20 април 1942 година група смели мъже пишат писмо да българския цар:
„ Царю наш благий, протекция на всички поробени и унижени българи. (...)
С една вяра живеем в този момент,
че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония. (...) В тая война сред двете велики страни ние сме разорени и изоставени.(...) Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, тъй като все в чужбина, непознати хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Ваше Величество, Царю наш, протекция наша! (...)
Това писмо го пишем с кръв и сълзи. (...)
А ний ще се радваме, в случай че още в този момент дадеш разпоредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни одобряват в Царството Ти. (...) Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, тъй като от край време живеем с почтен труд ”.
Основен създател на писмото е 26-годишният тавриец Мишо Хаджийски, преподавател по български език в родните си земи и публицист. Баща му е погубен през 1917 година в Петроград, майка му - починала от апетит през 1921 година Активно в интервала на войната обикаля България и увлича общественици като Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и други за идеята на таврийците. Именно този популярен юноша е основателят на преселването.
Борис откликва. Министерството на войната, което е в директна връзка със съдружниците от Тристранния пакт, има известни съмнения да приема хора от болшевишки земи. Но изрично надвива мнението да се окаже гостропремство. Немците са помолени да спомагат. През септември 1943 година е проведено първото преселване, следват още няколко влакови ешелона. На място да управлява процеса е пратен офицерът от запаса Любомир Кузупов. Този човек претърпява такива премеждия, че е мъчно да се реши
на невероятните му качества или на чистата случайност
се дължи триумфът на задачата. Маршрутът на таврийците минава през немски и румънски окупационни зони, на самата Румъния, чиято омраза към България е яростна; и Кузупов е заставен да приласкава немски генерали да пропущат керваните, да подлъгва корумпирани румънски коменданти, самичък създава открити листове, намира каруци, места за нощуване; десетки пъти обикаля гарите, разрушава вратите на вагоните, където по-заможни българи не пускат „ голтаците ”... България не дава нито лев за задачата, той събира пари от бежанците, лобира пред брата на диктатора Антонеску... Но макар нечовешкия му принос той и задачата са висели на живот и гибел всеки момент:
„ По едно време чух в тъмнината зов " - разказвай той в докладна за среща с румънски патрул - „ Стой! ”, започнаха да се пълнят пушки (...) Спрях се. Не знаех нито дума румънски, а не носех никакъв документ. Добре,че румънците са простички и наивнички; споделих им няколко немски думички, те ме взеха за немец и ме пуснаха ”.
По пътя влакове закъсняват, каруци се обръщат, хора се разболяват. Кузупов е край хората, неоценима помощ оказва и консулът в Галац Иван Станчов. В последна сметка посред зимата на 1943-44 година българите се завръщат в прародината си. Основната част от тях е заселена в Южна Добруджа със същите права за оземляване като новодошлите от Румъния. Има и пратени в Лудогорието. Тече придвижване без аналог - да вземем за пример таврийци се заселват в днешното село Добрево, напуснато от немци, заселени по-рано, само че приласкани от офертите на Хитлер.
За 2000-те таврийци България значи най-сетне естествен живот. И вяра за избавление. На 3 април 1944 година до вътрешния министър Дочо Христов е пратена молба:
„ Сме преселници от Таврия(...). Децата ни са мобилизирани от освободителните немски управляващи дружно с съветските, като пленници. За да уредим живота си в Свободна България и фамилното си състояние, молим нареждането Ви, господин министре, да се обърне внимание, с цел да могат децата ни да се завърнат в същите ни фамилии, като за всичките издръжки ще се погрижим ние ”.
Пратен е лист с имената на пленниците.
Междувременно Мишо Хаджийски продължава да упорства да се транспортират още 274 души с открити листове в Одеса. Не всичко е безпрепятствено, тъй като българската власт гледа и с съмнение на процеса. В докладни из администрацията се споделя, че бежанците действително се избавят от войната, а след нея може да се приберат; или ще останат без отвод от руско гражданство. Но съмненията последователно стартират да стават безсмислени, тъй като на Източния фронт към този момент има един владетел – Съюз на съветските социалистически републики.
