Добре си живее скорпионът в черупка на охлюв
ЛАТИНОСЕРИАЛ С КОРАБ „ БОТЕВ
10.07.1982 година, порт Ило – кея
С Николай, третият асистент капитан, решаваме да забележим нещичко от Перу, надничайки през дребното прозорче Ило. Накъдето и да тръгне човек, няма по какъв начин да не попадне на пазара. Бреговата линия край Пасифика, бивше морско дъно, в този момент е пустиня, а на пазара изобилстват присъщите за тропика цитруси, кокосови орехи, грамадни тикви, моркови… Площта на Перу не е огромна, само че явно й наподобява да я назовават страна със 100 климата.
Естествената настилка, върху която стъпваме, е примес от камък, пясък и… рибено брашно. Шмиргел, върху който няма по какъв начин да порастват портокали. Затова пък се играе футбол. Игрища с разнообразни размери, превъзбудени от махленска гълчава. И какво от това, че на международното в Испания напълно неотдавна националите на Перу се провалиха още в квалификационната група, разнебитени от Полша с 5:1?
Нагазваме в пясъците отвън града и първата ни работа е да изровим обрасла с корали черупка на голям охлюв. Прекрасен сувенир, стига да прогоним ползващия квартирата скорпион, който непринудено се отдръпва под паника. Ето и голям камък с изчегъртана върху него латиница: ERNESTO – HULIA. При нас името на Мария се написа преди Петър, което надали значи, че сме по-напред от индианската галантност. Минаваме под електрически стълбове с форма на християнски кръст, разпнати из пустинята. Красиво.
Но по сипея нагоре попадаме на квартал от бидонвили. Не се и пробвам да опиша с думи нито стъписващата панорама, нито смесицата от неблаговония. Бих помислил, че това не са обиталища на хора, съдейки по случайно разпръснатата перушина от пернати, само че в същия момент наближавам останки от някогашна кукла. Нататък се натъкваме на кочини. Значи въпреки всичко битовите условия на прасетата са по-зле от бидонвилите. Това тук е подигравка на мизерия, към която пустинята наподобява като декор от оазиси.
Далече долу в ниското дими флотационна фабрика, а миньорският квартал е напряко разкош спрямо рибарското поселище. По пътя към Лима фучат американски и японски коли. Странно ми е. Чувал съм за европейски традиции, в Португалия да вземем за пример, рано заран духовник да изпраща риболовците в Атлантика, а вечер да ги чакат дамите и децата им, преди търговците да приберат дневния улов. Навсякъде по света риболовът е печеливш поминък, може да не станеш паралия, само че има за самун на семейство под порядъчен покрив. Край брега на Перу Пасификът гъмжи от риба, единствено с две ръце мъчно може да се изтегли в лодката пълната мрежа, а такава бедност? Все отново не е работа на елементарен моряк, инцидентно попаднал на този бряг, да прави обществени систематизирания. Просто виждам, имам вяра на очите си и се прибирам на кораба, моето парченце татковина, което не напущам, където и да съм по света.
На връщане караме по течението на бидонвилската река. Изведнъж се изгубваме в прахоляка, вдигнат от минаващо такси. Изненада. По-изненадващо е, че след разсейването на пушилката попадаме в полезрението на група деца, в чиито очи няма любознание. В Куба връстниците им незабавно биха почнали да скандират „ Чикле! “ / дъвка /. И тези тук напълно не наподобяват недохранени, само че не просят. Просто няма от кого да просят и няма кой да ги научи на това, подходящо вижда Николай.
Близо до бидонвилите навлизаме в квартала на мъртвите. Безредно-разнопосочни гробове. На места скромна бетонна плочка е единственият знак, безкръстен и еднакъв съм земята. А кръстовете са в миниатюр – не по-високи от 20-25 сантиметра. Доста знаци за детска гибел. Без никаква растителност, единствено изсъхнал пясък и камък. Остров, заобиколен от пътищата на живите.
В града минаваме край миньорския квартал, що се касае за ободряване на сетивата. Тук жилищата са с гаражи, има и скромна спортна площадка. Крайпътни заведения за хранене. Тенис клуб с добър корт, обичайно озеленен тъдява. Интересна казарма, събрала група дървени къщи. Но униформени тук са дамите. Неизменно с дете за ръка и сноп на гърба. Поради естеството на облеклото, бременност мъчно може да проличи.
Прибираме се на кораба даже след старши помощника, на който през днешния ден домакините като жест на учтивост проведоха пътешестване с кола до Арика, граничният град на Чили – 140 километра до там. На въпроса ни за сравнението с перуанския Ило отвърна с повдигане на плещи:
- Същата тъга.
А нас, двамата пустинници, средностатистическият български моряк, който е експерт по международни валути, ни изкара простаци. Споделихме, че из пясъците сме намерили едно соли, монета с никаква стойност спрямо $. Плювнахме върху него и го хвърлихме зад гърба като открита подкова. За шанс. Веднага ни светнаха, че тази монета мъчно се намира дори в Перу, а в България е нумизматична необичайност. Е, поради половин соли няма да си посипя главата с пепел.
Обаче появил се изведнъж проблем може да ме изкара от релси. Сутринта влизам в 24-часово дежурство, което съответствува с финалния мач на международното състезание по футбол в Испания. А перуанците са предизвестили, че желаят непрекъснато да се въртят 5 товарни крана в границите на 13-часовото работно време. Да пропусна най-важния мач на годината, с цел да броя какъв брой торби рибено брашно влизат в хамбарите? Не, не го заслужавам.
