Отвъд границите: Михаил Владов: Венецуела - моя стара, незабравена любов!
Михаил Владов приключва приблизително особено обучение в колеж, в София. За себе си през смях споделя: „ аз съм бил водач на какво ли не… “ Тук визитката ни за него свършва и стартира разказът, в който не участва нито една кола...
Когато започнахме тази графа ви обещахме, че в нея ще описваме истории на хора, които живеят отвън България и че ще търсим разнообразни погледи към света през очите на героите ни. Повече от година разказите в рубриката като че ли постоянно са положителни. Въпреки че от време на време в тях има носталгия, малко горест или горчив спомен, въпреки всичко са цялостни с искрици на благополучие. И някаква еуфория бълбука в поредицата сбъднати фантазии, комични обстановки, сложни моменти, преглътнати от време на време с комизъм, различен път със познания, вътрешен глас, разум или резистентност – това са героите ни по света до през днешния ден.
Когато Мишо ми заприказва, разбрах, че тази история ще е друга и че ще бъде сложна за описване, тъй като в интонациите му личеше едно изключително примирение, само че не религиозно. Смирение, което по-скоро наподобява на примирие, на отмалялост. А другояче се смее необятно и топло. Но за човек, обиколил двете Америки и цяла Европа, неналичието на пристрастеност в описа му ме удиви. Мишо просто дава отговор на въпросите малко и ясно, няма романтика, няма непотребни думи, няма екстаз. Започнахме простичко по този начин:
Венецуела - първа срещаОсемдесетте години отпътувах за първи път за Венецуела. Возех посланика ни там. Тогава тя беше райско кътче, нещо като Германията на Латинска Америка – работа колкото искаш, закрепен курс на боливара (венецуелската валута - б.р.) по отношение на $, който се задържа доникъде на 80-те, когато стартира инфлация и боливара от четири за $ стана шестнадесет. Но тогава аз се върнах в България и повторно отпътувах края на деветдесетте.
Разкажи ми за Венецуела тогава, през осемдесетте, по какъв начин потегли натам, каква страст беше, какво първо те впечатли?
Аз не съм от пътешествениците, които ще седнат да ти разправят всякакви измислици какъв брой е хубаво някъде, какъв брой необикновено е по този начин нататък. Но Венецуела в действителност ме порази. Летяхме през Париж за Каракас. На летището ни посрещна локален водач, който ни закара в посолството. Каракас и изобщо цяла Венецуела беше като парадайс - цяла година лято, хората усмихнати, ужасно жизнерадостни и отзивчиви. Това е една от най-екзотичните страни, които съм виждал, тъй като е доста огромна и в нея има и пустиня, и Андите, които са нещо неповторимо, в това време има и равнини, където се отглеждаха крави – доста богата страна. Да не приказваме какъв брой народности са събрани на едно място – и индианци, и италианци, и испанци, и какви ли не. Но най-много колумбийци, които май не се разграничават доста от венецуелците.
А Каракас е възвишен град. Той е на над хиляда метра над морето. Разделя го една планинка Авила, която стопира влагата и на плажа, на летището, и на пристанището е отвратително влажно като в Куба, само че минеш ли планината, става парадайс. За да стигнеш до там обаче, би трябвало да се изкачиш към тридесет километра по планината, с цел да стигнеш града. И горе, на хиляда метра, заварваш някакъв необикновен климат – цяла годинае сред 20 и 30 градуса. А административният център на Каракас е в испански колониален жанр, доста живописен, с доста търговия по улиците и доста пъстър.
Сега ние нямаме посолство във Венецуела, само че по какъв начин изглеждаше посолството ни там тогава?
Посолството ни беше остаряла постройка, частна къща в доста баровски квартал. Там изкарахме осем месеца, тъй като постройката беше чартърен. След това България закупи, мисля че за към 2 милиона $, една неповторима къща, която изобщо не приличаше на посолство, а по-скоро на голямо фамилно имение с неповторима архитектура. Представи си триетажна къща с кула от горната страна и покрив с керемиди и това на близо 3000 кв. м. – не може да го обходиш… етажи, полуетажи… такава втора къща като архитектура на съм виждал на никое място. Когато изтече мандатът на посланика ни, се прибрах в България.
Венецуела - втора среща
Кога реши да напуснеш България вечно?
Когато пристигнаха измененията, потеглих по всякакви манифестации на Съюз на демократичните сили и видях, че нищо няма да стане.
Защо избра да емигрираш във Венецуела?
