Отвъд границите: Лилия Славова: Моята история е за филм
Лилия Славова е българска актриса и режисьор, която от над 30 години живее в Съединените щати. За бягството зад Океана преди рухването на Желязната завеса, опцията да успееш с изкуство в чужбина и отговора на въпроса “Блян ли е американската фантазия? ”, преживейте артистичния, ухилен и деятелен роман на Лилия в идващите редове.
В тази графа търсим историите, които ни водят оттатък границите – освен географските, само че и на чувствата и познанията ни. Тези истории са толкоз неповторими, парадоксално от време на време даже в своята семплост, че могат да ни се сторят фиктивни. Отговорът на въпроса “Как Лилия Славова е стигнала до Съединени американски щати през ’80-те години на предишния век? ” сигурно звучи нереално, само че събитията към тази история са всичко друго, само че не и семпли – дотам, че по време на подготовката на този материал се опитахме да получим удостоверение за нея от няколко източника, само че заради дистанцията на времето и изключително поради чувствителността на тематиката, това се оказа невероятно. Затова прочетете, чуйте и вникнете.
Моята история е за филм. Първо сестра ми избяга. Като музикант тя имаше благополучие да работи с доста сполучливи хора, да отиде в чужбина и да не се върне. А аз имах щастието да се срещна с един човек, да приказвам с него и да му споделя, че се удушавам. Човек, който знаех, че беше член на Комунистическата партия. Така се случи, че никой от нас не подозираше, че този човек е работил за американските управляващи. Той предприе пътя към Съединени американски щати, а аз по-късно се оказах във боен аероплан, с който от Франкфурт летях към Andrew’s Airport (американска военна база в щата Мериленд – б.а.). До края на март 1990 година ние живеехме по стратегия на предпазени очевидци. Аз имам седем смени на имената. Не се опасявам да го кажа, тъй като всичко това е минало.
Голямата сцена
Преди да замине Лилия работи като актриса в България. Пътят ѝ до сцената обаче не е елементарен:
Дядо ми е бил в Ножарево, след това в Белене. Баща ми – в пандиза, а след ’44-а вуйна ми е изхвърлена от университета. Ние бяхме едно бохемско семейство, което живееше в центъра на София, на улица “Света София ” на един (прави пауза) таван. Когато валеше дъжд, тичахме напред-назад с легените. Със сестра ми знаехме, че нямаме доста късмет в живота, в случай че не се занимаваме с изкуство.
Но и в областта на изкуството спънките не са били малко.
Първата година като аплайвах във ВИТИЗ, изкарах петте кръга и отидох да се протоколирам. Тръгнах да си депозирам документите, само че ми споделиха, че ме няма в листата. “Ама по какъв начин по този начин ме няма, аз си видях името?! ”. И тогава, Бог да я елементарни, професор Елка Константинова, тогава още доцент, която приемаше клас, ми сподели: “Лили, да, извадили са те от описите и взимам друга кандидатка, само че ти давам обещание, че след четири години ще те взема и теб. ” Разбрах, че в случай че аплайвам куклено актьорско майсторство, ще е по-малко вероятността някой да ме избута по политически аргументи. Започнах да изучавам и работя с прелестни хора в средите на кукленото изкуството, само че ориста ми се усмихна. Отидох като конферансие на приемните изпити във ВИТИЗ и там ме откри Енчо Халачев, който сподели “Какъв режисьор? Аз ще Ви взема като актриса ”. Така станах студентка на най-хубавите – Коко Азарян, Тодор Колев и Иван Добчев.
В " Доходно място " от Александър Островски
Следват десетки функции в България – във ВИТИЗ, след това като част от трупата на Врачанския и Пернишки спектакъл. През този интервал Лилия се сприятелява и с огромна част от гилдията, с доста сътрудници поддържат близки връзки и до през днешния ден, макар дистанцията.
Първата ми роля беше Мария от “12-а нощ ” (Шекспир – б.а.). Играех основната роля в “Лов на диви патици ” на Вампилов, която стопираха по политически аргументи. Свободният свят Пристигнахме към 8 часа вечерта в Andrew’s Airport. Беше мрачно. Не знаех доста за Америка с изключение на техните драматурзи, писатели, кино лентата “Крамър против Крамър ” с Дъстин Хофман и Мерил Стрийп и джаза, на който бях огромна любителка. Спомням си, че татко ми ходеше постоянно пред Американското посолство в София, там слагаха големи фотоси. Пропагандни фотоси. Ние ходихме и ги гледахме. Това ми беше визията от Америка.
