Краси Дунев: В последните две години се вижда някаква светлина в тунела
Красимир Дунев, президент на българската федерация по спортна гимнастика, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. „ Златна “ в кариерата му бе 1996 година. Тогава на Олимпийските игри в Атланта завоюва сребро на висилка. Успехът бе гарниран с европейска купа на шампионата в Копенхаген. Стана и вицепървенец на шампионата на планетата в Пуерто Рико. Десет години негов дом бе Сан Франциско, а през 2007 година реши да се завърне у нас с задачата да помогне на обичания си спорт в тандем с Йордан Йовчев.
- Здравейте, господин Дунев! Благодаря ви, че приехте поканата на „ Код Спорт “! Как сте? Как се усеща един мъж на 47 години?
- Благодаря, усещам се доста добре.
- Как ви се отрази пандемията? Изпитахте ли боязън първоначално, когато информацията в медиите напълно бе подчинена на ковид?
- Наистина си беше притеснително с всички вести, които гледахме непрекъснато. За мен най-големият проблем беше, че трябваше да спрем спортна активност. За всички състезатели това беше пагубно. Не знам дали всички знаят, само че гимнастиката е подобен спорт, че няколко дни да не си в залата и просто изгубваш форма. Тези три месеца се отразиха доста, доста зле за всички гимнастици.
- Както споменахте, спортът сигурно беше измежду най-ощетените. Най-големият конгрес – Олимпийските игри в Токио бяха отсрочени за следващата година. Как всичко това ще се отрази съответно на спортната гимнастика?
- Имаме една квота за олимпиадата на Дейвид Хъдълстоун. За мен е огромно достижение, че изобщо спечелихме тази квота. Преди пандемията неговата форма беше доста добра. Подготвяше се по проект и график. С отлагането на Токио може би неговото въодушевление се загуби, само че е доста забавно, че сега е толкоз въодушевен и приказва единствено за олимпиадата. Дано другата година да се проведат игрите! Но каквото е за него, това е и за всички. Жалко е за тези спортисти в света, които чакаха единствено тази олимпиада. Сега не се организира, би трябвало още една година да упражняват и да поддържат форма, което ще е много мъчно за доста от тях. За нас е добре, тъй като Дейвид е младо момче и има още една година
за приготовление.
- Къде на картата е българската спортна гимнастика?
- Искаше ми се да е в центъра на картата, само че за жалост не сме там. Но в последните две години се вижда някаква светлина в тунела, защото от Световни купи се завоюваха няколко медала - Дейвид Хъдълстоун, Йордан Александров, Димитър Димитров беше финалист на европейско състезание, което не се беше случвало последните 10 години. Наистина се вижда някакъв триумф и с квотата за олимпиадата. Мисля, че вървим в вярна посока.
- Споменахте някои от очакванията на българската спортна гимнастика, само че тези състезатели приближават ли се до класата на Стоян Делчев, Йордан Йовчев, Красимир Дунев? Кога ще забележим такива спортисти?
- Имаме в действителност доста хубави деца. Нашият спорт е доста сложен, травматичен, отхвърлят се, само че тези, които не престават са доста работливи и въодушевени гимнастици и гимнастички, които имат страхотни качества и заложба, тъй че се приближават.
- Ако би трябвало да извършите един паралел от вашето потомство и това на спортистите в този момент, кои са приликите и кои са разликите? Въобще има ли прилики?
- Не мисля, че има. Сега всичко е напълно друго. В този свят има толкоз други цели за децата. Цялата система е изцяло друга от едно време. Но даже и по този метод отново се прави някакъв спорт. Има доста надарени и кадърни гимнастици и гимнастички, които отдават целия си живот на този спорт.
- Вие сте президент на БФ Спортна гимнастика – кой е най-големият проблем, пред който сте се изправял във времето, откогато сте отпред на обичания ви спорт?
- Никога нещата не вървят по вода. Основният проблем е финансов, по-скоро спортни бази. Това ни е най-големият проблем в цяла България. Ако имахме опция да имаме зали на всички места в градовете, щеше да е доста добре. Не е единствено в помещение да сложиш един тепих, при нас уредите са доста скъпи. Едно съоръжение е над 120 хиляди евро! Много е мъчно за една община да отдели средства за това. Ние като федерация нямаме подобен бюджет, с цел да се закупят тези уреди и да се оборудват зали за гимнастика. Това е главният проблем при нас.
