Няма нови идеи, има нови прически
Мая Манолова е с нова прическа. Делян Пеевски е неузнаваемо слаб. Лозан Панов си избра верните очила. Всичко това са не просто житейски случки, а детайли от предизборната акция. Целенасочено или просто „ непринудено “ те ознаменуваха нейния старт. Символизират смяна, която съответните политици желаят да внушат, че носят.
Президентът Румен Радев се цели във втори мандат, актуалното държавно управление е негово. Няма по какъв начин да дава обещание цялостна смяна, само че все с нещо би трябвало да увлича хората. И започва предизборната акция с... лицеви опори и нанагорнище на Черни връх. Посланието (силен човек, водач, кадърен отвсякъде) цели с външно лустро да се пропагандират вътрешни качества. И най-долу по веригата
лозето всеобщо се копа със същата мотика
Например варненският народен представител Ерджан Ебатин тия дни попя Франк Синатра в телевизионния праймтайм. Грим, гимнастика, песни и танци се мъчат да показват богат вътрешен свят в политиката.
В цялата работа има подигравка. Тя е, че с митичен мускул преди 20 години Бойко Борисов завладя женските сърца и мъжките мозъци. Детронирането и отрицанието на водача на ГЕРБ през днешния ден става посредством същата тактичност по реализиране на физически искра (или най-малко опит). Но същинската неволя е доста дълбока. Тя е, че липсват хрумвания. В политиката вътрешното качество се реализира само посредством хрумвания. Няма ги, поради което опаковката се мъчи да компенсира наличието.
Проблемът е пъклен комплициран – и цивилизационен, и комплициран на роден терен от специфики. XX век бе интервалът на политически хрумвания. Но, оказа се,
поради тях човечеството се избива
Поучени, в XXI към този момент не спорим с хрумвания. Пък и няма отде да се появят след триумфа на капитализма (по Фукуяма). Различията са по отношение на принадлежности. Спорно е дали Фукуяма е прав в същността, само че че тъкмо по този начин се развива светът, е реалност. Финансово-икономическата рецесия през 2009 година не роди нови хрумвания, нито тероризма и бежанците го направиха. У нас пък в исторически проект е имало два идеала – един изпълнен макар хилядите условности (национален – за съществуване на държава), и втори - провален (социалистически). Отделно от това нашата вътрешна политика съвсем постоянно е проекция на непознати столици – Берлин, Москва, Брюксел, Вашингтон...
В тази обща мизерия и съответна незначителност
стигнахме до такава степен прическите да запълват освободеното от концепциите пространство. Или пък компенсацията да става посредством напред с видео във фейсбук – появи ли се проблем, на мига да бъде окракян с персонално наличие, без значение какво се предлага, по какъв начин, или без нищо се предлага - значимото е да си там и да крещиш. Социалните мрежи, които по принцип са фастфууд просвета, станаха пръв другар на тази реплика на политика.
Все отново е допустимо, в случай че не хрумвания, политиците ни да оферират разнообразни подходи. Въпросните принадлежности. Но не става, с което са неразличими в очите на хората. Край ТЕЦ-овете претенденти еднообразно успокояват хората, че...
няма да бъдат уволнени в този момент, а след това.
Линейки еднообразно обикалят в невъзможност лечебните заведения, без значение кой ръководи. „ Демократична България “, „ Продължаваме промяната ", а и Движение за права и свободи се изхитриха през последната седмица да дават обещание „ постигане на европейските витални стандарти до 3-5 години “; заклинанията им са римейк на 800-те царски дни. Митичната правосъдна промяна пък е знамение като просветителната и здравната – едно огромно нещо, което заради несбъдването е непрестанно нищо; само че никой не е сигурен няма ли да остане нищо и в случай че се случи.
В безизходицата Българска социалистическа партия даже съвсем приравни отхвърлянето на Истанбулската спогодба с блян. Или-или поради нея - във връзка възможни обединения. Що за знамение? Но това не е компликация в последна сметка за Българска социалистическа партия, тъй като 99% от партиите не щат да чуят за конвенцията.
В тази тъждественост разнообразни остават само
усмивката, сините очи, чупките, стойките -
на Кирил Петков, Манолова, Радев.... Различна е и Нинова с коня си. Разбира се, публиката може да се ориентира по критерия „ почтеност “ – да дава доверие на некорумпираните хора. И се пробва. Но „ честността “ е най-относителното разбиране. За кюлчетата в чекмеджето нормално се схваща след десетина години във властта. А и ние не познаваме никой от политиците персонално, че да сме сигурни цялостно или празно е чекмеджето им. Затова и публиката постоянно се обърква.
С една дума – концепциите не могат да бъдат сменени като базисна политическа полезност. Именно те са ориентир за честността. През концепцията и метода на отстояването й да вземем за пример проличава честността на Вапцаров. Няма ли ги, под опаковката елементарно се скрива лъжата.
Цялото това генерално неявяване води до голям брой промени.
Политиката се цялостни с откровени простаци или кариеристи,
тъй като новата прическа е лесна задача за разлика от концепцията. По-мобилен става и електоратът. След като липсва какво да го закотви край партия или персона, един ден е при Слави Трифонов, незабавно на другия – при Кирил Петков. Самата политика замязва на електроуред – не знаем по какъв начин ще работи, водим се по рекламата; в случай че даде накъсо, по друга реклама ще клъвнем. И по този начин се движим от щета на щета.