В началото я впечатляват постройките.
Сега си припомням, какво ми направи усещане първоначално. Аз чаках някакви небостъргачи, само че преводачът ми изясни, че в столицата Вашингтон и покрайнината постройките са ниски. И мъжът ми тогава добави: “Ама тези американски къщи са си като някакви български плевни ” (смее се). Ние сменихме 10 “плевни ”, с цел да бъдем защитени, такава беше програмата.
А първото другарство?
Преводачът ни беше българин, който е избягал на 16 години от страната, само че беше огромен патриот. Той умря преди пет години. Идваше от богато семейство от Карлово, притежатели на розоварните.
Първото културно събитие, което Лилия посещава е във Вашингтон - в John F. Kennedy Center.
Имаше две дами, чиято работа беше да ми оказват помощ и вкарат в американската просвета. Когато желаех да отида на концерт, ми взеха билети за една опера в Kennedy Center. Отидох там и когато операта стартира, не можех да допускам какво виждам. В нея пееше българин, Иван Консулов, който две години живя у нас в София, в оня бохемски таван, до момента в който беше боец – част от музикантите към трудови войски. Поради събитията не можех да отида да го поздравя, а по време на цялата опера сълзите ми течаха.10.11.1989
Когато взема решение да замине, Лилия получава увещание, че синът ѝ напълно скоро ще бъде изтеглен при нея.
Оказа се, че не е толкоз елементарно, тъй като в България бяха натиснали Краси Ранков (известният български артист е първият брачен партньор на Лилия – б.а.) да не пуска детето. Осъдиха ме, с цел да ми вземат майчинските права, само че три дни откакто ме осъдиха беше 10 ноември.
Къде бяхте, когато чухте, че режимът е паднал?
Връщах се от урок по британски. Карах кола, слушах радио. Не разбирах доста добре британски, само че чух името на Тодор Живков. Изненадах се - американска радиостанция загатваше Тодор Живков. Аз стопирах. Заслушах се и разбрах, че е паднал режимът. Не можех да допускам. Прибрах се у дома, мъжът ми си гледаше нещо. Аз като му споделих, какво съм чула, той отговори: “Лили, ти нещо с твоя британски не си схванала ”. Пуснахме тв приемника, видяхме новината и плакахме като дребни деца. Първото нещо, което споделих, като зла жена, беше: “Ти ми беше споделил след 15 години ” (смее се). Той ми беше обяснил, че след 15 до 20 години ще падне режимът и би трябвало да изтраем. Един път не беше планувал нещо вярно и то беше в наша изгода.
Кога беше първото прибиране?
Първото прибиране в България беше през 1992 година. Страната ми изглеждаше празна. За хората нямаше доста, само че за нас като туристи имаше всичко. Отидохме на почивка, една седмица за 100 $. Това, което ми направи усещане е, че ние чакахме като се върнем в България нашите другари да ни разпитват. Никой не ни попита нищичко за живота ни там, имаха си задоволително грижи. През 1993 година обаче аз се разболях от рак, на идната година всички ме питаха за рака – по какъв начин съм оживяла, какви интервенции съм претърпяла.
Какво място заема носталгията във Вашия живот?
Първите години бяха съпроводени от изумителна носталгия, има я и до през днешния ден. Всеки път, когато виждах по малкия екран някой, чиято фамилия приключва на “-ов ”, сърцето ми се обръщаше, че има някъде българин наоколо. Като виждах лицата на хората все ми приличаха на някой прочут. Имахме плочи на Тодор Колев, на Стефан Данаилов, касети, това ни се доставяше, и всяка вечер плачехме. Пеехме, имахме песнопойки, пеехме и плачехме. Носталгията си я има и до през днешния ден. Децата ми четат и пишат на български. Мартеничките ми към този момент са приготвени. Баницата, българското сирене участват на трапезата. Децата ми са доста свързани с тези неща, на внуците си също приказвам на български. Моят наследник да вземем за пример тази година се прибра два пъти в България, макар че е от доста дребен тук. Но и аз съм по този начин - всяка година пребивавам по три месеца в България. Имам къща на морето във Варна, където вървя.Страната на неограничените благоприятни условия
Лилия е един от основателите, режисьор и учител в два театъра - Ambassador и Synetic. Има лично актьорско студио за гении “Stars ” и дребни функции в холивудски продукции. Първото ѝ предизвикателство зад Океана обаче е бил езикът.