Това са мемоари в дневници, водени 3414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
10.07.1982 година, порт Ило – кея
С Николай, третият асистент капитан, решаваме да забележим нещичко от Перу, надничайки през дребното прозорче Ило. Накъдето и да тръгне човек, няма по какъв начин да не попадне на пазара. Бреговата линия край Пасифика, бивше морско дъно, в този момент е пустиня, а на пазара изобилстват присъщите за тропика цитруси, кокосови орехи, грамадни тикви, моркови… Площта на Перу не е огромна, само че явно й наподобява да я назовават страна със 100 климата.
Естествената настилка, върху която стъпваме, е примес от камък, пясък и… рибено брашно. Шмиргел, върху който няма по какъв начин да порастват портокали. Затова пък се играе футбол. Игрища с разнообразни размери, превъзбудени от махленска гълчава. И какво от това, че на международното в Испания напълно неотдавна националите на Перу се провалиха още в квалификационната група, разнебитени от Полша с 5:1?
Нагазваме в пясъците отвън града и първата ни работа е да изровим обрасла с корали черупка на голям охлюв. Прекрасен сувенир, стига да прогоним ползващия квартирата скорпион, който непринудено се отдръпва под паника. Ето и голям камък с изчегъртана върху него латиница: ERNESTO – HULIA. При нас името на Мария се написа преди Петър, което надали значи, че сме по-напред от индианската галантност. Минаваме под електрически стълбове с форма на християнски кръст, разпнати из пустинята. Красиво.
Но по сипея нагоре попадаме на квартал от бидонвили. Не се и пробвам да опиша с думи нито стъписващата панорама, нито смесицата от неблаговония. Бих помислил, че това не са обиталища на хора, съдейки по случайно разпръснатата перушина от пернати, само че в същия момент наближавам останки от някогашна кукла. Нататък се натъкваме на кочини. Значи въпреки всичко битовите условия на прасетата са по-зле от бидонвилите. Това тук е подигравка на мизерия, към която пустинята наподобява като декор от оазиси.
Далече долу в ниското дими флотационна фабрика, а миньорският квартал е напряко разкош спрямо рибарското поселище. По пътя към Лима фучат американски и японски коли. Странно ми е. Чувал съм за европейски традиции, в Португалия да вземем за пример, рано заран духовник да изпраща риболовците в Атлантика, а вечер да ги чакат дамите и децата им, преди търговците да приберат дневния улов. Навсякъде по света риболовът е печеливш поминък, може да не станеш паралия, само че има за самун на семейство под порядъчен покрив. Край брега на Перу Пасификът гъмжи от риба, единствено с две ръце мъчно може да се изтегли в лодката пълната мрежа, а такава бедност? Все отново не е работа на елементарен моряк, инцидентно попаднал на този бряг, да прави обществени систематизирания. Просто виждам, имам вяра на очите си и се прибирам на кораба, моето парченце татковина, което не напущам, където и да съм по света.
На връщане караме по течението на бидонвилската река. Изведнъж се изгубваме в прахоляка, вдигнат от минаващо такси. Изненада. По-изненадващо е, че след разсейването на пушилката попадаме в полезрението на група деца, в чиито очи няма любознание. В Куба връстниците им незабавно биха почнали да скандират „ Чикле! “ / дъвка /. И тези тук напълно не наподобяват недохранени, само че не просят. Просто няма от кого да просят и няма кой да ги научи на това, подходящо вижда Николай.
Близо до бидонвилите навлизаме в квартала на мъртвите. Безредно-разнопосочни гробове. На места скромна бетонна плочка е единственият знак, безкръстен и еднакъв съм земята. А кръстовете са в миниатюр – не по-високи от 20-25 сантиметра. Доста знаци за детска гибел. Без никаква растителност, единствено изсъхнал пясък и камък. Остров, заобиколен от пътищата на живите.
В града минаваме край миньорския квартал, що се касае за ободряване на сетивата. Тук жилищата са с гаражи, има и скромна спортна площадка. Крайпътни заведения за хранене. Тенис клуб с добър корт, обичайно озеленен тъдява. Интересна казарма, събрала група дървени къщи. Но униформени тук са дамите. Неизменно с дете за ръка и сноп на гърба. Поради естеството на облеклото, бременност мъчно може да проличи.
Прибираме се на кораба даже след старши помощника, на който през днешния ден домакините като жест на учтивост проведоха пътешестване с кола до Арика, граничният град на Чили – 140 километра до там. На въпроса ни за сравнението с перуанския Ило отвърна с повдигане на плещи:
- Същата тъга.
А нас, двамата пустинници, средностатистическият български моряк, който е експерт по международни валути, ни изкара простаци. Споделихме, че из пясъците сме намерили едно соли, монета с никаква стойност спрямо $. Плювнахме върху него и го хвърлихме зад гърба като открита подкова. За шанс. Веднага ни светнаха, че тази монета мъчно се намира дори в Перу, а в България е нумизматична необичайност. Е, поради половин соли няма да си посипя главата с пепел.
Обаче появил се изведнъж проблем може да ме изкара от релси. Сутринта влизам в 24-часово дежурство, което съответствува с финалния мач на международното състезание по футбол в Испания. А перуанците са предизвестили, че желаят непрекъснато да се въртят 5 товарни крана в границите на 13-часовото работно време. Да пропусна най-важния мач на годината, с цел да броя какъв брой торби рибено брашно влизат в хамбарите? Не, не го заслужавам.
Това са мемоари в дневници, водени 3414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