Защото като че ли се прибирах у дома, толкоз добре я познавах. Толкова бях покорен от тая страна, че даже не помислих за Германия или Испания, макар че говорех и немски, и испански. А и имах доста другари там. Спомням си, до момента в който бях още с посланика там, се честваха 1300 години България. И посолството ни даваше доста приеми, само че нали сме си българи, за спестовност не се наемаха хора, които да обслужват гостите, и аз бях и водач, и келнер, и барман на тия приеми. Слагах папийонката, бялата ризка и черните панталонки и айде... по този начин се срещнах с доста локални хора. И всички още тогава ме поучаваха да не се прибирам в България, а да остана, само че ние с жена родолюбци… прибрахме се…
И по този начин, когато по-късно, при започване на деветдесетте, се върнах в Каракас, бях изкарал в България квалификационни курсове да мога да карам всевъзможни камиони и даже фадрома. Това беше първата ми концепция за работа във Венецуела като бежанец – да се хвана в строителството. Но един другар българин Митко Байнов, който години наред към този момент беше живял там, имаше доста огромна компания за климатици. И ми споделя „ какви камиони, какви фадроми, почвай да се учиш и да се занимаваш с климатици, това е нишата тук. " Така и стана.
Малко по-късно даже си направих моя компания, дъщерна към тяхната и бизнесът се разрасна доста. Стигнахме до там, че тъй като трябваше да обикаляме из цяла Венецуела, а тя е голяма, си купихме аероплан. Толкова съществено работехме. Бизнесът вървеше супер. Успях да дам ужасно обучение на сина ми, който приключи дизайн и отпътува за Маями и в този момент работи за HBO, прави им рекламните заставки.
Обикалял си цялата страна. Кое най-вече те впечатли в нея?
Андите. Има един връх Боливар, който е близо 5000 метра. Единият му скат е хладилник и цяла година можеш да караш ски там. Неземно е.
Мишо мисли малко и продължи:
Имаше един въжен превоз, който в този момент дaли работи… по-добре да не те поканвам да вървиш там, щото в този момент е рисково да се върви във Венецуела…
Мишо за първи път се засмя в описа си. Засмя се на шегата си, единствено че какъв смях! Толкова горчив, че аз някак, макар че оцених шегата, потънах в безмълвие, а той продължи:
Неземни са и плажовете им. Като кажеш плаж, какво си представяш? И в Аруба, и на всяко райско кътче, плажът си е плаж, само че там… има плажове, които са по към 2000 км. Можеш ли да си го представиш?... Има безусловно девствени места, на които единствено някой индиански крайник може да е стъпвал, има и невероятни курорти, примерно на остров Маргарита, който по нищо не отстъпва на Маями. Висока категория хотели, съвсем на всички места голф стадиони, басейни и страхотна архитектура. Дори когато отидох в Маями, по не ми хареса.
Playa La Salina, Margarita, Nueva Esparta, Venezuela
Имаше ли си обичано място във Венецуела?
Да. Пуерто де ла Крус се споделя градчето. На към 400 км. от Каракас. Няма толкоз забавно място на света. Било е солник под морското ниво. Изкопали са канали и са се образували дребни островчета, на всяко има по двадесет, тридесет къщи. Островите са свързани с мостове, а по средата има голям канал, който води право в морето, като дребна Венеция, само че е по-красиво. Пред всяка къща има паркинг за коли и пристан за лодка и те по този начин се придвижват. Приказно място. Дори имах желание да си купя къща там, тъкмо когато Чавес пристигна на власт. И аз имах тридесетина служащи, и им споделях да не гласоподават за този келеш, че всичко ще се прецака и ще стане ужасно, но кой ме слуша…
© Oniblis photography
Има ли огромна разлика сред небогати и богати там?
Огромна! Винаги я е имало. Но това най-много тогава беше, тъй като венецуелците са доста мързеливи. Там в моята компания и тази на моя другар работеха основно колумбийци. Венецуелците не можеш да ги хванеш да работят… само че колумбийците са съществени служащи, а и са доста по-образовани, и културни. А венецуелците, тъй като бяха привикнали, че няма налози, имаше голям рандеман на нефт и те си бяха капризни доста. Корумпираните крадяха от петрола, бедните си живееха отново от петрола, а бе всички лежаха на петрола. Но макар че имаше доста небогати хора, никой не е умирал от апетит. В същото време за служащи в действителност не ставаха по никакъв начин.
Живял си там и по времето и на Уго Чавес. Какво помниш от тези времена?