С актьорите Стейси Кич и Едуард Геро
Как овладяхте британския?
Имах огромни компликации с езика първоначално, само че се оправих и започнах да преподавам актьорско майсторство като учех езика от децата. Започнах с дребни деца, а при тях нямаше искания към моите знания по британски. Четири години след идването започнах да работя. Имам доста комични случки тогава, които възнамерявам да превръщам в една пиеса, върху която работим с сътрудника Таня Тошева. Премиерата ще бъде през есента.
Как стартира креативният Ви път в Съединени американски щати?
Решението ми да стартира да преподавам беше от чисто себелюбив темперамент, трябваше да науча британски (смее се). След три години приготвих портфолио и отидох при една агентка. За шанс на другия ден ми се обадиха за прослушване в Шарлетсвил. Явих се, отидох и взех роля във кино лентата True Colors на Хърбърт Рос. Тази роля ми даде късмет да стана член на Гилдията на киноактьорите, а от един спектакъл, който се споделя “Scena ”, ме поканиха да играя ролята на Медея. Благодарение на това зрелище станах член и на театрална колегия.
Лилия (вдясно) на сцената на спектакъл " Scena ", Вашингтон
Как се развиват кариерите на учениците Ви?
Имам страховит триумф с учениците си. Британи О’Грейди е в една от основните функции на сериала “Звезда ” на Фокс. Няколко индивида имам на Бродуей. Мои студенти вземат участие и в “От мястото на престъплението ”. Не мога също по този начин да не се похваля, че едно от девойките, които съм обучавала, завоюва премия за най-хубава прохождаща театрална актриса в Ню Йорк тази година.
Лилия със своите студенти, част от тях към този момент са известни артисти с функции на Бродуей, в сериали и кино продукции. 
Спомняте ли си първото посещаване на Бродуей?
Културните войни на Америка Америка през днешния ден е доста раздвоена. Повече от раздвоена. Има доста съществени политически, морални и етични спорове на всекидневна база. Имам доста другари американци, които бягат в Европа, в Мексико. Едните са несъгласни с политиката, която се води, младежите, мои студенти, желаят да отидат в Европа да учат – поради европейската просвета, европейското обучение. Театърът в Америка се политизира прекомерно доста.
Флорида, където живеете, стана сцена на следващата кървава пукотевица в учебно заведение? Защо продължава да се случва това, в Европа ни е мъчно да си го представим даже?
Бих споделила, че преди всичко виновността е на родителите. Системата с 50 до 60 часа работна седмица води до това децата да бъдат хвърляни на системата, да бъдат огледани от нея. А образованието не е толкоз високо равнище. На тези деца им липсва обич. Родителите ги виждат за два часа вечер и това за мен е в основата на казуса. Второ, дано имаме оръжия. Нека си ги задържим. Подкрепям Втората корекция, добре. Но защо са ни тези полуавтоматични оръжия? И то полуавтоматични оръжия да могат да си купуват деца, които още нямат право да пият, да могат да вземат участие в клубове по пукотевица. Това какво е? Нека си задържим оръжията, аз съм имала оръжие, само че полуавтоматичните да бъдат отнети и да си останат за военни дейности. “На 13 години се сгодих ”
Спомняте ли си първото излизане в чужбина?
(замисля се) Бях на 13 години и се сгодих (смее се). Първото ми пътешестване беше Сурдурлица, Сърбия, когато бях 8 клас. Нашето учебно заведение “Любчо Баръмов ” отиде там, трябваше да посетим друго учебно заведение, да пеем песни. Като си тръгнахме, едно от момчетата ми даде един плик с едни списания, които не можах да видя, тъй като съгласно индивида от Държавна сигурност били нецензурен и просто ми ги взе незабавно. С момчето започнахме да си пишем като другарчета, след това той ме посети в България и ми предложи годеж. (смее се) Аз одобрих пръстена, само че годежа не. И пръстенът си го вардя до ден сегашен.
Кое е най-отдалеченото място, което сте посетила?
Канарските острови. Там ме заведе една остаряла обич.
Таймс Скуер, Ню Йорк
Където предпочитате да стоите в аероплан – до прозореца или до пътеката?
До пътеката, с цел да се разхождам. Клаустрофобична съм след една злополука преди години, а и това с гледането през прозореца – аз пътувам на дълги дистанции и няма какво толкоз да гледаш.