- Ролята на министерството на спорта?
- Има няколко пера, за които министерството дава средства – интернационален състезателен календар, държавен състезателен календар, за подготовка на състезатели, за материално-техническо съоръжение. Но постоянно парите не стигат, каквото и да се прави. В нашия спорт е доста скъпо оборудването и е доста комплицирано.
- Масовият спорт е оставен напълно на вашите грижи.
- Да, има доста искащи деца. Стрийт фитнесът, за който се направиха доста площадки в България, има доста деца, които се занимават с този спорт. Преди няколко месеца се вкара и нова дисциплинираност в интернационалната федерация по гимнастика – Паркур. Започнахме също да развиваме тази дисциплинираност. Има огромен кръг от деца, които се занимават с този спорт. Много е радостно за мен. Дори ние аплайваме за Световна купа по Паркур, която ще се организира другата година, нека да бъдем утвърдени. Така че за всеобщия спорт ние се грижим.
- Замисляли ли сте се за какво децата стигат до избрана възраст, реализират някакви резултати и по-късно споделят “стоп”?
- Причината е, че е доста сложен спорт, желае се доста неизменност. Дисциплина, мощ, еластичност – всички тези качества би трябвало да има едно дете. Има доста други неща или спортове, които са доста по-лесни. Доста травматичен спорт, много гимнастици се отхвърлиха заради травми.
- Преди седем години вие бяхте и началник на федерацията, и старши треньор на националния тим – по какъв начин съчетавахте тези две функционалности? Оставаше ли ви време да хвърлите сакото и да облечете трикото?
- Да, имаше подобен интервал, в който се занимавах и с националния тим, и естествено като президент на федерацията. Не беше проблем за мен, защото имам две служителки във федерацията, които се грижат за доста неща. Така добре сме стиковани, че даже и да не съм в офиса на федерацията, нещата вървят. Така или другояче, съм всеки ден в Националната база “Раковски”. Да, имаше интервал, в който хвърлих сакото и сложих трикото, тъй като трябваше да вземам участие на бенефиса на Данчо Йовчев, да вляза във форма, да смъква някой кг, само че беше забавно и за мен беше предизвикателство. В момента Данчо Йовчев не е старши треньор, само че е персонален треньор на Дейвид Хъдълстоун и на Йордан Александров, по този начин е че всеки ден е в залата, като се изключи че е и общоприет секретар.
- За какво мечтае президентът на БФ Спортна гимнастика?
- Мечтая да стигнем равнището, на което беше едно време гимнастиката. Мечтата ми е някой да се качи на олимпийската стълбичка още веднъж.
- Сега ще се опитаме да създадем един преход през годините. Ще стартираме с началото на вашата кариера – за какво се насочихте към спортната гимнастика? Има ли някой, който изигра значима роля в избора ви?
- Това стана като бях в първи клас в моето учебно заведение в Пловдив по време на физическо образование. Дойде една госпожа, която избра няколко деца. Провери ни за еластичност, шпагат, мост, надолнище и сподели: „ В четвъртък заповядай в зала „ Макаби “. И до ден-днешен съм признателен на тази треньорка, която ме вкара в този спорт и реализирах тези триумфи. Просто по този начин се случи, по този начин е споделил Господ, че би трябвало да стане.
- Родителите по какъв начин реагираха?
- Никакъв проблем. И татко ми, и майка ми бяха окей с това. Явно бях доста добър по пеене, тъй като госпожата идваше у дома и споделяше: „ Не, той няма да става състезател, той ще е артист! Аз го желая в хора! “
- Спомняте ли си първото съревнование, първия орден или грамота?
- Първото съревнование беше в Румъния. Беше нещо необикновено за мен. Пътуваш с рейс с целия тим, с треньори, настаняваш се в хотел… Помня, че бяхме доста гладни от целия път, трябваше да вечеряме и ни сервираха мамалига, останахме си гладни. До ден-днешен помня първия си шампионат, тъй като това е стартът.
- Защо огромните ви достижения са на висилка? Това ли е обичаната ви дисциплинираност в гимнастиката?
- За мен всички уреди са обичани, въпреки че конят не ми отдаваше доста. В интерес на истината на олимпиадата взех доста, доста висока оценка на кон, само че висилката очевидно ми се отдаваше. С времето като научаваш нови извършения, това от ден на ден те стимулира и реализирах този връх на висилка и това комбиниране, което бе неповторимо за олимпиадата през 1996 година Да, в действителност ми е обичано!