Помня първия опит за прелом на Чавес. Беше в действителност ужасно. Бомбите падаха на километър от балкона ми. На едно летище, което не е комерсиално, а единствено за дребни машини, паднаха два самолета… ужасна панорама. След това го вкараха в пандиза (Уго Чавес б.а.), само че една от грешката беше, че му дадоха телевизионно време и той приказва и обещава…
И след това след две години, когато излезе от пандиза, завоюва изборите и нещата потеглиха стремглаво надолу. Тогава взех решение да се махна от Венецуела, тъй като нямаше никаква опция да задържим бизнеса. Боливарът се обезцени, не можеше да се купува конвертируема валута никаква, по какъв начин да работиш? Цялата ми техника, складови бази, съоръжение, всичко замина… по-скоро го продадох, само че познай - за 4000 долара… а бях вложил над половин милион… все едно съм го подарил или загубил… И си споделих: „ хайде, Мишо, махай се… “.
Тръгнах да се връщам в България. Отседнах в един хостел в Хавана, Куба, да си изчакам полета два дни. Носех дребен куфар с документи, пари, всичките ми фотоси и мемоари от Венецуела и ме обраха – откраднаха ми го, до момента в който за малко го бях оставил в стаята без надзор… по този начин завърши голяма част от живота ми.
Испания Реших, че въпреки всичко в България няма какво да върша и отпътувах за Испания, само че бях безусловно обезкуражен, смачкан, без предпочитание за нищо. Работех като камионджия, в всякакви строителни компании, оправях климатици…
Мишо въздъхва дълбоко… като че ли не желае да приказва повече… спряхме… по-късно го чух да споделя:
Опитах да стартира отново бизнес, само че попаднах на измамници и всичко отиде по дяволите… към този момент нямам никакво предпочитание за нищо. От скоро съм пенсионер. Получавам 700 евро пенсия, вървя да виждам сина си в Маями и това е…
Какво си спомняш с най-вече любов от всичко, което си претърпял?
Отново дълга въздишка, след това дълга пауза…
Работата, това съм обичал най-вече – работата си.
В какво вярваш?
В нищо! Нямам в какво да имам вяра към този момент, с изключение на може би в фамилията, децата ми...
Има ли нещо, от което те е боязън?
От нищо!
Какво е независимост?
Нещо, което доста елементарно се обръща в свободия, в случай че няма здрави закони! А за жалост това, което имаме през днешния ден, не е независимост, а свободия.
Когато започнахме тази графа ви обещахме, че в нея ще описваме истории на хора, които живеят отвън България и че ще търсим разнообразни погледи към света през очите на героите ни. Повече от година разказите в рубриката като че ли постоянно са положителни. Въпреки че от време на време в тях има носталгия, малко горест или горчив спомен, въпреки всичко са цялостни с искрици на благополучие. И някаква еуфория бълбука в поредицата сбъднати фантазии, комични обстановки, сложни моменти, преглътнати от време на време с комизъм, различен път със познания, вътрешен глас, разум или резистентност – това са героите ни по света до през днешния ден.
Когато Мишо ми заприказва, разбрах, че тази история ще е друга и че ще бъде сложна за описване, тъй като в интонациите му личеше едно изключително примирение, само че не религиозно. Смирение, което по-скоро наподобява на примирие, на отмалялост. А другояче се смее необятно и топло. Но за човек, обиколил двете Америки и цяла Европа, неналичието на пристрастеност в описа му ме удиви. Мишо просто дава отговор на въпросите малко и ясно, няма романтика, няма непотребни думи, няма екстаз. Започнахме простичко по този начин:
Венецуела - първа срещаОсемдесетте години отпътувах за първи път за Венецуела. Возех посланика ни там. Тогава тя беше райско кътче, нещо като Германията на Латинска Америка – работа колкото искаш, закрепен курс на боливара (венецуелската валута - б.р.) по отношение на $, който се задържа доникъде на 80-те, когато стартира инфлация и боливара от четири за $ стана шестнадесет. Но тогава аз се върнах в България и повторно отпътувах края на деветдесетте.
Разкажи ми за Венецуела тогава, през осемдесетте, по какъв начин потегли натам, каква страст беше, какво първо те впечатли?
