БОЯН БОЙЧЕВ на 55
Боян ИВ. БОЙЧЕВ е роден на 22.07.1971 година в гр. София. Завършил е съветска и българска лингвистика в СУ " Св. Климент Охридски ". Работи като преподавател в 93-то Средно учебно заведение " Ал. Т. Балан " в София. Лауреат на Международния Пушкински конкурс за учители по съветски език през 2017 и 2020 година. Журналист. Редактор на " Пегас ", литературно приложение на ДУМА. Член на редколегията на сп. " Атлетика " и уеб страницата www.atletikabg.com. Дългогодишен играч по дълги бягания и маратон.
Има издадени шест стихосбирки: " Остров Баунти " (1999 г.); " Привикване към делника " (2000 г.); " Райските градини на пустинята " (2002 г.); " Тридесет и петият километър " (2008 г.); " Морски друмник " (2016 г.); " Радост печална да бъдеш... " (2021 г.). Носител на литературните награди " Александър Вутимски " през 1999 година, " Николай Хайтов " през 2011 година, " Иван Нивянин " през 2019 година и на грамота от Съюз на българските писатели за принос към актуалната българска литература през 2020 година Носител на премията " Георги Кирков - Майстора " за журналистика през 2024 година Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските публицисти.
Кафе
Всяка заран сварявам две кафета
Без захар - за теб и за мен,
Те дружно ставаха сладки. Но ето -
Денят към този момент не е споделен.
Аз те очаквам заран в 10
До 10 на другия ден
И сварявам всякога две кафета,
Ти знаеш - за теб и за мен.
Но теб те няма и кафето
Всеки път изпивам го самичък,
Така от понеделник до петък,
Двойно горчи, до момента в който знам,
Че ти няма да дойдеш,
Устните като с чаша кафе
Няма със мойте да слееш
Под кафеното топло небе.
А горчи, по какъв начин кафето горчи
След твойта последна целувка,
Минаха дни, какъв брой чаши изпих,
В какъв брой утайки се лутах.
Сам пия двете чаши бавно
с отровния усет на бадем,
Но отново сварявам две кафета
Без захар - за тебе и за мен.
Достойна диря
На дядо ми Бойчо
В днешния ден на комплицирани стойности,
На мъртъв абстрактен блян,
Най-трудно е да живееш почтено,
Достойно да гледаш напред.
Най-трудното е почтено да крачиш
Сред разпънати идеали на кръст,
Мислите да са чисти, транспарантни
Пред бездуховния растеж.
Най-трудното е да не свеждаш очи
И с амнистия за отминали неточности
Пред гневните ругатни да не мълчиш,
Най-жестоко е да живееш човешки.
Мозайката е грозно разместена,
Мишената е нашата гръд,
Щом присъдата да си почтен
Ни води непосредствено на гибел.
Залез
Оранжевият портокал се катурва
По синята транспарантна завивка,
Отхапвам резенче, струващо
Осемчасова изтощена усмивка.
Пия кипнало облачно мляко,
Огладнял от делнични думи,
По устните залепва каймакът,
Вятърът пияно ми клюма.
Отсрещните блокове пламват
Като факли огнено - ритуални,
Превръщам времето в плява,
За да открия ентусиазъм начален.
За какво розовее тревата,
В очите се крият простори?
Раят е тук, на земята,
Прозорецът когато отвориш.
Когато ти...
Когато всяка заран се разсънва
В очите ти закачливо слънцето,
Когато по тази причина няма потребност
Да знам сезона на улицата.
Когато ти се любувам като във витрина,
Страхувайки се да не изчезнеш,
Когато мисълта за теб е толкоз мощна
И преодолява всички инциденти.
Когато те рисувам като красива картина
С взор, усеща и думи,
Когато те обичам толкоз мощно,
Че даже граничи с безумство.
Когато те допирам с нежна мелодия,
Бликнала от най-лиричните струни,
Когато нотите само могат
Да опишат за всичко посред ни.
Когато си откраднатият от боговете огън
И аз да не те изгубя се опасявам,
Когато ласките ти само могат
Да основат лирика без думи.
