От жертвата по-страшен палач няма - МАРИЯ ЛАЛЕВА
Мария Лалева е създател, добре прочут на публиката с поезията си. С излизането на романа „ Живот в скалите “, тя се трансформира в един от най-четените модерни български създатели.
Романът се оказа книжовен феномен за България.
Търсенето му стартира преди въобще да се появи, а когато към този момент е реалност, ползата към него пораства стремглаво – за броени дни зае първо място в класацията на Хеликон.
Историята на умираща жена, която поверява невръстния си наследник в ръцете на шепа чудати старци в Созопол, отключи повече от съпричастност.
Подбрахме за вас някои от най-силните цитати, които Лалева някога е споделяла:
Превърнали сме всичко в живота във допустимо най-елементарната и примитивна игра – на спечелили и жертви. И колкото и да е необичайно, мама му остаряла, разумно е всеки да се стреми да е победител, нали?! Но не! Три пъти не! Огледай се. Предпочитана някак се оказва ролята на жертвата. Удобничко му е на индивида да се изживява като подвластен, излъган, предаден, слаб, безпомощен, стеснен. На сърце му е виновността да е отвън него, в тоя гнусен победител най-много. Щото… за успеха се изисква отговорност и дупе да я носиш. И няма кого да обвиниш за нея. И няма на кого да турнеш едно крепко възприятие за виновност от позицията на жертвата. Е, по тази причина от жертвата по-страшен главорез няма. И на другия, и на себе си. Само победител може да прояви благородството да помилва. Гледаш ли на какво си играем ние – индивидите?! Венец на творението сме били… Не дръзвам да мисля какво щеше да е, в случай че не бяхме.
Има срещи, в които надушваш раздялата от първия взор. Той носеше толкоз доста боязън и толкоз доста гений, че беше невероятно да не се разделим. И още по-невъзможно да не ме има. Хората, които носят разлъка споделят толкоз почтено „ Обичам те “, колкото и тези, които не я носят. И си задължен да ги последваш. И си задължен да им вярваш. Поради тяхната религия в тези думи, не поради твоята лична. Разминаването в думите е огромната магия в общуването. Важното е да обичаш пресечните точки. И да се разделяш с обич. Което най-често значи в точния момент. Годините обич не постоянно са белега за качество. Революциите са къси. Кървави. Безпощадни. Но тъкмо те обръщат света.
Раната си е рана. Спира да боли, само че остава белег. Без значение дали е съвсем неосезаем или жестоко зараснал.
Най-трудно се основават приказки – тъй като би трябвало да си доста ярък и почтен, с цел да изречеш думи, да разкажеш история, в които детето да повярва. И че под това небе няма нищо по-трудно от това да излъжеш дете И не трябва.
За да победиш дявола, първо е нужно да го познаваш. Второ – да имаш търпението да се подготвиш добре за борбата с него. И трето – да имаш самообладание и да изчакаш дяволът да повярва, че е победител. Дори и умният съперник не е застрахован от грешката да потъне в блаженство и моменти на нехайство.
Да приказваш за хубост и вяра, у нас е съвсем непристойно. Ние, българите, се опияняваме от концепцията да сме нещастни. Сякаш сме пристрастени към личната си бедност. Колкото рани имаме, все в тях си въртим пръстите. А пък в случай че им сипем и малко сол, няма по-щастливи от нас.
Нацията е като човек в меланхолия. Като предалия се, който безусловно се е отказал от насладата. Предпочита да бъде тесногръд и фрапантен – а това е еднакво на необич. Е, по какъв начин всеки от нас да обича близък си? Или да се почувства съпричастен, тъждествен… Така се стига до страха. В неговата основа е нелюбовта. А тя води до себеунищожение. До истерично послушание на слепи правила, налагани с години. Човекът изначално се опасява от свободата. Тя е положение за дълго непознато на нас, българите – заради исторически аргументи. У нацията е образувано чувство, че нищо не може да бъде обичано тук и в този момент в тази страна. Дори земята, по която стъпваме.
Всеки самичък написа приказката си. Макар че това постоянно става в самотност.
Словото идва единствено. То те избира. Колкото и да искаш, няма по какъв начин да стигнеш до него, в случай че не излиза от дълбините ти. Понякога това се случва с помощта на рана. Или на тишина. При някои римите се обострят като язва. Имаш я, само че не всеки път се демонстрира. Поезията е като рецесия на язвата. От болката се пръква стихотворение. Изведнъж. Не е като нещо, което дълго си носил и след това го раждаш. Първо е мелодията. Трябва да я има даже при псувнята.
Често сме склонни да виним различен за личния си боязън да изберем.
Човек е организиран по този начин, че да вижда и чува по-ярко нещата, които обича. Затова всички влюбени са поети.
Свободата стартира с отхвърли да притежаваш – нещо или някого. Ние, хората, обичаме да бъркаме любовта с владеене, свободата – с безнаказаност и страха си – с липса на избор или компромис.
И двата пола са идентични – всичко, което изисква повече старания да бъде разбрано, позволено, осъзнато – ги натоварва. Границите на хармонията са недоизчистени.
Понякога съм извънредно нахална и си разрешавам лукса, риска и нелепостта да разхождам душата си гола пред хората.
За всяка самотност си има на следващия ден
Понеже не обичам да мълча,
ухилвам се и тревожа със въпроси,
не пий на екс със мойта самотност.
Надпивала е всичките си посетители.
Дарявала е скитници със дом,
приспивала е плачещи „ юнаци “,
надскачала е исполин и гном,
изслушвала е неми и простаци,
обичала е плебеи и светци,
разплаквала е смешник и палач,
вбесявала е техните дами,
тъй като безпощадно ги изтрива.
Не пий на екс със мойта самота-
от независимост се изтрезнява мъчно.
Наздраве и се връщай вкъщи.
За всяка самотност си има на следващия ден.
…
Толкова малко вино,
а толкоз доста истини.
Не ме гледай изкривено
и остави неразлистени
тези страници – сложните –
и за преглъщане, и за четене.
Не съм от най – лудите,
само че не съм и от лесните
ни за надпиване, ни за надскачане,
ни да те неистина, че съм богиня,
ни да допускам, че на здрачаване
ще се превърнеш в избавител.
Толкова малко делници,
а толкоз доста среброто
и във косите ни, и за сребърници.
Не ме питай дали, а какъв брой.
От „ Не съм ви ближна “
* * *
Голямото прощаване завърши.
Не съм по- дребна, нито ти порасна.
Добре ще е след мене да заключиш.
(Едва ли ще се върна. Но оказва помощ.)
Добре ще е след мен да се напиеш.
(Аз трезви философи не познавам.)
Навярно самотата ще откриеш.
Не е като гибелта. (Но отново оказва помощ.)
Добре ще е да ми простиш. Отчасти.
(Напълно се прости със давност.)
Не можех да се споделя на части.
Сбогувам се, с цел да остана цяла.