Тези проблеми не са единствено български, само че в България се усещат по-тежко. И без значение какви са аргументите, значат едно – повече аномалия, повече аполитичност в естествените хора.
Президентът Румен Радев се цели във втори мандат, актуалното държавно управление е негово. Няма по какъв начин да дава обещание цялостна смяна, само че все с нещо би трябвало да увлича хората. И започва предизборната акция с... лицеви опори и нанагорнище на Черни връх. Посланието (силен човек, водач, кадърен отвсякъде) цели с външно лустро да се пропагандират вътрешни качества. И най-долу по веригата
лозето всеобщо се копа със същата мотика
Например варненският народен представител Ерджан Ебатин тия дни попя Франк Синатра в телевизионния праймтайм. Грим, гимнастика, песни и танци се мъчат да показват богат вътрешен свят в политиката.
В цялата работа има подигравка. Тя е, че с митичен мускул преди 20 години Бойко Борисов завладя женските сърца и мъжките мозъци. Детронирането и отрицанието на водача на ГЕРБ през днешния ден става посредством същата тактичност по реализиране на физически искра (или най-малко опит). Но същинската неволя е доста дълбока. Тя е, че липсват хрумвания. В политиката вътрешното качество се реализира само посредством хрумвания. Няма ги, поради което опаковката се мъчи да компенсира наличието.
Проблемът е пъклен комплициран – и цивилизационен, и комплициран на роден терен от специфики. XX век бе интервалът на политически хрумвания. Но, оказа се,
поради тях човечеството се избива
Поучени, в XXI към този момент не спорим с хрумвания. Пък и няма отде да се появят след триумфа на капитализма (по Фукуяма). Различията са по отношение на принадлежности. Спорно е дали Фукуяма е прав в същността, само че че тъкмо по този начин се развива светът, е реалност. Финансово-икономическата рецесия през 2009 година не роди нови хрумвания, нито тероризма и бежанците го направиха. У нас пък в исторически проект е имало два идеала – един изпълнен макар хилядите условности (национален – за съществуване на държава), и втори - провален (социалистически). Отделно от това нашата вътрешна политика съвсем постоянно е проекция на непознати столици – Берлин, Москва, Брюксел, Вашингтон...
В тази обща мизерия и съответна незначителност
стигнахме до такава степен прическите да запълват освободеното от концепциите пространство. Или пък компенсацията да става посредством напред с видео във фейсбук – появи ли се проблем, на мига да бъде окракян с персонално наличие, без значение какво се предлага, по какъв начин, или без нищо се предлага - значимото е да си там и да крещиш. Социалните мрежи, които по принцип са фастфууд просвета, станаха пръв другар на тази реплика на политика.
Все отново е допустимо, в случай че не хрумвания, политиците ни да оферират разнообразни подходи. Въпросните принадлежности. Но не става, с което са неразличими в очите на хората. Край ТЕЦ-овете претенденти еднообразно успокояват хората, че...
няма да бъдат уволнени в този момент, а след това.
Линейки еднообразно обикалят в невъзможност лечебните заведения, без значение кой ръководи. „ Демократична България “, „ Продължаваме промяната ", а и Движение за права и свободи се изхитриха през последната седмица да дават обещание „ постигане на европейските витални стандарти до 3-5 години “; заклинанията им са римейк на 800-те царски дни. Митичната правосъдна промяна пък е знамение като просветителната и здравната – едно огромно нещо, което заради несбъдването е непрестанно нищо; само че никой не е сигурен няма ли да остане нищо и в случай че се случи.
В безизходицата Българска социалистическа партия даже съвсем приравни отхвърлянето на Истанбулската спогодба с блян. Или-или поради нея - във връзка възможни обединения. Що за знамение? Но това не е компликация в последна сметка за Българска социалистическа партия, тъй като 99% от партиите не щат да чуят за конвенцията.
В тази тъждественост разнообразни остават само
усмивката, сините очи, чупките, стойките -
на Кирил Петков, Манолова, Радев.... Различна е и Нинова с коня си. Разбира се, публиката може да се ориентира по критерия „ почтеност “ – да дава доверие на некорумпираните хора. И се пробва. Но „ честността “ е най-относителното разбиране. За кюлчетата в чекмеджето нормално се схваща след десетина години във властта. А и ние не познаваме никой от политиците персонално, че да сме сигурни цялостно или празно е чекмеджето им. Затова и публиката постоянно се обърква.
С една дума – концепциите не могат да бъдат сменени като базисна политическа полезност. Именно те са ориентир за честността. През концепцията и метода на отстояването й да вземем за пример проличава честността на Вапцаров. Няма ли ги, под опаковката елементарно се скрива лъжата.
Цялото това генерално неявяване води до голям брой промени.
Политиката се цялостни с откровени простаци или кариеристи,
тъй като новата прическа е лесна задача за разлика от концепцията. По-мобилен става и електоратът. След като липсва какво да го закотви край партия или персона, един ден е при Слави Трифонов, незабавно на другия – при Кирил Петков. Самата политика замязва на електроуред – не знаем по какъв начин ще работи, водим се по рекламата; в случай че даде накъсо, по друга реклама ще клъвнем. И по този начин се движим от щета на щета.
Тези проблеми не са единствено български, само че в България се усещат по-тежко. И без значение какви са аргументите, значат едно – повече аномалия, повече аполитичност в естествените хора.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