Аз не съм от пътешествениците, които ще седнат да ти разправят всякакви измислици какъв брой е хубаво някъде, какъв брой необикновено е по този начин нататък. Но Венецуела в действителност ме порази. Летяхме през Париж за Каракас. На летището ни посрещна локален водач, който ни закара в посолството. Каракас и изобщо цяла Венецуела беше като парадайс - цяла година лято, хората усмихнати, ужасно жизнерадостни и отзивчиви. Това е една от най-екзотичните страни, които съм виждал, тъй като е доста огромна и в нея има и пустиня, и Андите, които са нещо неповторимо, в това време има и равнини, където се отглеждаха крави – доста богата страна. Да не приказваме какъв брой народности са събрани на едно място – и индианци, и италианци, и испанци, и какви ли не. Но най-много колумбийци, които май не се разграничават доста от венецуелците.
А Каракас е възвишен град. Той е на над хиляда метра над морето. Разделя го една планинка Авила, която стопира влагата и на плажа, на летището, и на пристанището е отвратително влажно като в Куба, само че минеш ли планината, става парадайс. За да стигнеш до там обаче, би трябвало да се изкачиш към тридесет километра по планината, с цел да стигнеш града. И горе, на хиляда метра, заварваш някакъв необикновен климат – цяла годинае сред 20 и 30 градуса. А административният център на Каракас е в испански колониален жанр, доста живописен, с доста търговия по улиците и доста пъстър.
Сега ние нямаме посолство във Венецуела, само че по какъв начин изглеждаше посолството ни там тогава?
Посолството ни беше остаряла постройка, частна къща в доста баровски квартал. Там изкарахме осем месеца, тъй като постройката беше чартърен. След това България закупи, мисля че за към 2 милиона $, една неповторима къща, която изобщо не приличаше на посолство, а по-скоро на голямо фамилно имение с неповторима архитектура. Представи си триетажна къща с кула от горната страна и покрив с керемиди и това на близо 3000 кв. м. – не може да го обходиш… етажи, полуетажи… такава втора къща като архитектура на съм виждал на никое място. Когато изтече мандатът на посланика ни, се прибрах в България.
Венецуела - втора среща Кога реши да напуснеш България вечно?
Когато пристигнаха измененията, потеглих по всякакви манифестации на Съюз на демократичните сили и видях, че нищо няма да стане.
Защо избра да емигрираш във Венецуела?
Защото като че ли се прибирах у дома, толкоз добре я познавах. Толкова бях покорен от тая страна, че даже не помислих за Германия или Испания, макар че говорех и немски, и испански. А и имах доста другари там. Спомням си, до момента в който бях още с посланика там, се честваха 1300 години България. И посолството ни даваше доста приеми, само че нали сме си българи, за спестовност не се наемаха хора, които да обслужват гостите, и аз бях и водач, и келнер, и барман на тия приеми. Слагах папийонката, бялата ризка и черните панталонки и айде... по този начин се срещнах с доста локални хора. И всички още тогава ме поучаваха да не се прибирам в България, а да остана, само че ние с жена родолюбци… прибрахме се…
И по този начин, когато по-късно, при започване на деветдесетте, се върнах в Каракас, бях изкарал в България квалификационни курсове да мога да карам всевъзможни камиони и даже фадрома. Това беше първата ми концепция за работа във Венецуела като бежанец – да се хвана в строителството. Но един другар българин Митко Байнов, който години наред към този момент беше живял там, имаше доста огромна компания за климатици. И ми споделя „ какви камиони, какви фадроми, почвай да се учиш и да се занимаваш с климатици, това е нишата тук. " Така и стана.
Малко по-късно даже си направих моя компания, дъщерна към тяхната и бизнесът се разрасна доста. Стигнахме до там, че тъй като трябваше да обикаляме из цяла Венецуела, а тя е голяма, си купихме аероплан. Толкова съществено работехме. Бизнесът вървеше супер. Успях да дам ужасно обучение на сина ми, който приключи дизайн и отпътува за Маями и в този момент работи за HBO, прави им рекламните заставки.
Обикалял си цялата страна. Кое най-вече те впечатли в нея?
Андите. Има един връх Боливар, който е близо 5000 метра. Единият му скат е хладилник и цяла година можеш да караш ски там. Неземно е.
Мишо мисли малко и продължи:
Имаше един въжен превоз, който в този момент дaли работи… по-добре да не те поканвам да вървиш там, щото в този момент е рисково да се върви във Венецуела…
Мишо за първи път се засмя в описа си. Засмя се на шегата си, единствено че какъв смях! Толкова горчив, че аз някак, макар че оцених шегата, потънах в безмълвие, а той продължи:
Неземни са и плажовете им. Като кажеш плаж, какво си представяш? И в Аруба, и на всяко райско кътче, плажът си е плаж, само че там… има плажове, които са по към 2000 км. Можеш ли да си го представиш?... Има безусловно девствени места, на които единствено някой индиански крайник може да е стъпвал, има и невероятни курорти, примерно на остров Маргарита, който по нищо не отстъпва на Маями. Висока категория хотели, съвсем на всички места голф стадиони, басейни и страхотна архитектура. Дори когато отидох в Маями, по не ми хареса.
