Лари Уингет е известен като Питбула на личностното развитие“ и

Лари Уингет е прочут като „ Питбула на личностното развиване “ и „ Единственият на света провокиращ преподавател “. Той е издирван от разнообразни общности, сдружения и корпорации по целия свят, с цел да излага своята философия на триумфа посредством работа и вдишване на персонална отговорност. В книгата си „ Детето ти е ужасно! Ти не ставаш! “ Уингет, като родител на двама пораснали към този момент синове, споделя за отговорността за това да си родител и нелепостта на всички оправдания, които възрастните измислят, с цел да омаловажат неприятното държание на отрочетата си.

Ако искаш да построиш къща, започваш с крайния резултат в главата си. Представяш си приключения артикул и по-късно чертаеш проектите, които да трансфорат концепцията ти в действителност. Наемаш проектант и строител и се залавяш за работа. Основният реализатор държи под око подизпълнителите, които вършат всичко допустимо, с цел да работят по плана. Влагаш време, сила и пари в този план, с цел да си сигурен, че ще получиш тъкмо това, което си си представял.

Отглеждането на деца е напълно същото. Започваш с крайния резултат в мозъка си. Само че като родител ти си архитектът, строителят и главният реализатор. Има и подизпълнители – бабите и дядовците, роднините, детегледачките, учителите, треньорите и останалите, които понякога и за малко ще носят отговорност за развиването на децата ти. Като главен реализатор ти би трябвало да командваш тези подизпълнители, да си сигурен, че си правят работата и ти оказват помощ да се придържаш към плана.

Представи си следното: Решаваш, че искаш да си построиш красива нова къща, отиваш в дъскорезницата и си поръчваш купчина дървени талпи, купуваш си малко тръби и жици, шкафче плюс няколко порти, тоалетно казанче, мивка и семена за райграс. След това струпваш всичко изброено на строителната площадка и го гледаш, без каквато и да е диря от проект. Би ли го направил? Разбира се, че не. Би било жалко. Но това е методът, по който множеството родители гледат децата си. Без проект. Първо си прекарват радостно, до момента в който вършат бебето, а девет месеца по-късно имат приготвени пеленки, детска стая, шишета и предписания, само че нямат концепция по какъв начин да стигнат до крайния артикул. Те не знаят какъв възрастен човек желаят да отгледат. Да, може да споделят неща от сорта на „ Той ще стане доктор! “ или „ Тя може да е идващият президент “. Но имат ли проект по какъв начин да го реализиран? Едва ли.

Родителите могат да прекарат доста време, мислейки за бъдещето и представяйки си приключения артикул, само че множеството не отделят кой знае какъв брой време, с цел да помислят какво би трябвало да вършат ежедневно, с цел да са сигурни, че ще се получи. Не е задоволително единствено да си представиш крайния продукт; би трябвало и да наблегнеш на ежедневно изпитание, благодарение на което ще го постигнеш.

Ти създаваш възрастния, с който по-късно ние ще би трябвало да живеем. Обикновено децата са в дома ни, до момента в който станат на осемнайсет, след което стартират сами да вземат решения, а на нас ни се постанова да живеем с последствията от техните решения. Твои са за осемнайсет години като деца, само че целият останал свят се сблъсква с тях за към 60 години в качеството им на възрастни. Именно годините, прекарани с теб, са това, което ги прави такива, каквито са, щом един път изоставен гнездото.

Забрави за малко по какъв начин наподобява детето ти сега. Забрави, че е лигавещо се десетмесечно бебе, което седи в столчето си и те замеря с храна. Вместо това си го показа на зрялата възраст трийсет и пет. Как искаш да наподобява? Какви привички да има? Какъв метод на живот? Колко пари искаш да изкарва? Искаш ли детето ти да е подвластно от теб? Да не е способно на лични решения? Да е задлъжняло? Все още да живее с теб? Все още да върви на учебно заведение? Да е безработно? Да има безразборни връзки? Това са въпросите, които би трябвало да си зададеш, преди въобще да превключиш на режим „ развъждане на деца “. Представи си детето си на трийсет и пет и започни да мислиш в обратна посока.

Ако сега имаш пред себе си несретник на трийсет и пет, приеми, че е прекомерно късно. Провалил си се като родител. Провалил си себе си, детето си и неговите деца. Провалил си се пред обществото. Всички ние ще носим бремето на твоя неуспех. Благодаря ти. Помисли за това идващия път, когато се сблъскаш с трийсет и пет годишен глупак. Дължиш „ благодарности “ на родителите му, тъй като те са отговорни.

