5 истории на Мама Нинджа
Мария Пеева се показва по този начин: родена в Пловдив през 1973 г. Омъжена за най-хубавия Иван на света, майка на четирима синове, на всякаква възраст - от 27 до 7 години, баба на едно внуче и горда господарка на пет космати безполезни зверчета - три кучета и две котки. По специалност преводач, по хоби , автор на три книги и десетки разкази и истории, издател, и не на последно място добра стопанка.
1. Денят, в който пораснах
Минали са почти 40 години от тези “черно-бели времена ”, както ги назовава синът ми, когато преглеждаме остарели фотоси. Времената, разбира се, не бяха черно-бели, но хората ми се костваха такива. Така ни учеха в учебно заведение, такива бяха и игрите ни, винаги имаше положителни и неприятни. Сред неприятните в детската ми глава бе нашата съседка леля Пенка, която децата бяхме нарочили за зла жена. Големият й грях беше, че все ни мъмреше, а и ходеше да ни клюки на родителите ни, когато създадем някоя беля. И въпреки всичко тя остави върху мен бездънен отпечатък, който евентуално прекатурна погледа ми към света и хората в него.
Случи се в един най-обикновен делник от ваканцията. Всичките ми приятелки бяха отпътували на село, с каквото моето семейство не разполагаше. Блокът ни гледаше към Марица и беше единствено на няколко метра от нея, поради което огромна част от детството ми мина на крайбрежните поляни, където палехме огньове, гонехме се, играхме на гоненица в храсталаците и въобще правехме всевъзможни дивотии, които сега като майка ме изпълват с смут. В това утро, останала самичка, покарах колело, доскуча ми и най-после отидох там, край реката, да клеча по треволяците и да групирам мравки в една кибритена кутийка. Докато не усетих груба ръка на рамото ми.
- Какво правиш тук самичко, момиченце? - беше непознатият мъж, когото забелязвахме от време на време да седи на пейката и да ни следи. Изплаших се, хукнах към входа, зарязвайки колело и всичко и тъкмо преди да вляза, се спънах и паднах неприятно, малките камъчета по асфалта се впиха в коленете и в дланите ми, лицето ми засмъдя от сълзи и болежка.
И тогава вуйна Пенка, в цялата си стокилограмова хубост, изскочи от входа, грабна ме, заведе ме у тях, превърза ме, пусна ми детско филмче и даже отиде да ми прибере колелото. Сега, връщайки се обратно, осъзнавам, че може да ме е избавила и от по-лошо. В оня ден детската ми душа прозря, че хората не са черно-бели, а по-скоро сиви, и за всекиго има момент, в който може да проблесне с ослепителна ярка светлина и да бъде ангел за другите. От тогава и до ден сегашен диря ангелите в хората и нерядко ги намирам в действителност.
2. Денят, в който се разпалих срещу системата
Някога беше признато след седми клас отличниците да аплайват на две места - в езикова и в математическа гимназия. Приеха ме и в двете. Тъй като езиците ми вървяха доста, а британският ми към този момент беше на равнище доста над предварителен клас, нашите взеха решение, че ще е най-добре да изучавам в немската гимназия, и ме записаха там. Тръгнах с огромно предпочитание, но още на първия ден класната ни, същински пазител, ме посече. Трябваше да си отрежа косата къса.
Може би е хубаво да поясня за младите читатели, че в тези далечни години гимназистите носеха строги и много грозновати тъмносини униформи, а всевъзможни волности като черен чорапогащник или някоя цветна джувка по облеклата се глобяваше. За косите също имаше правила - ако е дълга, да е сплетена в плитка, никакви конски опашки и стърчащи кичури. А аз имах една страхотна прическа вид Си Си Кеч - представете си нещо като радостна конска грива, постригана на кичури. И тази скъпа моя прическа трябваше да бъде пожертвана, за да науча езика на Гьоте и Шилер. Отидох на училище с коса, прибрана с около 100 фиби с вярата да ми се размине, но класната единствено присви устни и вечерта се обади на майка ми. На идващия ден ме заведоха да се подстрижа.
