Стихотворения
ЛЪЧЕЗАР ЕЛЕНКОВ е роден в село Горни Лом, община Чупрене, област Видин, на 21 юли 1936 година Завършва Московския нефтен институт и българска лингвистика в Софийския държавен университет.
Автор е на 28 стихосбирки, измежду които " Отвесни градове ", " Забранена трева ", " Континентални кратери ", " Брод на облици ", " Гранитово ", " Писма за Левски ", " Среднощна болежка ", " Русото глухарче ", " Молитва за Македония ", " Кръвта на птиците ", " Поетът, лунната усмивка и чудовищата ", " Здравей, вещице, здравей, блага ", " Светлина от лебед ", " Дневен фенер ", " Часовник " и други. Негови книги са превеждани и издавани в доста страни по света. Удостоен е с голям брой награди, сред които литературната премия " Гео Милев ", премиите " Михалаки Георгиев " и " Иван Нивянин ", " Димитровска премия " и медал " Св. св. Кирил и Методий " - първа степен. Народен активист на културата и член на Перуанската академия на поетите. />
Хълмът
Затвориха се всичките порти.
И времето смени небрежно
ласкавите си сезони.
Изпраща лед за тебе
въздухът озонен.
От бога си белязан
мисленето да взривиш.
И странният ти профил
замязва
на глава антична.
Единствено луната те схваща.
В стъклото на мотрисата
се люшва нейното чело.
На спирката последна
помахай й за довиждане.
Трамваят жълтото страшилище -
пълзи към твоя рид висок
квартала на лозите
и кръвта на
виното изпито.
Окото в теб
Да бъдеш единак
в отечеството свое,
И мозъкът ти
смело да работи.
Да имаш за приятел
столетното алое,
Да срещаш единствено
примирени плебеи.
Да влизаш в пердах следващ
с мащеха страна.
Ти - възел викащ!
Тя - стена безмълвна!
Да знаеш, че мозъкът
с мерзавци се бори.
Тогава свободата
в теб покълва.
Равносметка
Възпя разстреляните комунисти.
В Гранитово душата ти кървя.
Разпъваха те задължения.
Към чисти недостижими върхове ходя.
Със донкихотовци дружеше единствено.
Не беше плъх. Гребеше светлина.
И какъв брой постоянно нежното ти рамо
изтръпваше под тонове несгода.
Сега със пръст те сочат. И те удрят
за вярата в деня, от теб забелязан.
Но ти не се предаваш. Като в стихия
от бряг към бряг се мяташ. Търсиш длан.
А на следващия ден, след жестоките разправи,
ще бъдеш, знам, още веднъж обруган.
Защото от душата си направи
не могъщ палат, а изстрадан храм.
Вместо есенно писмо
Не съм те виждал цяла безкрайност.
Къде се губиш ти? В коя страна далечна?
Пропукана е мойта любов.
Като фенер в прозореца просветваш
и лягат в двора да те чакат
врабчетата, тревата, остарялото ни куче.
Умира болката последна,
сврака шумата прелиства,
може нещо да се случи.
Над масата, върху стената,
дъга часовникът върти,
узрява дюлята оттатък стъклата.
С кого се бавиш? Къде осъмваш ти?
В море или в черупка
сърцето ти отмерва нощи?
И аз обезверено изобретявам преживелица
в която ще те очаквам още.
Илюзия
Дърветата в този момент
като зелени факли
изгарят в хлорофил.
Косата ти
под свода наследник
обгръща раменете ми.
Свързани сме
с ръце
като лиани.
Две дървета
свободно се разлистват
във кръг от тишина.
О, ние единствено минахме
През сънната гора!
А някъде
под градските тополи
останаха действителните неща.
И внезапно ни стана ясно,
че в града
изобщо не сме били.
В музея на Созопол
Амфора
като възприятие.
През сините смокини
като слънце излизат
младите гъркини.
Амфора
като метафора.
Под южните платна
припомня тя една страна,
където робите изобретателно
създавали изкуство.
Амфора
като форма.
Точна и строга,
като опровергаване
на бога.
Снежна вечер
на Тамара Такова
Отвъд прозорците денят заспива добродушно, добродушно
и снежната гора във себе си ни приютява.
Между огнището и нас притихналата котка
преде и часовете на дима ги подарява.
А той - обтегнат нерв сред земята и небето -
по синкавата си безплътна бликам пуска
фантазиите ни измежду облаците да се спускат:
ще бъде топло лято, птици в нас ще пеят.
Усещам твоя взор: какъв брой е потънал
в жаравата, която скоро в пепел ще угасне.
Ранен елен отнася, името ми зад брега отнася.
В ключалката на зима замириса - чака ни снегът.
Горни Лом
Реката Лом е сребърна и буйна вена -
на две разсича селото по дължина.
Обичам те, земя, от кърви напоена!
Началото си ти на дълга планина.
И аз - глухарче русо в стръмните ливади -
препрочитам чист невероятния буквар,
наименуван детство. Дишат пъстроцветни клади.
Природата е моя най-хубав приятел.
Нощта е мед събрала. Изгревът - корален!
Роса ридае. Някъде трепти щурец.
Шуми гора. Ефирна тирада в света действителен
понася към Миджур душата на създател.
Мълчи върхът. Той гледа какъв брой е дълбока
за труд и сън отворената синева.
Сред нея Горни Лом е птица мъдроока.
Замислена кълве най-жилава трева.
Денят е в мен. И кой на тил ми го донесе?
Разбирам - собствен съм аз измежду тази планина.
Тук мъдрия буквар прочетох млад и радостен.
И буквите шептя, озарен от ведрина.
Това е моята единствена молитва.
Аз с нея се родих. И с нея ще умра.