- Стигаме до 1996 година – най-успешната година във вашата кариера. Всичките ви медали са на висилка – европейски първенец в Копенхаген, втори на международното състезание в Пуерто Рико и сребърен орден от олимпийските игри в Атланта. Разкажете ни за тези изключителни моменти…
- Това се случи в действителност толкоз бързо в една година. Да участваш на трите най-големи форума и да се качиш на стълбичката е фантазия за всеки състезател! Първото съревнование бе европейското състезание. То бе чакано от всички треньори – от старши треньора Васко Василев, от моя персонален треньор Александър Стоилов. Няколко години се очакваше, тъй като видяха, че съм доста добър на висилка и имам късмет за орден на огромно съревнование. От международното през 1993 година се очакваше да взема отличие, само че за жалост все нещо се случваше и правех неточности. 1993 и 1994 година – две години поред и на европейско, и на международно все не можех да се закача. Така моят треньор, лека му пръст, който бе неповторим експерт, направи знамение с мен. Направи това комбиниране, което в света никой не го правеше. Каза ми, че единствено по този метод мога да пробия. България е една дребна срана, никой не я знае и би трябвало да създадем комбиниране с шест прелитания. На международното през 1995 година си изиграх съчетанието и взех бронзов орден, а към този момент 1996 година хората ме знаеха и се получи по този начин, че завоювах на три надпревари. Много хора са ме питали какво усещах по време на съчетанието на олимпиадата. Много е забавно, към този момент доста години минаха от този момент и досега усещам, че бях сам в залата. Беше един огромен стадион, над 35 хиляди индивида в залата, само че бяхме аз и висилката – това е. Човешката душeвност е такова нещо, че когато се изолираш или се настроиш за нещо, е доста мощно.
- Защо решихте да се откажете след олимпиадата в Атланта? Тогава бяхте на 24 години – неточност ли беше това?
- Много добър въпрос. Тогава аз, Данчо Йовчев и Иван Иванов – най-хубавите трима от националния тим останахме в Америка. Това решение беше взето още преди да отидем на олимпиадата, че ще останем там, защото целият тим 1991 година остана в Индианаполис и имаше кой да ни посрещне там и да ни вкара в американския живот. Започнахме с шоу спектакли, аз навлязох в стилния бизнес, защото отидох при Барт Конър и Надя Команечи в Оклахома. Беше ми показан различен живот, ходехме по симпозиуми, по представления, по шоута… Явно ми беше пристигнало доста от гимнастиката и като видях другия живот с по-лъскавата част… Всичко е доста розово, доста хубаво и за жалост се отхвърлих. И до ден-днешен не мога да си го простя, тъй като в действителност тогава бях на върха.
- Не се ли пробваха тогава нашите ръководители да ви задържат?
- Имаше доста проблеми. Дори когато цялата делегация се качваше по рейсовете да отива към летището Иван Славков, лека му пръст, и другите ръководители споделиха: „ Хайде, момчета, качвайте се! “ До последния миг не имаха вяра, че ние оставаме. След това имаше известия, че сме изменници, предатели. Останахме да търсим по-доброто в Америка. Не скърбя – направихме една подготовка там, много неща научих. Но скърбя, че се отхвърлих тъкмо, когато бях на върха.
- Какво означаваше за вас американската фантазия? Постигнахте ли я?
- Не мога да кажа, че съм имал фантазия. В оня бляскав свят, който беше единствено към година, защото по-късно разбрах, че всичко е машинация и не мога да пребивавам този живот… Мечтата ми беше да пребивавам доста по-добре, да ми е умерено финансово и в действителност реализирах това, което желаех. Станах шеф на мъжка стратегия в Сан Франциско и още на втората година ги направих първенци, което в никакъв случай не се бе случвало. Седем години поред бях треньор на годината. Тази обич от всички състезатели, треньори, родители в Америка ми е задоволително. Когато след 11 години, споделих, че се прибирам в България, беше покруса. Правиха ми три изпращания – нещо необикновено! Мъчно им беше на всички, доста мъчно всички го възприеха. Мечтата съм си я постигнал.
- Защо решихте да се върнете в България?
- Основната причина е, че с Данчо Йовчев непрекъснато разговаряхме за ситуацията на гимнастиката в България. Взехме решението да се върнем и да помогнем на българската гимнастика.