Кое е обичаното Ви място за отмора?
Къщата ми във Варна, която гледа към морето.
А идната Ви дестинация?
Искам да отида в Исландия. А мечтана дестинация ми е Нова Зеландия.
В тази графа търсим историите, които ни водят оттатък границите – освен географските, само че и на чувствата и познанията ни. Тези истории са толкоз неповторими, парадоксално от време на време даже в своята семплост, че могат да ни се сторят фиктивни. Отговорът на въпроса “Как Лилия Славова е стигнала до Съединени американски щати през ’80-те години на предишния век? ” сигурно звучи нереално, само че събитията към тази история са всичко друго, само че не и семпли – дотам, че по време на подготовката на този материал се опитахме да получим удостоверение за нея от няколко източника, само че заради дистанцията на времето и изключително поради чувствителността на тематиката, това се оказа невероятно. Затова прочетете, чуйте и вникнете.
Моята история е за филм. Първо сестра ми избяга. Като музикант тя имаше благополучие да работи с доста сполучливи хора, да отиде в чужбина и да не се върне. А аз имах щастието да се срещна с един човек, да приказвам с него и да му споделя, че се удушавам. Човек, който знаех, че беше член на Комунистическата партия. Така се случи, че никой от нас не подозираше, че този човек е работил за американските управляващи. Той предприе пътя към Съединени американски щати, а аз по-късно се оказах във боен аероплан, с който от Франкфурт летях към Andrew’s Airport (американска военна база в щата Мериленд – б.а.). До края на март 1990 година ние живеехме по стратегия на предпазени очевидци. Аз имам седем смени на имената. Не се опасявам да го кажа, тъй като всичко това е минало.
Голямата сцена
Преди да замине Лилия работи като актриса в България. Пътят ѝ до сцената обаче не е елементарен:
Дядо ми е бил в Ножарево, след това в Белене. Баща ми – в пандиза, а след ’44-а вуйна ми е изхвърлена от университета. Ние бяхме едно бохемско семейство, което живееше в центъра на София, на улица “Света София ” на един (прави пауза) таван. Когато валеше дъжд, тичахме напред-назад с легените. Със сестра ми знаехме, че нямаме доста късмет в живота, в случай че не се занимаваме с изкуство.
Но и в областта на изкуството спънките не са били малко.
Първата година като аплайвах във ВИТИЗ, изкарах петте кръга и отидох да се протоколирам. Тръгнах да си депозирам документите, само че ми споделиха, че ме няма в листата. “Ама по какъв начин по този начин ме няма, аз си видях името?! ”. И тогава, Бог да я елементарни, професор Елка Константинова, тогава още доцент, която приемаше клас, ми сподели: “Лили, да, извадили са те от описите и взимам друга кандидатка, само че ти давам обещание, че след четири години ще те взема и теб. ” Разбрах, че в случай че аплайвам куклено актьорско майсторство, ще е по-малко вероятността някой да ме избута по политически аргументи. Започнах да изучавам и работя с прелестни хора в средите на кукленото изкуството, само че ориста ми се усмихна. Отидох като конферансие на приемните изпити във ВИТИЗ и там ме откри Енчо Халачев, който сподели “Какъв режисьор? Аз ще Ви взема като актриса ”. Така станах студентка на най-хубавите – Коко Азарян, Тодор Колев и Иван Добчев.
В " Доходно място " от Александър Островски
Следват десетки функции в България – във ВИТИЗ, след това като част от трупата на Врачанския и Пернишки спектакъл. През този интервал Лилия се сприятелява и с огромна част от гилдията, с доста сътрудници поддържат близки връзки и до през днешния ден, макар дистанцията.
Първата ми роля беше Мария от “12-а нощ ” (Шекспир – б.а.). Играех основната роля в “Лов на диви патици ” на Вампилов, която стопираха по политически аргументи. Свободният свят Пристигнахме към 8 часа вечерта в Andrew’s Airport. Беше мрачно. Не знаех доста за Америка с изключение на техните драматурзи, писатели, кино лентата “Крамър против Крамър ” с Дъстин Хофман и Мерил Стрийп и джаза, на който бях огромна любителка. Спомням си, че татко ми ходеше постоянно пред Американското посолство в София, там слагаха големи фотоси. Пропагандни фотоси. Ние ходихме и ги гледахме. Това ми беше визията от Америка.
В началото я впечатляват постройките.
