Между дигитализираните бизнеси и аналогови власти зее пропаст(снимка: CC0 Public

Между цифровизираните бизнеси и аналогови управляващи зее бездна
(снимка: CC0 Public Domain)

Изминалите няколко месеца тласнаха света в ужаса на невиждана рецесия – рецесия за здравето, рецесия за приходите, рецесия и за доверието. Това, което се следи в софтуерния свят, е че шумно рекламираната „ цифрова промяна ” на бизнеса се случи бързо, форсирано, съвсем принудително. Престъпността – и тя предприе своята цифрова промяна, надалеч по-охотно освен това. Само държавните управления и държавните служби (и то освен у нас) не дават никакви индикации за цифровизация.

Какво е отношението сред държавен уред и високи технологии се видя ясно за следващ път, когато напролет се наложи учениците да преминат към. Директорите и учителите бяха оставени да се оправят сами, кой както може. Справиха се ослепително – сам-сами. Картината бе показателна за цялостния пейзаж в държавната ни администрация.

Когато започнахме редовно да се взираме в статистиките за Covid-19, един ден се разбра, че обилни (към оня момент) данни са останали неотчетени – те се появиха внезапно, паднаха „ от нищото ” и внезапно промениха кривата на следене на коронакризата.
още по тематиката
Това са единствено два случая от многото, които нееднократно са ни потвърждавали, че в държавната администрация даже боравенето с Excel си е работа с „ висока технология ”.

Причината за многочислените софтуерни гафове вероятно е много комплицирана. Дълбоките корени на казуса стартират със старите, „ архивни ” ИТ системи, продължаващата липса на връзка сред тях, неприятната съгласуваност, неналичието на умения, ниските заплати и така нататък Коктейлът от проблеми води до такава степен, че въпреки да имаме закон за електронния автограф, не престават да ни желаят книжен документ за сегашен адрес при записването на дете в учебно заведение.

Всичко това е тъпо на фона на милионите левове, дадени през последните години за „ електронно държавно управление ”. Налице са прочут брой, но успеваемостта на вложените суми, меко казано, не подхожда на размера на данъчните левчета, дадени за хардуер и програмен продукт.

Като удостоверение на тази тъжна констатация предходната година страната ни се популяризира като „ цяла страна, която бе хакната ”. Показателно за положението на цифровата ни държавност е и, че Националният център за деяние при произшествия в осведомителната сигурност тогава гък не гъкна. Иначе гордо ни се акцентира, че е сертифициран – от Европейската организация за мрежова и осведомителна сигурност (ENISA).

Проблемът не е единствено у нас. Другаде по света имат сходни несгоди. Дори държавни управления на „ напредничави ” страни също не бързат да се цифровизират.

Една от най-често срещаните предпоставки е неприятното ръководство на данните. елементарно могат да се цифровизират, в случай че ги има; но данните, трупани на хартия, нерядко са насъбрани по прекомерно безсистемен метод, разпръснати сред отделите и в последна сметка невъзможни за намиране. С цифровите данни не е по-малко зле. Много от тях са „ прибрани ” в зле сортирани папки с невъзможни имена и имейл кутии из най-различни служби.

Като че ли сме очевидци на нова цифрова бездна в – бездната сред бизнесите, които уверено възприеха технологиите като метод на битие в новата действителност, и държавните управления, които не престават да живеят в миналата, аналогова ера.

Това поражда редица въпроси. Възможно ли е да имат доверие на аналогови управляващи, които приказват език от предишното? Способни ли са такива министерства и организации да вземат съответни решения, да изготвят съответни политики? Имат ли потенциал да играят водещата роля, която им е отредена?