Когато знам, че в действителност те има
И твоята усмивка е доказателството,
Тогава аз виждам всичко незримо
И се съединявам с теб посредством сетивата си.
Морски друмник
Събуждам се всяка заран с изгрева,
За да не изпусна нито момент от деня,
А морето по този начин е приказно,
Пурпурна безкрайна синева!
И аз съм спокоен, по-тих от тишината,
Вперил взор в хоризонта, огрян
От всичките очаквания на земята,
Безкраен, ослепителен и пресътворен.
С гърдите си да поемам дъх морски въздух,
Солени, мощни глътки независимост.
На брега заставам – обаян и безгласен
От тази синя необятна синева.
И аз съм там, търсете измежду вълните,
Аз съм искра, небосвод и ден,
Всъщност аз съм просто морски друмник,
Не мога без морето, нито то без мен.
Граматика
Аз - съществително
С най-различни смисли,
Ти - прилагателно
В най-превъзходна степен,
Ние - фразеология
С най-важното значение,
Любовта ни - глагол
Винаги в настоящо време.
Получава се изречение -
Удивително, с многоточие,
Продължаващо в безконечност...
Сонет
Светлината в моя прозорец
Със слънчеви гледа очи
Омагьосан поглеждам нагоре,
И се окъпвам в струящи лъчи.
Аз слушам смеха ти ромолещ
Като дъжд, като ручея чист,
Аз чувствам на лятото зноя,
Нежността на пролетен лист,
Яркостта на есенен ентусиазъм,
Снега на душата ти чист
И подвигам очи, и се моля
Вечно над мен да струи
Светлината в моя прозорец -
Любовта на твойте очи.
Среща с морето
Поглъщам с всичките си сетива морето,
За да ми стигне до идната среща.
Поемам соления му въздух,
За да мога аз да вдишвам.
Очите ми се ненаглеждат в синьото,
За да ми е явен взорът.
По устните - соленият му усет,
За да ми е сладко след това.
И пясъкът по стъпалата ми полепва,
За да стъпвам леко и решително.
Усещам неговия вятър,
За да е попътен в платната ми.
Поглъщам с всичките си сетива морето
И очаквам идната среща.
Червеният мак
Няма по какъв начин да приема този свят,
Няма по какъв начин.
Не случих на време, само че в мене
Тупти аленият мак.
Днес съм непризнат. Аз съм неверен,
Жертвен агнец.
Днес всеки се моли: кумири, идоли,
Златен телец.
Днес не всеки се моли: има вяра ли в Бог,
Вярва ли?
Властват през днешния ден алчните варвари,
Властват варвари…
И в учебно заведение учат единствено неравенства,
Неразрешими.
Приемаш, свикваш, пиянстваш,
Животът неосезаем е.
Днес аз съм жертван. Отречен.
Наивник съм цялостен.
Отречен, само че възкръсващ и безконечен е
Светлият блян.
Свобода, тъждество, приятелство -
Ще лумне пламъкът отново.
Няма по какъв начин да приема този свят!
Пламти, пламти аленият мак...
Созопол и поетът
На Лъчезар Еленков
Поетът стои и ми споделя
За остарелия Созопол.
За квартирите по старите къщи,
За гъркините, които готвели
Страхотно вкусно.
За дребните калдъръмени улички,
Ухаещи на море и дъхави смокини,
За двата ресторанта, където
Сядали художници, актьори и поети,
И всички, обсъждащи със музите.
В музея амфората несъмнено си спомня
Стария Созопол.
И аз виждам Поета на двадесет и шест,
Как плува от кея до плажа
Всеки ден.
Виждам старите калдъръмени улички,
По които Поетът върви
И реди като камъни своите рими.
Старият Созопол,
Където морето също съчинява в рими,
Чайките рисуват небесните картини
Вятърът допира смокиновите струни,
Барабани по капандурите
И основава тази безконечна музика,
Тази далечна приказка
За остарелия Созопол.
И аз на двадесет и шест
Бях неукротената стихия
И тръгвах с плуване
Да стигна хоризонта.
Поете, което ти разказваш,
За мен е по-красиво
От пазара с хиляди дрънкулки
На днешния Созопол.