Playa La Salina, Margarita, Nueva Esparta, Venezuela Имаше ли си обичано място във Венецуела?
Да. Пуерто де ла Крус се споделя градчето. На към 400 км. от Каракас. Няма толкоз забавно място на света. Било е солник под морското ниво. Изкопали са канали и са се образували дребни островчета, на всяко има по двадесет, тридесет къщи. Островите са свързани с мостове, а по средата има голям канал, който води право в морето, като дребна Венеция, само че е по-красиво. Пред всяка къща има паркинг за коли и пристан за лодка и те по този начин се придвижват. Приказно място. Дори имах желание да си купя къща там, тъкмо когато Чавес пристигна на власт. И аз имах тридесетина служащи, и им споделях да не гласоподават за този келеш, че всичко ще се прецака и ще стане ужасно, но кой ме слуша…
© Oniblis photography Има ли огромна разлика сред небогати и богати там?
Огромна! Винаги я е имало. Но това най-много тогава беше, тъй като венецуелците са доста мързеливи. Там в моята компания и тази на моя другар работеха основно колумбийци. Венецуелците не можеш да ги хванеш да работят… само че колумбийците са съществени служащи, а и са доста по-образовани, и културни. А венецуелците, тъй като бяха привикнали, че няма налози, имаше голям рандеман на нефт и те си бяха капризни доста. Корумпираните крадяха от петрола, бедните си живееха отново от петрола, а бе всички лежаха на петрола. Но макар че имаше доста небогати хора, никой не е умирал от апетит. В същото време за служащи в действителност не ставаха по никакъв начин.
Живял си там и по времето и на Уго Чавес. Какво помниш от тези времена?
Помня първия опит за прелом на Чавес. Беше в действителност ужасно. Бомбите падаха на километър от балкона ми. На едно летище, което не е комерсиално, а единствено за дребни машини, паднаха два самолета… ужасна панорама. След това го вкараха в пандиза (Уго Чавес б.а.), само че една от грешката беше, че му дадоха телевизионно време и той приказва и обещава…
И след това след две години, когато излезе от пандиза, завоюва изборите и нещата потеглиха стремглаво надолу. Тогава взех решение да се махна от Венецуела, тъй като нямаше никаква опция да задържим бизнеса. Боливарът се обезцени, не можеше да се купува конвертируема валута никаква, по какъв начин да работиш? Цялата ми техника, складови бази, съоръжение, всичко замина… по-скоро го продадох, само че познай - за 4000 долара… а бях вложил над половин милион… все едно съм го подарил или загубил… И си споделих: „ хайде, Мишо, махай се… “.
Тръгнах да се връщам в България. Отседнах в един хостел в Хавана, Куба, да си изчакам полета два дни. Носех дребен куфар с документи, пари, всичките ми фотоси и мемоари от Венецуела и ме обраха – откраднаха ми го, до момента в който за малко го бях оставил в стаята без надзор… по този начин завърши голяма част от живота ми.
Испания Реших, че въпреки всичко в България няма какво да върша и отпътувах за Испания, само че бях безусловно обезкуражен, смачкан, без предпочитание за нищо. Работех като камионджия, в всякакви строителни компании, оправях климатици… Мишо въздъхва дълбоко… като че ли не желае да приказва повече… спряхме… по-късно го чух да споделя:
Опитах да стартира отново бизнес, само че попаднах на измамници и всичко отиде по дяволите… към този момент нямам никакво предпочитание за нищо. От скоро съм пенсионер. Получавам 700 евро пенсия, вървя да виждам сина си в Маями и това е…
Какво си спомняш с най-вече любов от всичко, което си претърпял?
Отново дълга въздишка, след това дълга пауза…
Работата, това съм обичал най-вече – работата си.
В какво вярваш?
В нищо! Нямам в какво да имам вяра към този момент, с изключение на може би в фамилията, децата ми...
Има ли нещо, от което те е боязън?
От нищо!
Какво е независимост?
Нещо, което доста елементарно се обръща в свободия, в случай че няма здрави закони! А за жалост това, което имаме през днешния ден, не е независимост, а свободия.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