В резултат намразих окончателно и дефинитивно класната си, езиковата гимназия и немския език като цяло и направих дребна домашна гражданска война, в която се изправих пред нашите и заявих, че повече няма да отивам на училище, поне не в това учебно заведение, пък да става каквото ще. Баща ми се принуди да отиде в математическата и да се примоли да ме запишат, макар че всички периоди бяха изтекли от дълго време. Не знам по какъв начин съумя да го реализира, но две седмици след началото на образователната година, една дребничка, късо подстригана бунтарка, с начумерена физиономия се озова пред кабинета по биология в ОМГ “Академик Кирил Попов ” като нова ученичка в паралелка, където всички функции към този момент бяха разпределени. Загубих ли от детинския си дебелоглав? Донякъде, защото не научих немски. А за какво това се оказа кръстопътен миг в живота ми? Защото в математическата гимназия, пред същия оня кабинет по биология, срещнах бъдещия си брачен партньор, който тогава беше просто Иван от нашия клас. Но това се случи две години по-късно, а точно в…
3. Деня, в който открих, че съм влюбена
Нашите деца в никакъв случай няма да схванат какво е „ ученическа бригада “. Сигурно си я показват като социалистически концлагер, но бригадите не бяха нищо сходно. Истината е, че те бяха един безконечен ваучър, при който тълпи девойки и момчета в разцвета на пубертета, пращящи от здраво здраве, енергия и хормони, изведнъж биваха отвеждани надалеч от вкъщи и разхвърляни по общежития и квартири под нищожно учителско наблюдаване. Дните прекосяваха в отблъскване на измислени правила, а вечерите… То не бяха нощни заведения, нощни събирания по стаите, песни, свалки, алкохол и цигари. Дрога още нямаше по това време, може би най-алтернативните са докопвали малко трева понякога, обаче ние в математическата гимназия постоянно сме били по-задръстени и наблягахме най-много на бирата. Но и без неразрешени субстанции настроението по бригадите постоянно беше ужасно, постоянно се случваха куп занимателни истории и в случай че някой несретник не успееше да пристигна, винаги съжаляваше, че е пропуснал огромния ваучър.
Тук е мястото да поясня, че по това време не бях благопристойна матрона с четири деца и непоколебим морал, а вироглава и малко високомерна десетокласничка, от оня вид, който в този момент назовават известни девойки. Момчетата ме харесваха, но мъничко се плашеха от мен, най-вече от цапнатата ми уста. Имаше в нашия клас един Иван, който може да се каже, че беше неофициалният водач на момчетата. Адски ме дразнеше, защото не ми вървеше по гайдата, макар че очевидно ме харесваше. Държеше се извънредно надуто, винаги с една хитра усмивка на ъгълчето на устата, винаги подготвен да ме „ затапи “.
Но на една от гореспоменатите бригади, точно преди началото на 10 клас, в една прелестна вечер с три приятелки се носехме към селската дискотека в мрака, дълго откакто учителката ни беше пратила по стаите. И кого да забележим отсреща – пет момчета от нашия клас мъкнат Иван, безобразно пийнал, към стаята му. Всички се хилеха, неговата физиономия беше разкривена, ризата му раздърпана, а те безусловно го влачеха по улицата. Никога не го бях виждала в такава форма, тотално не на себе си, мръсен, нещастен и комплициран. Тръгнахме с тях да забележим какво става, а те го захвърлиха в стаята му и продължиха купона в прилежащата. Момичетата отидоха при тях, и аз се канех да се причисля, когато забелязах, че на Иван му е неприятно и повръща. Тогава не ми хрумна, че има действителна заплаха за него, но като го знаех какъв е чистофайник и фукльо, сви ми се сърцето. И по този начин, цяла нощ Мими, хубавицата от В клас, прекара в бърсане на лиги и повърня от най-проклетия си съученик, докато в прилежащата стая всички останали се забавляваха. Някъде след дребните часове ситуацията се успокои, Иван най-сетне заспа надълбоко, изхвърлих и последния леген с мръсотии, обърсах му грижливо устата, тениската към този момент му я бях сменила (да, и това се сетих), загасих лампата и тихичко се прибрах да поспя малко, че на другия ден бригадата продължава и ни чакаха нови купища щайги с ябълки за белене. Бях сигурна, че Иван ще ми е пъклен признателен и даже обмислях тъкмо по какъв начин да се държа, за да не вземе да си намерения, че инцидентно съм си паднала по него.