Не ме предава тя. Към други не отлита.
Засели се до дъно в сърцето ми, в мозъка.
Автор е на 28 стихосбирки, измежду които " Отвесни градове ", " Забранена трева ", " Континентални кратери ", " Брод на облици ", " Гранитово ", " Писма за Левски ", " Среднощна болежка ", " Русото глухарче ", " Молитва за Македония ", " Кръвта на птиците ", " Поетът, лунната усмивка и чудовищата ", " Здравей, вещице, здравей, блага ", " Светлина от лебед ", " Дневен фенер ", " Часовник " и други. Негови книги са превеждани и издавани в доста страни по света. Удостоен е с голям брой награди, сред които литературната премия " Гео Милев ", премиите " Михалаки Георгиев " и " Иван Нивянин ", " Димитровска премия " и медал " Св. св. Кирил и Методий " - първа степен. Народен активист на културата и член на Перуанската академия на поетите. />
Хълмът
Затвориха се всичките порти.
И времето смени небрежно
ласкавите си сезони.
Изпраща лед за тебе
въздухът озонен.
От бога си белязан
мисленето да взривиш.
И странният ти профил
замязва
на глава антична.
Единствено луната те схваща.
В стъклото на мотрисата
се люшва нейното чело.
На спирката последна
помахай й за довиждане.
Трамваят жълтото страшилище -
пълзи към твоя рид висок
квартала на лозите
и кръвта на
виното изпито.
Окото в теб
Да бъдеш единак
в отечеството свое,
И мозъкът ти
смело да работи.
Да имаш за приятел
столетното алое,
Да срещаш единствено
примирени плебеи.
Да влизаш в пердах следващ
с мащеха страна.
Ти - възел викащ!
Тя - стена безмълвна!
Да знаеш, че мозъкът
с мерзавци се бори.
Тогава свободата
в теб покълва.
Равносметка
Възпя разстреляните комунисти.
В Гранитово душата ти кървя.
Разпъваха те задължения.
Към чисти недостижими върхове ходя.
Със донкихотовци дружеше единствено.
Не беше плъх. Гребеше светлина.
И какъв брой постоянно нежното ти рамо
изтръпваше под тонове несгода.
Сега със пръст те сочат. И те удрят
за вярата в деня, от теб забелязан.
Но ти не се предаваш. Като в стихия
от бряг към бряг се мяташ. Търсиш длан.
А на следващия ден, след жестоките разправи,
ще бъдеш, знам, още веднъж обруган.
Защото от душата си направи
не могъщ палат, а изстрадан храм.
Вместо есенно писмо
Не съм те виждал цяла безкрайност.
Къде се губиш ти? В коя страна далечна?
Пропукана е мойта любов.
Като фенер в прозореца просветваш
и лягат в двора да те чакат
врабчетата, тревата, остарялото ни куче.
Умира болката последна,
сврака шумата прелиства,
може нещо да се случи.
Над масата, върху стената,
дъга часовникът върти,
узрява дюлята оттатък стъклата.
С кого се бавиш? Къде осъмваш ти?
В море или в черупка
сърцето ти отмерва нощи?
И аз обезверено изобретявам преживелица
в която ще те очаквам още.
Илюзия
Дърветата в този момент
като зелени факли
изгарят в хлорофил.
Косата ти
под свода наследник
обгръща раменете ми.
Свързани сме
с ръце
като лиани.
Две дървета
свободно се разлистват
във кръг от тишина.
О, ние единствено минахме
През сънната гора!
А някъде
под градските тополи
останаха действителните неща.
И внезапно ни стана ясно,
че в града
изобщо не сме били.
В музея на Созопол
Амфора
като възприятие.
През сините смокини
като слънце излизат
младите гъркини.
Амфора
като метафора.
Под южните платна
припомня тя една страна,
където робите изобретателно
създавали изкуство.
Амфора
като форма.
Точна и строга,
като опровергаване
на бога.
Снежна вечер
на Тамара Такова
Отвъд прозорците денят заспива добродушно, добродушно
и снежната гора във себе си ни приютява.
Между огнището и нас притихналата котка
преде и часовете на дима ги подарява.
А той - обтегнат нерв сред земята и небето -
по синкавата си безплътна бликам пуска
фантазиите ни измежду облаците да се спускат:
ще бъде топло лято, птици в нас ще пеят.
Усещам твоя взор: какъв брой е потънал
в жаравата, която скоро в пепел ще угасне.
Ранен елен отнася, името ми зад брега отнася.
В ключалката на зима замириса - чака ни снегът.
Горни Лом
Реката Лом е сребърна и буйна вена -
на две разсича селото по дължина.
Обичам те, земя, от кърви напоена!
Началото си ти на дълга планина.
И аз - глухарче русо в стръмните ливади -
препрочитам чист невероятния буквар,
наименуван детство. Дишат пъстроцветни клади.
Природата е моя най-хубав приятел.
Нощта е мед събрала. Изгревът - корален!
Роса ридае. Някъде трепти щурец.
Шуми гора. Ефирна тирада в света действителен
понася към Миджур душата на създател.
Мълчи върхът. Той гледа какъв брой е дълбока
за труд и сън отворената синева.
Сред нея Горни Лом е птица мъдроока.
Замислена кълве най-жилава трева.
Денят е в мен. И кой на тил ми го донесе?
Разбирам - собствен съм аз измежду тази планина.
Тук мъдрия буквар прочетох млад и радостен.
И буквите шептя, озарен от ведрина.
Това е моята единствена молитва.
Аз с нея се родих. И с нея ще умра.
Не ме предава тя. Към други не отлита.
Засели се до дъно в сърцето ми, в мозъка.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