Най-големият въпрос, който хората си задават, когато децата постъпват неправилно, е ЗАЩО? Предлагам ти осем аргументи в отговор на въпроса „ Защо децата вършат това, което вършат? “:

Родителите им го разрешават

Ако си родител на дете, чийто живот е цялостна неразбория, това изказване няма да ти хареса. Ще изнамериш куп аргументи. Ще приказваш за филмите и музиката, за секса и насилието по малкия екран, за въздействащите фактори, които карат детето ти да се държи по този метод. Ще обвиниш просветителната система. Ще обясниш за натиска на връстниците и за това, че живеем в общество, в което се поддържа безотговорното държание. Аз самият съм употребявал тези оправдания веднъж-дваж. Но нито едно от тях не е правилно. Така че освободи се от възмущението си и осъзнай фундаменталната истина: Децата ти са артикул на твоето родителство. Точка. Разбери го. Колкото по-бързо схванеш концепцията, толкоз по-голям прогрес може да постигнеш.

Защото неприятното държание не води до последици

Родителите оставят децата си да вършат каквото си желаят, без да им покажат, да ги научат и да им обяснят кое е задоволително и кое не. Така, когато децата бъркат, няма нужните последици за неприятно поведение. Основният принцип на човешкото държание е, че в огромната си част хората ще вършат всичко, което им е разрешено. Не се държат, както сме им споделили, само че ги оставяме безнаказани. Не прилагаме следствията, които сме дали обещание. Знаеш ли в какво се трансформира родител, който споделя, че ще постъпи по някакъв метод, и по-късно не удържа на думата си? В измамник. Да, ние учим децата си да се държат неприятно, тъй като сме лъжци. Нас просто прекалено много ни мързи да спазим това, което сме споделили, и да накараме децата си да понесат следствията за неприятно държание – последици, за които преди сме споделили, че ще се случат.

Защото казваш на децата си, че са специфични

Не са. Току-що изгубих няколко любещи родители, а? Ако си от хората, които в действителност имат вяра, че дребният им ангел е специфичен, апелирам те, чуй един път вечно истината за твоето бебче: Детето ти не е особено. Ако му казваш, че е, му правиш доста неприятна услуга. Детето ти е особено за теб и единствено за теб. За никого другиго.

Детето ти не прави нищо, с цел да заслужи твоята обич, и не би трябвало да прави. То е родено с цялата ти обич и в случай че го знае, това е прелестно. Но когато момиченцето ти излезе от у дома и отиде на учебно заведение, то просто е едно малко дете в трети клас и в него няма нищо особено. В учебно заведение щерка ти за никого не е дребна принцеса. В естествения свят тя не е най-скъпото богатство за никого. Тя е просто още едно дете. Трябва да осъзнае това и да се научи по какъв начин да продължава напред. Когато тръгне на работа, несъмнено няма да е специфична за никого. Децата би трябвало да порастват със съзнанието, че, незабавно щом изоставен любвеобвилните ти ръце и навлязат в същинския свят, никой няма да ги обича единствено за това, че съществуват. В действителния свят триумфът, любовта и щастието не са техни права по рождение. Те се реализират с старания.

Защото превръщаш децата си в най-важното нещо в живота си

Децата ти са значими, не ме разбирай неправилно. Трябва да бъдат обичани абсолютно, това е несъмнено. Но родител, който слага щастието на детето си над всичко останало, жертва личния си живот и здрава душeвност, а от време на време даже брака си. Ако допуснеш децата ти да мислят, че са най-важното нещо в живота ти, те ще се научат да манипулират това възприятие и ще те докарат до цялостно послушание. Децата, които имат вяра, че са най-важното нещо за мама и баща, се научават да употребяват тази информация, с цел да настроят единия родител против другия или и двамата си родители против всички възрастни, които пречат на желанията им. Изведнъж откриваш, че си заплетен в кавги с учители, треньори и други възрастни, тъй като дребният знае, че е номер едно в твоите очи.

„ Една майка единствено травмира децата си, в случай че ги трансформира в единствения смисъл на своя живот. “ ~ Съмърсет Моъм, „ Острието на бръснача “

Защото ги караш да мислят, че нещата им се поставят по право

Хората считат, че триумфът, здравето и щастието им се поставят. Наблюдаваме всякакви мъже и дами, които се обръщат към държавното управление с думите: „ Къде са ми помощите? “ Когато ситуацията, в което се намират, явно е по тяхна виновност. Въпреки това те желаят държавното управление да им изпрати чек, с който да покрият разноските по личната им нелепост. Има фамилии, в които всяко едно от децата има мобилен телефон, в случай че колкото да свързват двата края. Смятат, че децата не би трябвало да „ страдат “ поради това. Откога младеж, който е без мобилен телефон, страда? Не сме ги научили каква е разликата сред „ права “ и „ привилегии “.

Наскоро гледах изявление с психиатъра доктор Кийт Аблоу, който говореше за това по какъв начин децата са стигнали досега, в който чакат да получат отлична оценка единствено тъй като са влезнали в час. Той сподели, че децата към този момент не свързват оценките си с положително показване, а с минималното изпитание да участват в клас.