На другия ден Иван не помнеше нищичко. Дори едно “благодаря ” не чух. Естествено, разказах му цялата история, а той разгласи, че си изобретявам, и окото не му трепна. В оня ден за свое голямо учудване осъзнах, че съм влюбена в него. Точно преди учебно заведение се тръшнах от варицела и когато оздравях, бяха минали цели две седмици и ползите в учебно заведение се бяха преразпределили. Появих се и забелязах, че Иван вместо да ме отрази незабавно, виси пред кабинета по биология и си приказва прекомерно задълбочено с дългокраката Петя. Без да му мисля, отидох и застанах пред него, наклоних леко глава и му хвърлих един от тези коси погледи.
– Иване, само да ти кажа, че АЗ вече съм тук.
Повече не му трябваше. Захапа ме крепко и оттогава, вече 30 години и повече, не ме е пускал. Не се е и напивал също, да се знае.
4. Как се отхвърлих от фантазията си
Години по-късно, вече дипломиран филолог, омъжена и майка на едно сладко 3-годишно хлапе, станах учителка по британски в същата тази математическа гимназия. Беше ми фантазия да съм преподавател, давах частни уроци вече 8 години и си обожавах работата. Не си бях представяла даже, че мога да желая нещо друго. Учителската специалност обаче се оказа доста друга от частните уроци. Може би започнах с прекомерно идеализирани показа, но още по средата на първата година към този момент ме гризяха подозрения. Повратният миг пристигна в един час на класа (да, бях и класен ръководител), когато обсъждахме професионалната реализация и фантазиите на учениците. И един от тях се изправи и ме попита тъкмо с тези думи:
- Госпожо, вие сте толкоз умна жена. Как по този начин сте станали учителка?
Успях да смотолевя нещо, но думите му се загнездиха в мен и отприщиха въпроси, които до тогава бях потискала. Това ли желая в действителност? Да съм част от система, която не ме прави оценка, не ме възнаграждава и не ме развива? Да преследвам фантазия, която се е оказала напълно друга от действителността? И до ден сегашен си мисля, че хората, които остават да преподават, въпреки че са могли да си намерят доста по-добра реализация, са същински герои. Аз не съм от тях. Скоро по-късно аплайвах за работа като кино преводач, одобриха ме и заминахме за София цялото семейство. Обидните думи на един дребен подбудител бяха капката, която преля чашата на негодуванието ми. Благодарна съм му.
5. Как сбъднах това, за което не съм мечтала
20 години по-късно една сполучлива кино преводачка, майка на 4 деца и щастлива брачна половинка, обсъждаше с най-големия си наследник новото му умеене да прави уеб сайтове.
- Мамо, дай да ти направя един блог - ми сподели той. - Виж какъв брой народ те чете във Facebook. Пиши ги някъде тези истории.
Така се роди уеб сайтът ми “Мама Нинджа ”. Името измисли различен от синовете ми - художникът, който ме рисува като нинджа в комиксите си.
- Та аз даже не съм спортна натура, защо пък нинджа?
- Защото си тиха, бърза и можеш всичко - каза той.
