Мистерии на Луната
Луната е толкоз покрай нас, (в галактически измерения), че бихте си помислили, че познаваме сносно това, което се случва там горе. Защото даже сме го докоснали, там са били наши машини цялостни с хора и принадлежности, с цел да разузнаем пейзажа и да се приберем у дома със сувенири.
И въпреки всичко Луната остава мистериозно място с всевъзможни отворени въпроси, доста от които датират от най-ранните й дни. В продължение на десетилетия учените разискват спецификата на образуването на Луната, пробвайки се да обяснят някои от най-странните й характерности.
Две неотдавна оповестени публикации се пробват да отговорят на някои от тези въпроси, по-специално по какъв начин Луната е развила своето магнитно поле и за какво кората й е такава, каквато е.
Когато астронавтите на Аполо отиват до Луната през 60-те и 70-те години, те донесоха проби от лунната кора, които са обект към този момент на десетилетни проучвания. Изследването на тези скали разкри няколко необикновени характерности. Лунните проби наподобява са се образували в наличието на магнитно поле, доста по-силно от предстоящото, и те са изпъстрени с кристали, чието наличие там просто няма смисъл на пръв взор.
За да стигнем до дъното на това, би трябвало да се върнем към началото на Слънчевата система, когато Земята е била млада, а Луната към момента не е съществувала. Преобладаващият модел на образуването на Луната допуска принудителен конфликт сред две протопланети малко откакто Слънчевата система стартира да се събира. След като пословичният прахуляк от този конфликт се уталожил, по-голямата маса станала Земята, а по-малката – Луната.
В резултат на това Луната излъчвала доста топлота, както може да се чака, когато е ударена от планета. Според публикация на Клое Мишо от от Университета в Кеймбридж, оповестена в списание Geophysical Research Letters, след конфликта Луната е в действителност един великански световен океан от магма. Тази магма е основала кристалите, известни като анортозити, следени в лунните проби.
„ Знаем, че пробите са анортозити и са типични скали, които намираме в магматични камери на Земята, тъй че знаем, че са се образували в магма “, споделя Мишо.
Предишни модели на образуването на Луната допускаха, че кристалите, образуващи се вътре в магмата, би трябвало или да са потънали до дъното, или да са се издигнали до върха, оставяйки останалите в течно положение. Допълнителното проучване на пробите обаче разкри, че разпределението на анортозитите не е сегментирано по метода, по който бихме могли да чакаме. Вместо това те могат да бъдат открити в цялата кора.
„ Нашият модел допуска, че кристалите остават в суспензия през целия интервал на сгъстяване “, сподели Мишо. Това трансформира вискозитета на магмата. Вместо относително твърди пластове от горната страна и изпод леплив течен център, Луната би била покрита с световен океан от магмена киша.
Този развой би лишил най-малко 200 милиона години, с цел да се случи, като тогава Луната е била доста негостоприемно място. Освен това резултатите ни споделят нещо за това по кое време би трябвало да се е образувала Луната. Анортозитите датират от преди към 4,3 милиарда години. Добавете няколкостотин милиона години за сгъстяване и ще откриете, че Луната би трябвало да се е образувала доста рано в живота на Слънчевата система.
Има някои хора, които настояват, че Луната може да се е образувала по-късно, само че в случай че са били нужни 200 до 300 милиона години, с цел да се втвърди, това приказва по-скоро за ранното й образуване “, споделя Мишо.
Сега за магнитното поле на Луната. Предишното ни схващане за магнитните полета беше че има директна връзка сред размера на света и размера на полето, което той създава. Странно, лунните проби демонстрират, че скалите са се образували в наличието на поле, сходно по мощ на земното. Това не би трябвало да се чака за глобус, 81 пъти по-малък.
Оказва се, че номерът не е да се сътвори непрекъснато мощно магнитно поле, а да има прояви на магнитна интензивност по време на образуването. Това допускат Александър Евънс от университета Браун и Соня Тику от Станфорд в скорошната си публикация, оповестена в списание Nature Astronomy.
Магнитните полета се генерират посредством конвекция на течни метали в сърцевината. Тъй като тези метали се въртят във вътрешността, се образува магнитно поле. Моделите на ранната Луна обаче допускат, че тя е била прекомерно дребна за сходен тип деяние.
Освен това, защото повърхността й е била разтопена, нямало къде да отиде вътрешната топлота. Няма конвекция, няма магнитно поле.
Евънс и Тику обаче допускат, че до момента в който световният океан от магма се охлажда, плътните метали на повърхността биха потънали през мантията в ядрото на Луната. Когато тези по-хладни повърхностни метали доближат центъра, това би било като мятане на бензин в огън, което провокира гърмеж на ядрото, конвекция и краткотрайно мощно магнитно поле. Тези твърди части не биха потънали едновременно. Вместо това те потъват през намаляващи шпации с течение на времето, което разрешава на Луната да има интервали на мощни магнитни полета през първите милиарди години от съществуването си. След като всичко се успокои, полето изчезва.
Този модел ни разрешава да разбираем по какъв начин по този начин получаваме мощно магнитно поле по време на образуването на кората и никакво магнитно поле през днешния ден. Мистерията е решена. Дали?
