Мъката и болката се крият зад манията ми да купувам

Мъката и болката се крият зад манията ми да закупувам нови облекла. Когато в живота ми се върна любовта и свързах пътя си с този на годеника ми, осъзнаването на обсесията ме принуди да хвърля материалната тежест и да погреба идентификациите, които бях избрала да крият същинското ми Аз. Това споделя Хума Куреши пред The Guardian.

Бях закърмена с някои религиозни правила за това, което мога и не мога да нося - без голи ръце, без голи крайници - и като младеж копнеех за тоалети, които не ми бяха позволени. Веднъж, на шопинг пътешестване до Бирмингам с другари от учебно заведение, пробвах халати, къси поли и леки летни рокли в съблекалните на огромните вериги, единствено с цел да видя по какъв начин ще наподобявам в екстравагантните парцалки. Спомням си, че изпитах диво неспокойствие, втренчена в отражението си в огледалото, което не приличаше на мен. 

Предполагам, че това беше първият път, когато разбрах, че облеклата могат да ми оказват помощ да се преструвам, че съм някоя друга – не аз.

В университета приятелите ми ме нарекоха Мода, тъй като постоянно купувах нови облекла. Работех през уикенда в книжарница и спестявах оскъдната си заплата за закупуване на тоалети: обувки, сака, палта, поли, ризи, рокли, панталони, долни дрехи - всички определени да си подхождат до най-малкия подробност, с цел да наподобявам в тях съвършено. Обичах метода, по който се усещах, когато получавах похвали за облеклата си.
Когато учех за магистър в Париж, манията ми стартира да излиза от надзор. Чувствах се потънала надълбоко в курса си по политика. Лекциите ми бяха дълги и интензивни. Да се сприятелиш с някого в тази интензивна среда на образование беше мъчно. Бях самотна. На няколко пъти мислех да се откажа от курса.Моят университет се намираше в една елегантна странична уличка, заобиколен от бутици, цялостни с облекла, които ми спираха дъха. Знаех, че в тези магазини личният състав ще ми направи комплимент за моя усет и всичките ми паники ще изчезнат. Почнах да пазаря с кредитната си карта, като си споделих, че ще се оправя с финансовите си проблеми по-късно. 

Реших, че парите, които множеството хора харчеха за социализация, бих могла да консумирам за облекла.

Баща ми се разболя тежко и аз се върнах в Англия, обезпокоена и уплашена, с огромен куфар с красиви облекла. Когато той умря, аз се почувствах надълбоко самотна и не на мястото си. Бях на нова работа в нов град, пробвах се да се оправя със скръбта, която носех вътре в себе си от самото начало. По някакъв метод пазаруването на облекла ми отнемаше болката. Пазарувах онлайн в обедната си отмора или на път за у дома. Не изпитвах особена тръпка от покупките. Просто го правех, тъй като беше нещо за правене. На душата ми беше тежко, само че да мога безсмислено да сортирам прекрасен приключен тоалет всяка заран, означаваше, че в този миг не е нужно да мисля какъв брой самотна се усещам.
Натрупах толкоз доста облекла, че трябваше да си поръчам авариен дрешник, с цел да прибера всичко. 

„ Опитвате се да замествате с материални богатства нуждата от оцеляване в този свят “, сподели ми психологът, при който се осмелих да отида.

Знаех какво има поради - да не приказваме за въздействието върху околната среда от закупуването на толкоз доста облекла - и все пак продължих да го върша. Внимавах да не изпадам в задължения (и по този метод се самозаблуждавах, че в последна сметка това не е пристрастяване), само че цените на покупките ми набъбваха непрекъснато. Рокля от Malene Birger, палто на Marc Jacobs, пола Missoni, чанта Mulberry.
В последна сметка срещнах един мъж. Влюбих се за първи път отдавна насам и той стана мой избраник. Вече не се усещах самотна. Животът стана по-светъл, по-лек, по-прост. Имаше вяра и нови благоприятни условия. Трябваше да се преместя с него след сватбата ни, само че породи огромен проблем – в новото ни гнездо несъмнено нямаше да има задоволително място за всичките ми облекла.
Докато изпразвах дрешника си, пробвайки се да амбалирам живота си на булка, се почувствах отвратена и смутена от купищата парцали. Гледах облеклата си, някои към момента с етикети, и тази пъстроцветна разхвърляна камара ме накара да схвана, че тези дрипи не значат нищо. 

Всичко, за което ми напомняха множеството изискани тоалети, беше моята самотност, по какъв начин се пробвах да я скрия, а също и безразсъдството, с което бях похарчил толкоз пари. 

Не желаех да стартира идната глава от живота си, омотана със мемоари за тази горест, опакована в хубави облекла. Поканих другари и ги оставих да си изберат от купищата облекла каквото желаят да носят. Продадох по-скъпите продукти в магазини за втора ръка и оставих кашони с дарения в няколко пункта за щедрост. Запазих към една десета от истинския си дрешник, като нито един от тоалетите не беше изключително съвременен.
Осем години по-късно към момента обичам да пазаря, само че го върша доста по-обмислено и осъзнато. Актът на разпределяне на толкоз доста облекла беше метод да изхвърля всички персони, наслоени върху същинското ми Аз, което бях крила дълги години. Осъзнах, че не е нужно да се обличам хипермодерно, с цел да се преструвам на някой различен. Не беше нужно повече да се укривам зад измислени идентичности. Просто можех да съм аз и това беше превъзходно.