А за Съветите Кузупов и България са насилници.
На 12 август 1944 година по радио Москва изтича следното известие:
„ Под натиска на немски и румънски управляващи повече от 600 фамилии бяха принудително евакуирани в България. Веднага след идването им в България, управляващите започнаха да ги принуждават да се откажат от руско гражданство. (...) Тези насилия не са спрени и до през днешния ден ”. Българският външен министър Първан Драганов отвърна: „ Това са българи, които пред заплахата да бъдат отвлечени в Германия на работа, българското държавно управление е улеснило да бъдат позволени в България. Въпросът не е повдиган от руската легация в София и мнението на министерството е също да не го повдига ”.
Месец по-късно в българските квартири, заведения за хранене и кабинети руснаци сменят немските офицери. България към този момент е в руската зона на въздействие, а Съюз на съветските социалистически републики си желае назад „ принудително отнетите ” жители. Истинският претекст – ще ги санкционира. Счита ги за родоотстъпници, колаборационисти. Щом са българи, значи още в Украйна са работили за фашистка България. Подчинената нова българска власт ги предава. Но още веднъж има смели мъже. Току-що встъпилият външен министър проф. Петко Стайнов споделя на сътрудниците си в държавното управление:
„ Ясно е, че ние като българи би трябвало да се застъпим за тия наши сънародници/Започнаха трудов живот, който им обезпечава благополучие, вместо мизерията, на които биха били обречени в Германия ”
Само че колелото се е завъртяло окончателно. Мишо Хаджийски, който в писмото до Борис е припомнил за гладомора и другите теглила при болшевиките, пък и де факто сътрудничил на предходния режим, е отведен на 26 септември „ за информация ” в белоградчишката милиция. На 7 декември го викат още веднъж. Не потегля. Самоубива се пред жена си от боязън да не се повторят изтезанията.
Точно за една година животът на 2000 души се прекатурва. Хаджийски е бил водачът. Щом той умира, значи и всички.
Смъртта просто се е въртяла в траектория,
краткотрайно скрита зад юлизии. Сводките от този интервал смразяват:
„ Съобщавам, че всички жители със руско гражданство, които имат руски паспорти или вместо паспорти документни информации, а също и всики жители на Съюз на съветските социалистически републики, оказали се по каквото и да е причина във Варненска област в интервала на война, са длъжни от 25 до 27 декември т.г. да се явят (...), носейки документите си в постройката на бившето немско консулство, за приемане на документи за тръгване в Съветския съюз ”
21 декември 1944 година, прокурист на Съюзната контролна комисия за Варненска област полковник Абрахимов
„ Таврийските българи са руски жители и подлежат на отпращане към родината им. (...) Крави и коне, които са доведени от Съюз на съветските социалистически републики по никакъв метод не могат да се продават, а наложително да отведат със себе си. (...) Да изплатят всичките си отговорности към български кредитни институти. (...) Имат право да си вземат всичкия движим багаж и домакинска благосъстоятелност ”.
30 март 1945 година, из предписание на Министерство на вътрешните работи
„ Всички таврийски българи да бъдат отпратени на 9, 10 и 11 април т.г. в гр. Добрич. Тия, които не желаят да отидат непринудено, да бъдат закарани под стража ”.
Варна, 6 април 1945 година, регионален шеф Г. Трайков
В паниката на ужаса единици съумяват да се уредят с български документи. Мнозинството е пратено назад в Съюз на съветските социалистически републики - Таджикистан, с цел да поставят труд в градежа на социалистическото общество. Има сведения за убити хора по пътя. Други умират в лагерите.
Нашата историческа просвета внимателно оставя празнота в отговора на един любопитен въпрос – за какво му е трябвало на Съюз на съветските социалистически републики да накаже бежанците; имало е потребност от работна ръка, само че
белким 2000 души са значими за градежите в Таджикистан?