Сега си припомням, какво ми направи усещане първоначално. Аз чаках някакви небостъргачи, само че преводачът ми изясни, че в столицата Вашингтон и покрайнината постройките са ниски. И мъжът ми тогава добави: “Ама тези американски къщи са си като някакви български плевни ” (смее се). Ние сменихме 10 “плевни ”, с цел да бъдем защитени, такава беше програмата.
А първото другарство?
Преводачът ни беше българин, който е избягал на 16 години от страната, само че беше огромен патриот. Той умря преди пет години. Идваше от богато семейство от Карлово, притежатели на розоварните.
Първото културно събитие, което Лилия посещава е във Вашингтон - в John F. Kennedy Center.
Имаше две дами, чиято работа беше да ми оказват помощ и вкарат в американската просвета. Когато желаех да отида на концерт, ми взеха билети за една опера в Kennedy Center. Отидох там и когато операта стартира, не можех да допускам какво виждам. В нея пееше българин, Иван Консулов, който две години живя у нас в София, в оня бохемски таван, до момента в който беше боец – част от музикантите към трудови войски. Поради събитията не можех да отида да го поздравя, а по време на цялата опера сълзите ми течаха.10.11.1989
Когато взема решение да замине, Лилия получава увещание, че синът ѝ напълно скоро ще бъде изтеглен при нея.
Оказа се, че не е толкоз елементарно, тъй като в България бяха натиснали Краси Ранков (известният български артист е първият брачен партньор на Лилия – б.а.) да не пуска детето. Осъдиха ме, с цел да ми вземат майчинските права, само че три дни откакто ме осъдиха беше 10 ноември.
Къде бяхте, когато чухте, че режимът е паднал?
Връщах се от урок по британски. Карах кола, слушах радио. Не разбирах доста добре британски, само че чух името на Тодор Живков. Изненадах се - американска радиостанция загатваше Тодор Живков. Аз стопирах. Заслушах се и разбрах, че е паднал режимът. Не можех да допускам. Прибрах се у дома, мъжът ми си гледаше нещо. Аз като му споделих, какво съм чула, той отговори: “Лили, ти нещо с твоя британски не си схванала ”. Пуснахме тв приемника, видяхме новината и плакахме като дребни деца. Първото нещо, което споделих, като зла жена, беше: “Ти ми беше споделил след 15 години ” (смее се). Той ми беше обяснил, че след 15 до 20 години ще падне режимът и би трябвало да изтраем. Един път не беше планувал нещо вярно и то беше в наша изгода.
Кога беше първото прибиране?
Първото прибиране в България беше през 1992 година. Страната ми изглеждаше празна. За хората нямаше доста, само че за нас като туристи имаше всичко. Отидохме на почивка, една седмица за 100 $. Това, което ми направи усещане е, че ние чакахме като се върнем в България нашите другари да ни разпитват. Никой не ни попита нищичко за живота ни там, имаха си задоволително грижи. През 1993 година обаче аз се разболях от рак, на идната година всички ме питаха за рака – по какъв начин съм оживяла, какви интервенции съм претърпяла.
Какво място заема носталгията във Вашия живот?
Първите години бяха съпроводени от изумителна носталгия, има я и до през днешния ден. Всеки път, когато виждах по малкия екран някой, чиято фамилия приключва на “-ов ”, сърцето ми се обръщаше, че има някъде българин наоколо. Като виждах лицата на хората все ми приличаха на някой прочут. Имахме плочи на Тодор Колев, на Стефан Данаилов, касети, това ни се доставяше, и всяка вечер плачехме. Пеехме, имахме песнопойки, пеехме и плачехме. Носталгията си я има и до през днешния ден. Децата ми четат и пишат на български. Мартеничките ми към този момент са приготвени. Баницата, българското сирене участват на трапезата. Децата ми са доста свързани с тези неща, на внуците си също приказвам на български. Моят наследник да вземем за пример тази година се прибра два пъти в България, макар че е от доста дребен тук. Но и аз съм по този начин - всяка година пребивавам по три месеца в България. Имам къща на морето във Варна, където вървя.Страната на неограничените благоприятни условия
Лилия е един от основателите, режисьор и учител в два театъра - Ambassador и Synetic. Има лично актьорско студио за гении “Stars ” и дребни функции в холивудски продукции. Първото ѝ предизвикателство зад Океана обаче е бил езикът.
С актьорите Стейси Кич и Едуард Геро
Как овладяхте британския?