От пазара на живота,
Пазар за плебеи...
От заведения за хранене и хотели нови,
От суетност и от окови.
Само морето все е същото,
Вълните идват и се връщат.
А аз, един стихотворец, заставам на плажа,
Търся хоризонта
И се чудя след години,
Някога в Созопол,
Някому какво ли
Мога да опиша?
Има издадени шест стихосбирки: " Остров Баунти " (1999 г.); " Привикване към делника " (2000 г.); " Райските градини на пустинята " (2002 г.); " Тридесет и петият километър " (2008 г.); " Морски друмник " (2016 г.); " Радост печална да бъдеш... " (2021 г.). Носител на литературните награди " Александър Вутимски " през 1999 година, " Николай Хайтов " през 2011 година, " Иван Нивянин " през 2019 година и на грамота от Съюз на българските писатели за принос към актуалната българска литература през 2020 година Носител на премията " Георги Кирков - Майстора " за журналистика през 2024 година Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските публицисти.
Кафе
Всяка заран сварявам две кафета
Без захар - за теб и за мен,
Те дружно ставаха сладки. Но ето -
Денят към този момент не е споделен.
Аз те очаквам заран в 10
До 10 на другия ден
И сварявам всякога две кафета,
Ти знаеш - за теб и за мен.
Но теб те няма и кафето
Всеки път изпивам го самичък,
Така от понеделник до петък,
Двойно горчи, до момента в който знам,
Че ти няма да дойдеш,
Устните като с чаша кафе
Няма със мойте да слееш
Под кафеното топло небе.
А горчи, по какъв начин кафето горчи
След твойта последна целувка,
Минаха дни, какъв брой чаши изпих,
В какъв брой утайки се лутах.
Сам пия двете чаши бавно
с отровния усет на бадем,
Но отново сварявам две кафета
Без захар - за тебе и за мен.
Достойна диря
На дядо ми Бойчо
В днешния ден на комплицирани стойности,
На мъртъв абстрактен блян,
Най-трудно е да живееш почтено,
Достойно да гледаш напред.
Най-трудното е почтено да крачиш
Сред разпънати идеали на кръст,
Мислите да са чисти, транспарантни
Пред бездуховния растеж.
Най-трудното е да не свеждаш очи
И с амнистия за отминали неточности
Пред гневните ругатни да не мълчиш,
Най-жестоко е да живееш човешки.
Мозайката е грозно разместена,
Мишената е нашата гръд,
Щом присъдата да си почтен
Ни води непосредствено на гибел.
Залез
Оранжевият портокал се катурва
По синята транспарантна завивка,
Отхапвам резенче, струващо
Осемчасова изтощена усмивка.
Пия кипнало облачно мляко,
Огладнял от делнични думи,
По устните залепва каймакът,
Вятърът пияно ми клюма.
Отсрещните блокове пламват
Като факли огнено - ритуални,
Превръщам времето в плява,
За да открия ентусиазъм начален.
За какво розовее тревата,
В очите се крият простори?
Раят е тук, на земята,
Прозорецът когато отвориш.
Когато ти...
Когато всяка заран се разсънва
В очите ти закачливо слънцето,
Когато по тази причина няма потребност
Да знам сезона на улицата.
Когато ти се любувам като във витрина,
Страхувайки се да не изчезнеш,
Когато мисълта за теб е толкоз мощна
И преодолява всички инциденти.
Когато те рисувам като красива картина
С взор, усеща и думи,
Когато те обичам толкоз мощно,
Че даже граничи с безумство.
Когато те допирам с нежна мелодия,
Бликнала от най-лиричните струни,
Когато нотите само могат
Да опишат за всичко посред ни.
Когато си откраднатият от боговете огън
И аз да не те изгубя се опасявам,
Когато ласките ти само могат
Да основат лирика без думи.
Когато знам, че в действителност те има
И твоята усмивка е доказателството,
Тогава аз виждам всичко незримо
И се съединявам с теб посредством сетивата си.
Морски друмник
Събуждам се всяка заран с изгрева,
За да не изпусна нито момент от деня,
А морето по този начин е приказно,
Пурпурна безкрайна синева!