Всъщност, „ Бащата на народите ” Сталин постоянно е гледал с съмнение на доста народности от необятната си държава; измежду тях и българите, които били считани за „ неблагонадеждни ” да служат в армията. В отстъплението при първичната немска атака Червената войска взривява фабрики и инфраструктура в Украйна, с цел да не останат в ръцете на врага... Тоест гибелта и каторгата се връзват в кардиналната политика на Сталин по отношение на „ недисциплинирани ” нации, които така и така нямат мотив да го обичат.
Само че има и още нещо. Завесата открехва извънредно обективният и доброжелателен откривател Василий Митков:
„ Трябва да се означи, че с идването на немците изначало хората хранели плахи очаквания, че нещата ще се трансформират към положително. Най-много от всичко те желали да бъде ликвидирана колхозната благосъстоятелност. Точно от това се възползвали агитаторите-пропагандисти на Третия Райх, които се мъчели да завоюват на своя страна селяните в окупираните земи. (...) Повярвали в това, селяните незабавно се захванали да изнасят от колхозите и совхозите персоналното си имущество, да ограждат с колчета земите, които им принадлежали преди колективизацията, че и преди установяването на руската власт въобще ”.
Видно е - първоначално част от таврийците са вярвали на Хитлер. Което не е изненада, откакто в този миг половин Европа му има вяра. Митков написа и още нещо. След идването в Таврия на немците от Урал се завръщат разкулачени селяни - от тях била формирани администрацията и полицията. За Бащата на народите всичко това е било безалтернативен претекст за наказване.
Разбира се, елементарните хора нямали избор. Ветровете сменяли господарите, те просто се нагаждали. Има ли непокварени в една война? Но Бащата на народите е нямал време за дребнотемия. Дори и такова:
„ Днес, 3 септември 1944 година, в наше наличие и присъединяване бяха разкопани гробовете на 7 жители, разстреляни от немско-румънските агресори през интервала на окупацията на Измаилска област, комсомолците: Маломен Василий Дмитрович, Драганов Иван Василевич, Кинев Иван Георгевич. (...) Семейство Маломен са българи. (...) Драганов – българин. (...) Кинев – българин ”.
Из протокол на руска комисия, която проверява убийства от врага
Иде тирада за 7 таврийски младежи, сътрудници на Червената войска, разстреляни от врага като кучета в гората. Очевидно
и българи са воювали против Хитлер.
Освен това доста съветизирани младежи от интелигенцията с български генезис влезнали в Червената войска под друга националност. Извършили чутовни геройства. Но това още веднъж било без значение за Сталин. Дали е щял да завоюва войната, в случай че е имал най-малко малко сърце?
Някъде след 1950 година животът в таврийските села се усъвършенства. После се завръщат оживелите строители от лагерите или децата на починалите. Това е и краят на одисеята. През 2015 година в Добрич бе открит монумент на таврийските българи с помощта на локалния исторически музей. На него стоят имената на Мишо Хаджийски, Михаил Кузупов и Иван Станчов, което е малко успокоение за почитта към огромното дело на тези мъже.
Хората са тленни. Но други неща - не. Една бабичка стои на вратата и гледа заминаващ си мъж. Това е старата жена от началото на текста, която изгубва сина си и получава черната новина с писмо от снахата. Мъжът е Михаил Кузупов. Срещат се при задачата му в Бесарабия. Кузупов, става известно, бил състудент на умрелия наследник. Старицата демонстрира писмото, приказват, а на изпроводяк стои на вратата; гледа го, до момента в който той не изминава повече от километър и се скрива от погледа й. В Бесарабия България е изпращана по този начин. До през днешния ден хората там не са доста щастливи при наслада, не са и доста нещастни при тъга. Така вършат единствено люде, които знаят какво тъкмо съставлява живота.
---
Бел. авт: Като източници са употребени книга 3 от Том 31 на " Трудове на Великотърновския университет " Св. Св. Кирил и Методий ", " Българите на Запорожка земя: страници от историята и културата " на Василий Митков и " Пуста непозната чужбина " на Мишо Хаджийски; Цитатите са предадени правилно, интерпретациите - мои.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