Защо драскането по черна дъска ни дразни толкова
Малко звуци нервират хората повече от нокти, стържещи по черна дъска, вилица, стържеща по паница, или тежък железен стол, влачен по плочки. Но за какво тъкмо този тип шумове е толкоз противен за мозъка ни?
През 1986 година откривателите Д. Халперн, Джеймс Хиленбранд и Рудолф Блейк организират изследване в опит да схванат какво тъкмо в тези звуци ни нервира по този начин мощно. В изследването, оповестено в списанието Perception & Psychophysics, те излагат хипотезата, че повода е във високите звуци и по тази причина изолират ниски, междинни и високи им честоти. След като пускат тези обособени записи на тестовите си субекти, с изненада откриват, че бъркат. Както доктор Блейк оказва: „ За наша изненада, не премахването на високите честоти понижи отблъскващите качества на звука, а премахването на междинните. “
Оттам, когато преглеждат тези междинни честоти, откривателите допускат, че те би трябвало да припомнят или на тон, издаван от див звяр, или на сигнален зов от различен примат. В последна сметка те в действителност откриват, както споделя още веднъж Блейк: „ Оказва се, че звуковите талази, свързани с предупредителните крясъци на примати, изключително предупредителните крясъци на шимпанзето, са удивително сходни на звуците със междинна периодичност, създадени от ноктите по дъска. “
И обобщава: „ Нашите догатки бяха, че повода звукът на ноктите по дъска да провокира съвсем универсално отбиване е, че задейства в нас неволен, автоматизиран инстикт все едно чуваме зов, които ни предизвестява за заплаха. “
Широко се твърди обаче, че тази догадка е оборена в изследването „ Музиката за ушите ли са консонантните шпации? Спонтанни акустични желания при нечовешките примати “, което изследва по какъв начин тамарините реагират на избрани звуци като драскане с нокти наподобяващо на дъска и бял звук. Ако обаче в действителност прочетете проучването, то не оборва в предходното проучване, нито въобще има такава цел. То демонстрира най-много, че тамарините не демонстрират повече или по-малко омерзение към драскането, в сравнение с към белия звук, за разлика от хората. С две думи – оборването на теорията е подправена вест.
Хората и маймуните не са безусловно идентични, несъмнено – те имат малко по-различни еволюционни пътища, а в някои случаи и диапазон на гласа. Като образец за съответно за диапазона имаме изследване от 2010 година на професор Чарлз Сноудън от Университета Уисконсин-Мадисън, който преглежда честотите, на които тамарините реагират най-вече. Важно е да се означи, че сърдечната периодичност неподвижен на маймуните е към два пъти по-голяма от тази на хората, а гласовете им са с към три октави по-високи.
В изследването те откриват, че маймуните реагират най-силно на музика, съсредоточена към честотите на гласовите им и темпото на сърцата им – сходна музика и най-вече ги възбуждала, и най-вече ги успокоявала. На човешка музика те не реагират по този начин. Това е постоянно срещано в животинския свят и доказано от няколко изследвания с разнообразни типове животни.
Във всеки случай, неудовлетворени от тези непълни и много спекулативни проучвания, откривателите Майкъл Олер и Кристоф Ройтер вземат решение да проведат лично изследване, озаглавено „ Психоакустика на скърцането по дъска “, оповестено в списанието на e Acoustical Society of America през 2011 година Те малко или доста повтарят предходния опит от 1986 година, само че употребяват модерни технологии и събират доста повече данни. Те обръщат изключително внимание на сърдечната активност, кръвното налягане и електрическото противодействие на кожата на субектите си, до момента в който слушат стържене на ноктите по черна дъска, скърцане на стиропор, вилици по паница и тебешири.
Това, което откриват, е, че в случай че филтрират честотите от сред 2000 и 4000 Hz, субектите в действителност от време на време даже разказват звуците като приятни. За разлика от тях, когато неприятният диапазон се възпроизведе на хора, те са отблъснати, потвърждавайки, че някъде там са и неприятните честоти.
Както споделя акустичният инженер Тревър Кокс от Университета в Салфорд: „ Те са в честотен диапазон, в който ухото ви е изключително сензитивно и затова можем да чакаме по-силна реакция. “
Амигдала
Добавяйки още едно доста парче към пъзела, Сухбиндер Кумар дружно с сътрудниците си през 2012 година разгласява резултатите от своето изследване „ Характеристики против усеща: Дисоциативно показване на акустичните характерности и валентността на аверсивните звуци. В него те вършат fMRI (ядрено-магнитен резонанс, който следи в коя част на мозъка какъв брой кръв се съсредоточава) група хора, които слушат неприятните звуци, както и други по-приятни звуци като бълбукаща вода – общо 74 разнообразни звуци.
Те откриват, че когато се чуват неприятните, хората освен правят оценка тези звуци като неприятни, само че равнището на тягост е съразмерно на интензивността на амигдалата и слуховия кортекс. Те откриха също, че активирането на амигдалата от своя страна ускорява активирането на слуховите процесорни центрове на мозъка, което в допълнение го кара да обръща още повече внимание на тези звуци.
За непознатите, амигдалата, с изключение на доста други забавни неща, взе участие и при прочувствените реакции, по-специално неща като боязън и безпокойствие. Що се отнася до страха, хората, които имат избрани типове увреждания на амигдалата, може да не изпитват боязън.
Да обобщим, отговорът на въпроса за какво хората ненавиждат звука на ноктите по дъска – по някаква причина това кара амигдалата да се задейства и да взаимодейства със слуховия кортекс на мозъка като покачва неговата сензитивност и основава изцяло неприятно чувство сред двете.
Що се отнася до за какво това се случва, най-достоверната догадка до момента е, че звуците се усилват в ушния канал до толкоз неприятни равнища, че звуците в този диапазон имитират човешки вик.
В подтекста на писъците – до момента в който плачът на бебе също е един от най-неприятните звуци, явно частично тъй като задейства амигдала, бебешкият смях е оценен като едно от най-приятните за нашите мозъци.