И аз съм спокоен, по-тих от тишината,
Вперил взор в хоризонта, огрян
От всичките очаквания на земята,
Безкраен, ослепителен и пресътворен.
С гърдите си да поемам дъх морски въздух,
Солени, мощни глътки независимост.
На брега заставам – обаян и безгласен
От тази синя необятна синева.
И аз съм там, търсете измежду вълните,
Аз съм искра, небосвод и ден,
Всъщност аз съм просто морски друмник,
Не мога без морето, нито то без мен.
Граматика
Аз - съществително
С най-различни смисли,
Ти - прилагателно
В най-превъзходна степен,
Ние - фразеология
С най-важното значение,
Любовта ни - глагол
Винаги в настоящо време.
Получава се изречение -
Удивително, с многоточие,
Продължаващо в безконечност...
Сонет
Светлината в моя прозорец
Със слънчеви гледа очи
Омагьосан поглеждам нагоре,
И се окъпвам в струящи лъчи.
Аз слушам смеха ти ромолещ
Като дъжд, като ручея чист,
Аз чувствам на лятото зноя,
Нежността на пролетен лист,
Яркостта на есенен ентусиазъм,
Снега на душата ти чист
И подвигам очи, и се моля
Вечно над мен да струи
Светлината в моя прозорец -
Любовта на твойте очи.
Среща с морето
Поглъщам с всичките си сетива морето,
За да ми стигне до идната среща.
Поемам соления му въздух,
За да мога аз да вдишвам.
Очите ми се ненаглеждат в синьото,
За да ми е явен взорът.
По устните - соленият му усет,
За да ми е сладко след това.
И пясъкът по стъпалата ми полепва,
За да стъпвам леко и решително.
Усещам неговия вятър,
За да е попътен в платната ми.
Поглъщам с всичките си сетива морето
И очаквам идната среща.
Червеният мак
Няма по какъв начин да приема този свят,
Няма по какъв начин.
Не случих на време, само че в мене
Тупти аленият мак.
Днес съм непризнат. Аз съм неверен,
Жертвен агнец.
Днес всеки се моли: кумири, идоли,
Златен телец.
Днес не всеки се моли: има вяра ли в Бог,
Вярва ли?
Властват през днешния ден алчните варвари,
Властват варвари…
И в учебно заведение учат единствено неравенства,
Неразрешими.
Приемаш, свикваш, пиянстваш,
Животът неосезаем е.
Днес аз съм жертван. Отречен.
Наивник съм цялостен.
Отречен, само че възкръсващ и безконечен е
Светлият блян.
Свобода, тъждество, приятелство -
Ще лумне пламъкът отново.
Няма по какъв начин да приема този свят!
Пламти, пламти аленият мак...
Созопол и поетът
На Лъчезар Еленков
Поетът стои и ми споделя
За остарелия Созопол.
За квартирите по старите къщи,
За гъркините, които готвели
Страхотно вкусно.
За дребните калдъръмени улички,
Ухаещи на море и дъхави смокини,
За двата ресторанта, където
Сядали художници, актьори и поети,
И всички, обсъждащи със музите.
В музея амфората несъмнено си спомня
Стария Созопол.
И аз виждам Поета на двадесет и шест,
Как плува от кея до плажа
Всеки ден.
Виждам старите калдъръмени улички,
По които Поетът върви
И реди като камъни своите рими.
Старият Созопол,
Където морето също съчинява в рими,
Чайките рисуват небесните картини
Вятърът допира смокиновите струни,
Барабани по капандурите
И основава тази безконечна музика,
Тази далечна приказка
За остарелия Созопол.
И аз на двадесет и шест
Бях неукротената стихия
И тръгвах с плуване
Да стигна хоризонта.
Поете, което ти разказваш,
За мен е по-красиво
От пазара с хиляди дрънкулки
На днешния Созопол.
От пазара на живота,
Пазар за плебеи...
От заведения за хранене и хотели нови,
От суетност и от окови.
Само морето все е същото,
Вълните идват и се връщат.
А аз, един стихотворец, заставам на плажа,
Търся хоризонта
И се чудя след години,
Някога в Созопол,
Някому какво ли
Мога да опиша?
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