Беше прав. Оказа се, че мога и неща, за които не съм мечтала. Да пиша, да откривам гении, да издавам книги. И кой знае още какво - времето ще покаже. И кръстопътните дни, които ми предстоят.
1. Денят, в който пораснах
Минали са почти 40 години от тези “черно-бели времена ”, както ги назовава синът ми, когато преглеждаме остарели фотоси. Времената, разбира се, не бяха черно-бели, но хората ми се костваха такива. Така ни учеха в учебно заведение, такива бяха и игрите ни, винаги имаше положителни и неприятни. Сред неприятните в детската ми глава бе нашата съседка леля Пенка, която децата бяхме нарочили за зла жена. Големият й грях беше, че все ни мъмреше, а и ходеше да ни клюки на родителите ни, когато създадем някоя беля. И въпреки всичко тя остави върху мен бездънен отпечатък, който евентуално прекатурна погледа ми към света и хората в него.
Случи се в един най-обикновен делник от ваканцията. Всичките ми приятелки бяха отпътували на село, с каквото моето семейство не разполагаше. Блокът ни гледаше към Марица и беше единствено на няколко метра от нея, поради което огромна част от детството ми мина на крайбрежните поляни, където палехме огньове, гонехме се, играхме на гоненица в храсталаците и въобще правехме всевъзможни дивотии, които сега като майка ме изпълват с смут. В това утро, останала самичка, покарах колело, доскуча ми и най-после отидох там, край реката, да клеча по треволяците и да групирам мравки в една кибритена кутийка. Докато не усетих груба ръка на рамото ми.
- Какво правиш тук самичко, момиченце? - беше непознатият мъж, когото забелязвахме от време на време да седи на пейката и да ни следи. Изплаших се, хукнах към входа, зарязвайки колело и всичко и тъкмо преди да вляза, се спънах и паднах неприятно, малките камъчета по асфалта се впиха в коленете и в дланите ми, лицето ми засмъдя от сълзи и болежка.
И тогава вуйна Пенка, в цялата си стокилограмова хубост, изскочи от входа, грабна ме, заведе ме у тях, превърза ме, пусна ми детско филмче и даже отиде да ми прибере колелото. Сега, връщайки се обратно, осъзнавам, че може да ме е избавила и от по-лошо. В оня ден детската ми душа прозря, че хората не са черно-бели, а по-скоро сиви, и за всекиго има момент, в който може да проблесне с ослепителна ярка светлина и да бъде ангел за другите. От тогава и до ден сегашен диря ангелите в хората и нерядко ги намирам в действителност.
2. Денят, в който се разпалих срещу системата
Някога беше признато след седми клас отличниците да аплайват на две места - в езикова и в математическа гимназия. Приеха ме и в двете. Тъй като езиците ми вървяха доста, а британският ми към този момент беше на равнище доста над предварителен клас, нашите взеха решение, че ще е най-добре да изучавам в немската гимназия, и ме записаха там. Тръгнах с огромно предпочитание, но още на първия ден класната ни, същински пазител, ме посече. Трябваше да си отрежа косата къса.
Може би е хубаво да поясня за младите читатели, че в тези далечни години гимназистите носеха строги и много грозновати тъмносини униформи, а всевъзможни волности като черен чорапогащник или някоя цветна джувка по облеклата се глобяваше. За косите също имаше правила - ако е дълга, да е сплетена в плитка, никакви конски опашки и стърчащи кичури. А аз имах една страхотна прическа вид Си Си Кеч - представете си нещо като радостна конска грива, постригана на кичури. И тази скъпа моя прическа трябваше да бъде пожертвана, за да науча езика на Гьоте и Шилер. Отидох на училище с коса, прибрана с около 100 фиби с вярата да ми се размине, но класната единствено присви устни и вечерта се обади на майка ми. На идващия ден ме заведоха да се подстрижа.
В резултат намразих окончателно и дефинитивно класната си, езиковата гимназия и немския език като цяло и направих дребна домашна гражданска война, в която се изправих пред нашите и заявих, че повече няма да отивам на училище, поне не в това учебно заведение, пък да става каквото ще. Баща ми се принуди да отиде в математическата и да се примоли да ме запишат, макар че всички периоди бяха изтекли от дълго време. Не знам по какъв начин съумя да го реализира, но две седмици след началото на образователната година, една дребничка, късо подстригана бунтарка, с начумерена физиономия се озова пред кабинета по биология в ОМГ “Академик Кирил Попов ” като нова ученичка в паралелка, където всички функции към този момент бяха разпределени. Загубих ли от детинския си дебелоглав? Донякъде, защото не научих немски. А за какво това се оказа кръстопътен миг в живота ми? Защото в математическата гимназия, пред същия оня кабинет по биология, срещнах бъдещия си брачен партньор, който тогава беше просто Иван от нашия клас. Но това се случи две години по-късно, а точно в…
3. Деня, в който открих, че съм влюбена
Нашите деца в никакъв случай няма да схванат какво е „ ученическа бригада “. Сигурно си я показват като социалистически концлагер, но бригадите не бяха нищо сходно. Истината е, че те бяха един безконечен ваучър, при който тълпи девойки и момчета в разцвета на пубертета, пращящи от здраво здраве, енергия и хормони, изведнъж биваха отвеждани надалеч от вкъщи и разхвърляни по общежития и квартири под нищожно учителско наблюдаване. Дните прекосяваха в отблъскване на измислени правила, а вечерите… То не бяха нощни заведения, нощни събирания по стаите, песни, свалки, алкохол и цигари. Дрога още нямаше по това време, може би най-алтернативните са докопвали малко трева понякога, обаче ние в математическата гимназия постоянно сме били по-задръстени и наблягахме най-много на бирата. Но и без неразрешени субстанции настроението по бригадите постоянно беше ужасно, постоянно се случваха куп занимателни истории и в случай че някой несретник не успееше да пристигна, винаги съжаляваше, че е пропуснал огромния ваучър.
Тук е мястото да поясня, че по това време не бях благопристойна матрона с четири деца и непоколебим морал, а вироглава и малко високомерна десетокласничка, от оня вид, който в този момент назовават известни девойки. Момчетата ме харесваха, но мъничко се плашеха от мен, най-вече от цапнатата ми уста. Имаше в нашия клас един Иван, който може да се каже, че беше неофициалният водач на момчетата. Адски ме дразнеше, защото не ми вървеше по гайдата, макар че очевидно ме харесваше. Държеше се извънредно надуто, винаги с една хитра усмивка на ъгълчето на устата, винаги подготвен да ме „ затапи “.
Но на една от гореспоменатите бригади, точно преди началото на 10 клас, в една прелестна вечер с три приятелки се носехме към селската дискотека в мрака, дълго откакто учителката ни беше пратила по стаите. И кого да забележим отсреща – пет момчета от нашия клас мъкнат Иван, безобразно пийнал, към стаята му. Всички се хилеха, неговата физиономия беше разкривена, ризата му раздърпана, а те безусловно го влачеха по улицата. Никога не го бях виждала в такава форма, тотално не на себе си, мръсен, нещастен и комплициран. Тръгнахме с тях да забележим какво става, а те го захвърлиха в стаята му и продължиха купона в прилежащата. Момичетата отидоха при тях, и аз се канех да се причисля, когато забелязах, че на Иван му е неприятно и повръща. Тогава не ми хрумна, че има действителна заплаха за него, но като го знаех какъв е чистофайник и фукльо, сви ми се сърцето. И по този начин, цяла нощ Мими, хубавицата от В клас, прекара в бърсане на лиги и повърня от най-проклетия си съученик, докато в прилежащата стая всички останали се забавляваха. Някъде след дребните часове ситуацията се успокои, Иван най-сетне заспа надълбоко, изхвърлих и последния леген с мръсотии, обърсах му грижливо устата, тениската към този момент му я бях сменила (да, и това се сетих), загасих лампата и тихичко се прибрах да поспя малко, че на другия ден бригадата продължава и ни чакаха нови купища щайги с ябълки за белене. Бях сигурна, че Иван ще ми е пъклен признателен и даже обмислях тъкмо по какъв начин да се държа, за да не вземе да си намерения, че инцидентно съм си паднала по него.