Защото полагаш доста старания, с цел да дадеш на децата си добра самокритика

Не можеш да дадеш на децата си самокритика, тъй че се откажи. „ Какво? Моя задача е да изградя самооценката на децата си “, ще кажеш ти. Кой глупак ти сподели това? Разгледай думата „ самокритика “. Първата й част демонстрира, че човек самичък би трябвало да се прави оценка. Не можеш да даваш самокритика на някой различен. Същото се отнася и за самонадеяност и себестойност. Ако думата стартира със само- или себе-, тогава никой различен не може да го направи вместо теб. Твърде тъпо, че доста групи за самопомощ не схващат тази концепция.

Ние желаеме да дадем на децата си здрава самокритика, тъй като сме оставени да имаме вяра, че високата самокритика е ключът към великите каузи. Точно противоположното. Правенето на велики неща (и значително – правенето на каквото и да е) е ключът към придобиване на висока самокритика. Да се цениш, е натурален резултат от постигането на нещо. Постигането не е резултат от това, че се цениш.

Самооценката е добито положение, което настава след достижения. Ролята на родителите е не да дадат висока самокритика на децата си, а да им оказват помощ да опитат разнообразни неща и да ги научат да се усещат добре, като подхващат дейности. Именно действието – опитването, успяването, даже провалянето – ще донесе оценката за достижение.

Защото прибягваш до хапчета, с цел да оправиш това, с което те мързи да се занимаваш

Синдром на хиперактивност – синдром на хиперактивност с недостиг на вниманието. Когато бях дете, не демонстрирахме недостиг на вниманието към нищо. Ние просто не внимавахме.

С хапчета е по-лесно да контролираш, в сравнение с с дисциплинираност. Отнема ти единствено 10 секунди да накараш детето да си изпие лекарството. Необходимо е непрекъснато изпитание, 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината, с цел да го дисциплинираш.

Нито пък имаше толкоз депресирани хора в близост. Или в случай че беше депресиран, човек не разказваше на другите за това и не го използваше като опрощение. Всеки си имаше своите положителни и неприятни дни и беше привикнал да живее с тях. През целия си живот не съм срещал човек, който да няма неприятни дни и тъжни моменти. Но не вземам хапчета, нито пък някой от хората, които познавам, го прави. Вместо това, ние се борим. Понякога някои хора, в това число и деца, би трябвало да бъдат лекувани. Но в обществото, в което живеем, ние сме станали мързеливи и бързаме да погълнем някое хапче, с цел да се оправим с казуса, вместо да отделим време и изпитание да го разгадаем.

Трябва да научиш децата си, че положителните и неприятните дни са нещо обикновено. Трябва да им дадеш умения да се борят. Трябва да им обясниш, че неприятните настроения идват и си отиват. И не би трябвало да тичаш при доктора за всяко дребно нещо, което не е наред в живота на детето ти.

60% от американците одобряват постоянно по три медикаменти, а други 14% - по пет и повече. Прекаляваме с медикаментите като възрастни и тъпчем с тях децата си. Ролевият модел, който предлагаме на децата си, е, че се нуждаят от лекуване, с цел да живеят обикновено и удобно. Баща ми постоянно е вярвал, че в случай че човек настине, ще се оправи за към седмица. По тази причина той в никакъв случай не приемаше медикаменти при простуда, тъй като знаеше, че след седмица ще оздравее. Попитай някой доктор за какъв брой време ще ти мине простуда, в случай че вземаш медикаменти. Отговорът е за към седмица. Единствената разлика за постигането на идентичен резултат е в хапчетата.

Защото даваш неприятен образец на децата си и те го следват

Защо някои деца избират компютърните игри, а други – да излязат и да играят на открито? Това е тъй като родителите им или избират компютърните игри, или се любуват да бъдат на открито. Децата следват модела, който им е бил натрапен.

Възрастните лъжат в данъчните си заявления и се хвалят с това. Децата преписват на контролните и се хвалят с това. Когато касиерът върне на възрастните с един $ повече, те го вземат и се радват, тъй като са измамили магазина с един $. Децата им виждат парите на собствен съученик, оставени на чина му, вземат ги и се радват.

Единствената причина да имаме глупави деца е, че имаме глупави родители. Не очаквай да промениш държанието на децата си, в случай че не си подготвен да промениш своето лично.

„ Децата може да са благословия, може и да не са, само че да ги създадеш и по-късно да ги разочароваш, сигурно е проклинание. “ ~ Лоис Макмастър Бюджолд

От Лари Уингет: „ Детето ти е ужасно! Ти не ставаш! “, изд. Кръгозор

Снимки: larrywinget.com