Да летиш без два крака – историята на Алексей Маресиев
Михаил Шолохов е написал „ Съдбата на индивида “, демонстрирайки какъв брой мощен е човешкият дух и какъв брой може да понесе. Самият Шолохов по-късно получава Нобелова премия за литературното си творчество, само че в случай че в миналото се беше срещнал с Алексей Маресиев, най-вероятно можеше да завоюва и втора. „ Историята на същинския човек “ е книга, която по-късно се трансформира и във филм, разказвайки тежкият живот на един летец през Втората Световна война. Пилотът е образец за безграничната мощ на вярата, която го изправя на крайници след редица обрати на ориста.
И всичко стартира през далечната 1916 година в град Камишин на брега на река Волга. Детството на Алексей е прелестно, имат река, безгрижни дни и благоприятни условия да оценят мира сред две войни. През цялото време младежите са ухажвани от държавното управление да се включат в аматьорската авиация и парашутните клубове. Когато Алексей се озовава в класната стая и се среща със самолетите, неговата орис е към този момент предначертана. Желанието му е да се включи в армията мигновено, само че получава повиквателна от Москва, която го изпраща на изток, с цел да взе участие в построяването на нов град – Консомолск на Амур.
Снимка: By Mil.ru, CC BY 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=61433619
Младежът в началото отхвърля тази концепция, само че учителите предизвестяват, че това ще рефлектира доста върху възможностите му за авиаторство в бъдеще. Накрая един от лекарите му споделя, че в случай че отиде на бригада, циркулацията на кръв ще се увеличи доста и той самият няма да има повече проблеми с влизането в школата.
През 1937 година завършва уговорките си и се причислява към Червената войска. Първоначално е граничар и механик в авиационния полк. Работата въобще не му харесва, тъй като той самият би трябвало да мести самолети, а не да лети на тях. Само след година и половина получава опция да бъде възпитаник на авиационното учебно заведение в Батайск.
Тогаващната съветска авиация е изпращала младите водачи на сигурна гибел. Руският И-16 бил толкоз морално стар, че с появяването на немските Messerschmitt е било повече от ясно, че сраженията ще бъдат изгубени.
През август 1941 година Алексей сяда в кокпита на въпросната консерва и прави своя първи военен полет в Централна Украйна. Въпреки всички дефекти, на идната година съумява да смъкна 4 немски самолета. Същата година шансът му се изчерпва. По време на едно от сраженията не осъзнава, че е картечниците му са празни. Немските водачи осъзнали доста бързо какво се случва и незабавно почнали гонене. Въпреки всички защитни маневри, самолетът му е свален.
Пилотът се пробва да плъзне разбиващия аероплан по леда на малко езеро и оцелява с помощта на обстоятелството, че се забива в снежна преспа. Именно тя омекотява удара. Осъзнавайки, че доста скоро ще бъдем потърсен от съперника, Маресиев излиза от кокпита с няколко кървящи рани. Краката му са тежко потърпевши при сблъсака. Единственият метод за предвижване е пълзене по земята и в идващите 18 дни водачът ще се влачи през замръзналата съветска гора, до момента в който не стига до село Плавни. Седмица, откакто е спретнат в селото, медицински аероплан каца наоколо и го води в болничното заведение. Сигурно в този моментът водачът си е помислил, че ще бъде закърпен и върнат назад в самолета.
Снимка: By Russian Post, Publishing and Trade Centre „ Marka “ – http://www.wnsstamps.post/en/stamps/RU040.16, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52385901
Лекарите обаче са безапелационни – Алексей би трябвало да изгуби и двата си крайници или просто да почине. Поради съществуването на всички рани и влаченето през гората, гангрената е оставила своята диря. В този миг е ясно, че летателната кариера завършва. Седмица след ампутацията, до момента в който фантомната болежка продължава да се прокрадва под колената, заземеният водач чете вестник и се среща с историята на негов сътрудник Прокофьов-Северски, който след загуба на единия крайник съумява да се върне в армията и да лети. След като човек с един крайник може да направи това, какво пречи на човек без два крайници да лети? Следващата година Алексей прекарва в асимилиране на походката с протези.
В живота му това остава една от най-големите борби. Пилотът освен се научава да върви, само че и да танцува съветски танци, с което показва цялостната си отдаденост. Завръщайки се назад в бойните редици, малко на брой можели да намерят разлика в походката му. Почти никой не знаел, че сътрудника им употребява две протези. Все отново бил запитан къде е бил ранен и едвам тогава посочил протезите си. Когато се приготвя за първия си полет след дългата пауза, един от механиците вижда по какъв начин водачът се пробва да се качи в самолета.
Маресиев употребявал елементарни обувки, а не общоприетите армейски кубинки, които трябвало да го топлят – към този момент нямало смисъл. Когато съумява да седне зад кабината и чака втория водач, механиците към този момент имат подозрения, че в самолета има пийнал човек. Едва по-късно станало ясно, че крилата били замръзнали и е много мъчно за някого да реши по кое време ще се подхлъзне, изключително с неговия статут. В началото стартира да извършва тестови задания. Лети в Централна Русия, с цел да може да потвърди, че ще се оправи с бойните полети. След два месеца получава новото си предопределение и се приготвя за същинските сражения.
По време на първите си бойни полети смъква три самолета на FW-190. В бойният картон ще бъдат записани 86 задачи и 11 свалени самолета. През 1943 година Маресиев получава златна звезда „ Герой на Съветския съюз “. Интересът към личността му се ускорява дотам, че всеки желае да се допре до новопроизведения воин.
Мнозина вярвали, че артистът е самият водач, по тази причина срещите с Маресиев се оказват много занимателни най-малко първоначално. През 1994 година дефинитивно предава крилете и избира да работи като авио инструктор, споделяйки знанията си на младите. През 1983 година става ръководител на комитета на руските ветерани. Алексей Маресиев умира в навечерието на 85-я си рожден ден на 18 май 2001 година, когато стотици хора се събират в Централния Театър на Руската Армия. Те в никакъв случай повече не виждат своя воин, тъй като умира единствено час и половина преди церемонията.
Заглавна фотография: By Post of Transnistria – e-bay, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=85482091