На другия ден Иван не помнеше нищичко. Дори едно “благодаря ” не чух. Естествено, разказах му цялата история, а той разгласи, че си изобретявам, и окото не му трепна. В оня ден за свое голямо учудване осъзнах, че съм влюбена в него. Точно преди учебно заведение се тръшнах от варицела и когато оздравях, бяха минали цели две седмици и ползите в учебно заведение се бяха преразпределили. Появих се и забелязах, че Иван вместо да ме отрази незабавно, виси пред кабинета по биология и си приказва прекомерно задълбочено с дългокраката Петя. Без да му мисля, отидох и застанах пред него, наклоних леко глава и му хвърлих един от тези коси погледи.
– Иване, само да ти кажа, че АЗ вече съм тук.
Повече не му трябваше. Захапа ме крепко и оттогава, вече 30 години и повече, не ме е пускал. Не се е и напивал също, да се знае.
4. Как се отхвърлих от фантазията си
Години по-късно, вече дипломиран филолог, омъжена и майка на едно сладко 3-годишно хлапе, станах учителка по британски в същата тази математическа гимназия. Беше ми фантазия да съм преподавател, давах частни уроци вече 8 години и си обожавах работата. Не си бях представяла даже, че мога да желая нещо друго. Учителската специалност обаче се оказа доста друга от частните уроци. Може би започнах с прекомерно идеализирани показа, но още по средата на първата година към този момент ме гризяха подозрения. Повратният миг пристигна в един час на класа (да, бях и класен ръководител), когато обсъждахме професионалната реализация и фантазиите на учениците. И един от тях се изправи и ме попита тъкмо с тези думи:
- Госпожо, вие сте толкоз умна жена. Как по този начин сте станали учителка?
Успях да смотолевя нещо, но думите му се загнездиха в мен и отприщиха въпроси, които до тогава бях потискала. Това ли желая в действителност? Да съм част от система, която не ме прави оценка, не ме възнаграждава и не ме развива? Да преследвам фантазия, която се е оказала напълно друга от действителността? И до ден сегашен си мисля, че хората, които остават да преподават, въпреки че са могли да си намерят доста по-добра реализация, са същински герои. Аз не съм от тях. Скоро по-късно аплайвах за работа като кино преводач, одобриха ме и заминахме за София цялото семейство. Обидните думи на един дребен подбудител бяха капката, която преля чашата на негодуванието ми. Благодарна съм му.
5. Как сбъднах това, за което не съм мечтала
20 години по-късно една сполучлива кино преводачка, майка на 4 деца и щастлива брачна половинка, обсъждаше с най-големия си наследник новото му умеене да прави уеб сайтове.
- Мамо, дай да ти направя един блог - ми сподели той. - Виж какъв брой народ те чете във Facebook. Пиши ги някъде тези истории.
Така се роди уеб сайтът ми “Мама Нинджа ”. Името измисли различен от синовете ми - художникът, който ме рисува като нинджа в комиксите си.
- Та аз даже не съм спортна натура, защо пък нинджа?
- Защото си тиха, бърза и можеш всичко - каза той.
Беше прав. Оказа се, че мога и неща, за които не съм мечтала. Да пиша, да откривам гении, да издавам книги. И кой знае още какво - времето ще покаже. И кръстопътните дни, които ми предстоят.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