Имах огромни компликации с езика първоначално, само че се оправих и започнах да преподавам актьорско майсторство като учех езика от децата. Започнах с дребни деца, а при тях нямаше искания към моите знания по британски. Четири години след идването започнах да работя. Имам доста комични случки тогава, които възнамерявам да превръщам в една пиеса, върху която работим с сътрудника Таня Тошева. Премиерата ще бъде през есента.
Как стартира креативният Ви път в Съединени американски щати?
Решението ми да стартира да преподавам беше от чисто себелюбив темперамент, трябваше да науча британски (смее се). След три години приготвих портфолио и отидох при една агентка. За шанс на другия ден ми се обадиха за прослушване в Шарлетсвил. Явих се, отидох и взех роля във кино лентата True Colors на Хърбърт Рос. Тази роля ми даде късмет да стана член на Гилдията на киноактьорите, а от един спектакъл, който се споделя “Scena ”, ме поканиха да играя ролята на Медея. Благодарение на това зрелище станах член и на театрална колегия.
Лилия (вдясно) на сцената на спектакъл " Scena ", Вашингтон
Как се развиват кариерите на учениците Ви?
Имам страховит триумф с учениците си. Британи О’Грейди е в една от основните функции на сериала “Звезда ” на Фокс. Няколко индивида имам на Бродуей. Мои студенти вземат участие и в “От мястото на престъплението ”. Не мога също по този начин да не се похваля, че едно от девойките, които съм обучавала, завоюва премия за най-хубава прохождаща театрална актриса в Ню Йорк тази година.
Лилия със своите студенти, част от тях към този момент са известни артисти с функции на Бродуей, в сериали и кино продукции. Спомняте ли си първото посещаване на Бродуей?
Културните войни на Америка Америка през днешния ден е доста раздвоена. Повече от раздвоена. Има доста съществени политически, морални и етични спорове на всекидневна база. Имам доста другари американци, които бягат в Европа, в Мексико. Едните са несъгласни с политиката, която се води, младежите, мои студенти, желаят да отидат в Европа да учат – поради европейската просвета, европейското обучение. Театърът в Америка се политизира прекомерно доста.
Флорида, където живеете, стана сцена на следващата кървава пукотевица в учебно заведение? Защо продължава да се случва това, в Европа ни е мъчно да си го представим даже?
Бих споделила, че преди всичко виновността е на родителите. Системата с 50 до 60 часа работна седмица води до това децата да бъдат хвърляни на системата, да бъдат огледани от нея. А образованието не е толкоз високо равнище. На тези деца им липсва обич. Родителите ги виждат за два часа вечер и това за мен е в основата на казуса. Второ, дано имаме оръжия. Нека си ги задържим. Подкрепям Втората корекция, добре. Но защо са ни тези полуавтоматични оръжия? И то полуавтоматични оръжия да могат да си купуват деца, които още нямат право да пият, да могат да вземат участие в клубове по пукотевица. Това какво е? Нека си задържим оръжията, аз съм имала оръжие, само че полуавтоматичните да бъдат отнети и да си останат за военни дейности. “На 13 години се сгодих ”
Спомняте ли си първото излизане в чужбина?
(замисля се) Бях на 13 години и се сгодих (смее се). Първото ми пътешестване беше Сурдурлица, Сърбия, когато бях 8 клас. Нашето учебно заведение “Любчо Баръмов ” отиде там, трябваше да посетим друго учебно заведение, да пеем песни. Като си тръгнахме, едно от момчетата ми даде един плик с едни списания, които не можах да видя, тъй като съгласно индивида от Държавна сигурност били нецензурен и просто ми ги взе незабавно. С момчето започнахме да си пишем като другарчета, след това той ме посети в България и ми предложи годеж. (смее се) Аз одобрих пръстена, само че годежа не. И пръстенът си го вардя до ден сегашен.
Кое е най-отдалеченото място, което сте посетила?
Канарските острови. Там ме заведе една остаряла обич.
Таймс Скуер, Ню Йорк
Където предпочитате да стоите в аероплан – до прозореца или до пътеката?
До пътеката, с цел да се разхождам. Клаустрофобична съм след една злополука преди години, а и това с гледането през прозореца – аз пътувам на дълги дистанции и няма какво толкоз да гледаш.
Кое е обичаното Ви място за отмора?
Къщата ми във Варна, която гледа към морето.
А идната Ви дестинация?
Искам да отида в Исландия. А мечтана дестинация ми е Нова Зеландия.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