В памет на Антон Дончев
" Манол безшумно му отговори:
- Сине, ти си виждал цитадела. Светът е разграничен от голяма крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а извън налита злото. Всеки човек стои сред два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има огромни хора, пълководци, които пазят 100 зъбера. Може да има един огромен военачалник, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че би трябвало нея да пазя. Ако аз не я защитя, кой ще я отбрани? И ти би трябвало да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става в близост, в прилежащата крачка. Не виждаш. Гледаш единствено пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които желаят да се изкачат на стената. Може би таман при твоята врата злото се надява да пробие. Ти би трябвало да се биеш и нито за момент да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след момент ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите сред двата зъбера.
Тъмницата мълчеше.
Тогава отвъд детският глас запита:
- Татко, какво е зло?
Мълчание. И след това - Маноловият глас:
- Зло е това, което разделя хората.
И по-късно:
- Добрите хора.
Станах и си отидох. Манол ми отговори.
Отдясно камък, отляво камък и по средата - ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и в този момент се връщах на нея. "
( " Време разделно " )
" Когато обезсърчение залее сърцето ти, вдигни взор към небето. Там постоянно летят птици. И помни, че една от тях носи богатствата новина. "
( " Време разделно " )
Многократно в изявленията и разсъждения Антон Дончев припомняше фамозната алегория за дъбовете. България едвам преди 20-30 години е приела християнството. Свети Климент Охридски отива в настояща Албания и цар Борис Покръстител му подарява три къщи и три църкви. Къщите нови, черквите - нови, каменни пътеки от всяка къща до всяка църква. Извиква Свети Климент монаха, който се грижи за градините, и му споделя: " Голо, камънак, пътека - би трябвало да засадим нещо край пътеката. " Монахът дава отговор: " Мога да насадя тополи, липи. След 5-10 години ще има птици, сянка, зеленина, само че ни липата, ни тополата стават за нещо. Ни греда можеш да направиш, ни мост, ни къща. " " Какво можем да сторим? ", пита Климент. " Дъбове да посадим - дава отговор монахът. - Дъбове, само че порастват 40-50 години. Като виждам твоята бяла брада и моята гола глава - нито ти, нито аз ще минем под сянката на тези дъбове. " Тогава Свети Климент му споделя: " Още на следващия ден засадете дъбове. "
По думите на писателя, там е цялата работа - че ние забравихме по какъв начин се садят дъбове. От 20 и недостатък години хората, на които краткотрайно даваме ръководството, не помнят великата максима: " Властта би трябвало да държи в лявата си ръка зърно - като го посее, да има какво да се яде. В дясната си ръка да държи желъди, с цел да има сянка, да има птици, да има ария, да има дъжд, да има страна. " Ето, че у нас никой не сади дъбове. И това е национална покруса. Антон Дончев настояваше, че ние би трябвало всеки ден да засаждаме жълъдите на духовното си достолепие, с цел да чакаме мъдро след епохи да израснат дъбовете на националната самородност, мощ и самостоятелност. Така оцеляват мъдрите народи през хилядолетията, а неразумните изчезват като еднодневки.> >
- Сине, ти си виждал цитадела. Светът е разграничен от голяма крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а извън налита злото. Всеки човек стои сред два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има огромни хора, пълководци, които пазят 100 зъбера. Може да има един огромен военачалник, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че би трябвало нея да пазя. Ако аз не я защитя, кой ще я отбрани? И ти би трябвало да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става в близост, в прилежащата крачка. Не виждаш. Гледаш единствено пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които желаят да се изкачат на стената. Може би таман при твоята врата злото се надява да пробие. Ти би трябвало да се биеш и нито за момент да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след момент ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите сред двата зъбера.
Тъмницата мълчеше.
Тогава отвъд детският глас запита:
- Татко, какво е зло?
Мълчание. И след това - Маноловият глас:
- Зло е това, което разделя хората.
И по-късно:
- Добрите хора.
Станах и си отидох. Манол ми отговори.
Отдясно камък, отляво камък и по средата - ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и в този момент се връщах на нея. "
( " Време разделно " )
" Когато обезсърчение залее сърцето ти, вдигни взор към небето. Там постоянно летят птици. И помни, че една от тях носи богатствата новина. "
( " Време разделно " )
Многократно в изявленията и разсъждения Антон Дончев припомняше фамозната алегория за дъбовете. България едвам преди 20-30 години е приела християнството. Свети Климент Охридски отива в настояща Албания и цар Борис Покръстител му подарява три къщи и три църкви. Къщите нови, черквите - нови, каменни пътеки от всяка къща до всяка църква. Извиква Свети Климент монаха, който се грижи за градините, и му споделя: " Голо, камънак, пътека - би трябвало да засадим нещо край пътеката. " Монахът дава отговор: " Мога да насадя тополи, липи. След 5-10 години ще има птици, сянка, зеленина, само че ни липата, ни тополата стават за нещо. Ни греда можеш да направиш, ни мост, ни къща. " " Какво можем да сторим? ", пита Климент. " Дъбове да посадим - дава отговор монахът. - Дъбове, само че порастват 40-50 години. Като виждам твоята бяла брада и моята гола глава - нито ти, нито аз ще минем под сянката на тези дъбове. " Тогава Свети Климент му споделя: " Още на следващия ден засадете дъбове. "
По думите на писателя, там е цялата работа - че ние забравихме по какъв начин се садят дъбове. От 20 и недостатък години хората, на които краткотрайно даваме ръководството, не помнят великата максима: " Властта би трябвало да държи в лявата си ръка зърно - като го посее, да има какво да се яде. В дясната си ръка да държи желъди, с цел да има сянка, да има птици, да има ария, да има дъжд, да има страна. " Ето, че у нас никой не сади дъбове. И това е национална покруса. Антон Дончев настояваше, че ние би трябвало всеки ден да засаждаме жълъдите на духовното си достолепие, с цел да чакаме мъдро след епохи да израснат дъбовете на националната самородност, мощ и самостоятелност. Така оцеляват мъдрите народи през хилядолетията, а неразумните изчезват като еднодневки.> >
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