- Има един любопитен миг – откакто отивате в Съединени американски щати, през 2003 година получавате покана да помогнете на националния тим за международното състезание в Анахайм. Подготвяте се, участвате на интернационалния шампионат във Варна и когато идва време за шампионата в Съединени американски щати, не ви взимат – за какво? Кой реши, че от вас няма потребност?
- Този интервал беше в действителност доста, доста сложен за мен. Първо бях поканен от българското управление да оказа помощ на тима за международното състезание в Анахайм. Костваше ми повече от шест месеца, това беше най-трудният интервал за мен в Америка за тези 11 години, защото по едно и също време и работих като треньор, и упражнявах. За един месец отслабнах с 10 кг, сънувах храна. Беше доста, доста мъчно. Радвам се, че потвърдих на себе си, че мога да се върна в гимнастиката и след седем години пауза в доста добра форма. Но тогава, за жалост, просто имаше ползи на клубни начала. В тима имаше гимнастици, които членуват в обособен клуб в България и беше по-добре за тях те да вземат участие на международното, защото получаваха точки, някаква дотация от страната. Решението беше взето от треньори, от управление, от тогавашния ръководител на федерацията. Не съм афектиран. Да, в действителност се
почувствах недобре, тъй като демонстрирах, че съм заслужен за тима, само че това беше тяхното решение.
- Не е загадка, че с Йордан Йовчев сте близки от деца. Какво се случва, когато на една маса седнат президентът на федерацията и генералният секретар и би трябвало да решат значим въпрос? Кое мнение надвива или се търси консенсус?
- С Данчо имаме неповторима връзка, дружно сме от първи клас, едно цяло сме. Интересното е, че през 2008 година, когато застъпихме на тези позиции във федерацията аз бях генералният секретар, а той – президентът. След това нещата се обърнаха. При нас позициите не играят роля. Не мога да кажа, че през всичките тези години сме се карали – няма такова нещо.
- Какво заварихте в обичания си спорт, когато се върнахте в България? Разрухата цялостна ли беше?
- Да. Няма да не помни, че като се прибрах в Пловдив, моят роден град, в залата, от която сме излезли, първо не можех да видя къде е вратата от шубраци и плевели. След това влизам вътре и виждам треньори и треньорки в залата пият си кафето, пушат цигари. И се почна едно недоволство и един негативизъм. Това в действителност ми тежеше доста. Как тук нищо не става, по какъв начин те не получават пари… Всеки плачеше, а истината бе, че не се работи, както би трябвало. Аз се прибирам от Америка и знам по какъв начин се работи там – шест часа си прав, нямаш право да седнеш, не можеш да отидеш да пиеш и една вода. А тук те си седяха умерено, пиеха си кафето и единствено плачеха, че няма пари. Ама, те парите не идват без триумфи! А с цел да има триумфи, би трябвало да се работи. Така че ситуацията не беше добре. На Националната база „ Раковски “ беше трагично. Тук сме прекарали половината от живота си на лагери. Спяхме в страхотна бедност. Радвам се, че в този момент това е един доста добър център.
- Имате две деца Майкъл и Никол – и двамата избраха вашия път в спорта. Какво се случва с тях?
- Нямаше метод да не го изберат моя път, защото още в Америка като бях треньор, бяха непрекъснато в залата с мен. Започнаха да упражняват още в Съединени американски щати. Като се прибрахме тук, те си продължиха с гимнастиката. Имат гена и гения, само че за жалост щерка ми Никол трябваше да прекъсне с гимнастиката, защото претърпя три интервенции на коляното. Беше в действителност доста добра, стана и шампионка на България, само че по-късно се случи контузията на коляното и трябваше да спре. Майкъл продължава да тренира, всеки ден е в залата.
- Вие занимавате ли се с него?
- Не, тъй като не ме слуша, не тренира. Аз не мога да го натисна съществено. Има си треньор, който си работи с него. Дано стигне покрай моите триумфи, което ще е извънредно мъчно. Някои от треньорите и най-много Йовчев се бъзикат непрекъснато: „ Абе, ти ще надминеш татко ти, по този начин като те гледам… “ Дай Боже!
- Последен въпрос – какво е за вас щастието?
- Най-голямото благополучие за мен е да съм здрав и всички хора към мен да са здрави! Снимки: Марин Маринов, Sportal.bg
- Здравейте, господин Дунев! Благодаря ви, че приехте поканата на „ Код Спорт “! Как сте? Как се усеща един мъж на 47 години?
- Благодаря, усещам се доста добре.
- Как ви се отрази пандемията? Изпитахте ли боязън първоначално, когато информацията в медиите напълно бе подчинена на ковид?
- Наистина си беше притеснително с всички вести, които гледахме непрекъснато. За мен най-големият проблем беше, че трябваше да спрем спортна активност. За всички състезатели това беше пагубно. Не знам дали всички знаят, само че гимнастиката е подобен спорт, че няколко дни да не си в залата и просто изгубваш форма. Тези три месеца се отразиха доста, доста зле за всички гимнастици.
- Както споменахте, спортът сигурно беше измежду най-ощетените. Най-големият конгрес – Олимпийските игри в Токио бяха отсрочени за следващата година. Как всичко това ще се отрази съответно на спортната гимнастика?
- Имаме една квота за олимпиадата на Дейвид Хъдълстоун. За мен е огромно достижение, че изобщо спечелихме тази квота. Преди пандемията неговата форма беше доста добра. Подготвяше се по проект и график. С отлагането на Токио може би неговото въодушевление се загуби, само че е доста забавно, че сега е толкоз въодушевен и приказва единствено за олимпиадата. Дано другата година да се проведат игрите! Но каквото е за него, това е и за всички. Жалко е за тези спортисти в света, които чакаха единствено тази олимпиада. Сега не се организира, би трябвало още една година да упражняват и да поддържат форма, което ще е много мъчно за доста от тях. За нас е добре, тъй като Дейвид е младо момче и има още една година
за приготовление.
- Къде на картата е българската спортна гимнастика?
- Искаше ми се да е в центъра на картата, само че за жалост не сме там. Но в последните две години се вижда някаква светлина в тунела, защото от Световни купи се завоюваха няколко медала - Дейвид Хъдълстоун, Йордан Александров, Димитър Димитров беше финалист на европейско състезание, което не се беше случвало последните 10 години. Наистина се вижда някакъв триумф и с квотата за олимпиадата. Мисля, че вървим в вярна посока.
- Споменахте някои от очакванията на българската спортна гимнастика, само че тези състезатели приближават ли се до класата на Стоян Делчев, Йордан Йовчев, Красимир Дунев? Кога ще забележим такива спортисти?
- Имаме в действителност доста хубави деца. Нашият спорт е доста сложен, травматичен, отхвърлят се, само че тези, които не престават са доста работливи и въодушевени гимнастици и гимнастички, които имат страхотни качества и заложба, тъй че се приближават.
- Ако би трябвало да извършите един паралел от вашето потомство и това на спортистите в този момент, кои са приликите и кои са разликите? Въобще има ли прилики?
- Не мисля, че има. Сега всичко е напълно друго. В този свят има толкоз други цели за децата. Цялата система е изцяло друга от едно време. Но даже и по този метод отново се прави някакъв спорт. Има доста надарени и кадърни гимнастици и гимнастички, които отдават целия си живот на този спорт.
- Вие сте президент на БФ Спортна гимнастика – кой е най-големият проблем, пред който сте се изправял във времето, откогато сте отпред на обичания ви спорт?
- Никога нещата не вървят по вода. Основният проблем е финансов, по-скоро спортни бази. Това ни е най-големият проблем в цяла България. Ако имахме опция да имаме зали на всички места в градовете, щеше да е доста добре. Не е единствено в помещение да сложиш един тепих, при нас уредите са доста скъпи. Едно съоръжение е над 120 хиляди евро! Много е мъчно за една община да отдели средства за това. Ние като федерация нямаме подобен бюджет, с цел да се закупят тези уреди и да се оборудват зали за гимнастика. Това е главният проблем при нас.
- Ролята на министерството на спорта?
- Има няколко пера, за които министерството дава средства – интернационален състезателен календар, държавен състезателен календар, за подготовка на състезатели, за материално-техническо съоръжение. Но постоянно парите не стигат, каквото и да се прави. В нашия спорт е доста скъпо оборудването и е доста комплицирано.
- Масовият спорт е оставен напълно на вашите грижи.
- Да, има доста искащи деца. Стрийт фитнесът, за който се направиха доста площадки в България, има доста деца, които се занимават с този спорт. Преди няколко месеца се вкара и нова дисциплинираност в интернационалната федерация по гимнастика – Паркур. Започнахме също да развиваме тази дисциплинираност. Има огромен кръг от деца, които се занимават с този спорт. Много е радостно за мен. Дори ние аплайваме за Световна купа по Паркур, която ще се организира другата година, нека да бъдем утвърдени. Така че за всеобщия спорт ние се грижим.
- Замисляли ли сте се за какво децата стигат до избрана възраст, реализират някакви резултати и по-късно споделят “стоп”?
- Причината е, че е доста сложен спорт, желае се доста неизменност. Дисциплина, мощ, еластичност – всички тези качества би трябвало да има едно дете. Има доста други неща или спортове, които са доста по-лесни. Доста травматичен спорт, много гимнастици се отхвърлиха заради травми.
- Преди седем години вие бяхте и началник на федерацията, и старши треньор на националния тим – по какъв начин съчетавахте тези две функционалности? Оставаше ли ви време да хвърлите сакото и да облечете трикото?
- Да, имаше подобен интервал, в който се занимавах и с националния тим, и естествено като президент на федерацията. Не беше проблем за мен, защото имам две служителки във федерацията, които се грижат за доста неща. Така добре сме стиковани, че даже и да не съм в офиса на федерацията, нещата вървят. Така или другояче, съм всеки ден в Националната база “Раковски”. Да, имаше интервал, в който хвърлих сакото и сложих трикото, тъй като трябваше да вземам участие на бенефиса на Данчо Йовчев, да вляза във форма, да смъква някой кг, само че беше забавно и за мен беше предизвикателство. В момента Данчо Йовчев не е старши треньор, само че е персонален треньор на Дейвид Хъдълстоун и на Йордан Александров, по този начин е че всеки ден е в залата, като се изключи че е и общоприет секретар.
- За какво мечтае президентът на БФ Спортна гимнастика?
- Мечтая да стигнем равнището, на което беше едно време гимнастиката. Мечтата ми е някой да се качи на олимпийската стълбичка още веднъж.
- Сега ще се опитаме да създадем един преход през годините. Ще стартираме с началото на вашата кариера – за какво се насочихте към спортната гимнастика? Има ли някой, който изигра значима роля в избора ви?
- Това стана като бях в първи клас в моето учебно заведение в Пловдив по време на физическо образование. Дойде една госпожа, която избра няколко деца. Провери ни за еластичност, шпагат, мост, надолнище и сподели: „ В четвъртък заповядай в зала „ Макаби “. И до ден-днешен съм признателен на тази треньорка, която ме вкара в този спорт и реализирах тези триумфи. Просто по този начин се случи, по този начин е споделил Господ, че би трябвало да стане.
- Родителите по какъв начин реагираха?
- Никакъв проблем. И татко ми, и майка ми бяха окей с това. Явно бях доста добър по пеене, тъй като госпожата идваше у дома и споделяше: „ Не, той няма да става състезател, той ще е артист! Аз го желая в хора! “
- Спомняте ли си първото съревнование, първия орден или грамота?
- Първото съревнование беше в Румъния. Беше нещо необикновено за мен. Пътуваш с рейс с целия тим, с треньори, настаняваш се в хотел… Помня, че бяхме доста гладни от целия път, трябваше да вечеряме и ни сервираха мамалига, останахме си гладни. До ден-днешен помня първия си шампионат, тъй като това е стартът.
- Защо огромните ви достижения са на висилка? Това ли е обичаната ви дисциплинираност в гимнастиката?
- За мен всички уреди са обичани, въпреки че конят не ми отдаваше доста. В интерес на истината на олимпиадата взех доста, доста висока оценка на кон, само че висилката очевидно ми се отдаваше. С времето като научаваш нови извършения, това от ден на ден те стимулира и реализирах този връх на висилка и това комбиниране, което бе неповторимо за олимпиадата през 1996 година Да, в действителност ми е обичано!
- Стигаме до 1996 година – най-успешната година във вашата кариера. Всичките ви медали са на висилка – европейски първенец в Копенхаген, втори на международното състезание в Пуерто Рико и сребърен орден от олимпийските игри в Атланта. Разкажете ни за тези изключителни моменти…
- Това се случи в действителност толкоз бързо в една година. Да участваш на трите най-големи форума и да се качиш на стълбичката е фантазия за всеки състезател! Първото съревнование бе европейското състезание. То бе чакано от всички треньори – от старши треньора Васко Василев, от моя персонален треньор Александър Стоилов. Няколко години се очакваше, тъй като видяха, че съм доста добър на висилка и имам късмет за орден на огромно съревнование. От международното през 1993 година се очакваше да взема отличие, само че за жалост все нещо се случваше и правех неточности. 1993 и 1994 година – две години поред и на европейско, и на международно все не можех да се закача. Така моят треньор, лека му пръст, който бе неповторим експерт, направи знамение с мен. Направи това комбиниране, което в света никой не го правеше. Каза ми, че единствено по този метод мога да пробия. България е една дребна срана, никой не я знае и би трябвало да създадем комбиниране с шест прелитания. На международното през 1995 година си изиграх съчетанието и взех бронзов орден, а към този момент 1996 година хората ме знаеха и се получи по този начин, че завоювах на три надпревари. Много хора са ме питали какво усещах по време на съчетанието на олимпиадата. Много е забавно, към този момент доста години минаха от този момент и досега усещам, че бях сам в залата. Беше един огромен стадион, над 35 хиляди индивида в залата, само че бяхме аз и висилката – това е. Човешката душeвност е такова нещо, че когато се изолираш или се настроиш за нещо, е доста мощно.
- Защо решихте да се откажете след олимпиадата в Атланта? Тогава бяхте на 24 години – неточност ли беше това?
- Много добър въпрос. Тогава аз, Данчо Йовчев и Иван Иванов – най-хубавите трима от националния тим останахме в Америка. Това решение беше взето още преди да отидем на олимпиадата, че ще останем там, защото целият тим 1991 година остана в Индианаполис и имаше кой да ни посрещне там и да ни вкара в американския живот. Започнахме с шоу спектакли, аз навлязох в стилния бизнес, защото отидох при Барт Конър и Надя Команечи в Оклахома. Беше ми показан различен живот, ходехме по симпозиуми, по представления, по шоута… Явно ми беше пристигнало доста от гимнастиката и като видях другия живот с по-лъскавата част… Всичко е доста розово, доста хубаво и за жалост се отхвърлих. И до ден-днешен не мога да си го простя, тъй като в действителност тогава бях на върха.
- Не се ли пробваха тогава нашите ръководители да ви задържат?
- Имаше доста проблеми. Дори когато цялата делегация се качваше по рейсовете да отива към летището Иван Славков, лека му пръст, и другите ръководители споделиха: „ Хайде, момчета, качвайте се! “ До последния миг не имаха вяра, че ние оставаме. След това имаше известия, че сме изменници, предатели. Останахме да търсим по-доброто в Америка. Не скърбя – направихме една подготовка там, много неща научих. Но скърбя, че се отхвърлих тъкмо, когато бях на върха.
- Какво означаваше за вас американската фантазия? Постигнахте ли я?
- Не мога да кажа, че съм имал фантазия. В оня бляскав свят, който беше единствено към година, защото по-късно разбрах, че всичко е машинация и не мога да пребивавам този живот… Мечтата ми беше да пребивавам доста по-добре, да ми е умерено финансово и в действителност реализирах това, което желаех. Станах шеф на мъжка стратегия в Сан Франциско и още на втората година ги направих първенци, което в никакъв случай не се бе случвало. Седем години поред бях треньор на годината. Тази обич от всички състезатели, треньори, родители в Америка ми е задоволително. Когато след 11 години, споделих, че се прибирам в България, беше покруса. Правиха ми три изпращания – нещо необикновено! Мъчно им беше на всички, доста мъчно всички го възприеха. Мечтата съм си я постигнал.
- Защо решихте да се върнете в България?
- Основната причина е, че с Данчо Йовчев непрекъснато разговаряхме за ситуацията на гимнастиката в България. Взехме решението да се върнем и да помогнем на българската гимнастика.
- Има един любопитен миг – откакто отивате в Съединени американски щати, през 2003 година получавате покана да помогнете на националния тим за международното състезание в Анахайм. Подготвяте се, участвате на интернационалния шампионат във Варна и когато идва време за шампионата в Съединени американски щати, не ви взимат – за какво? Кой реши, че от вас няма потребност?
- Този интервал беше в действителност доста, доста сложен за мен. Първо бях поканен от българското управление да оказа помощ на тима за международното състезание в Анахайм. Костваше ми повече от шест месеца, това беше най-трудният интервал за мен в Америка за тези 11 години, защото по едно и също време и работих като треньор, и упражнявах. За един месец отслабнах с 10 кг, сънувах храна. Беше доста, доста мъчно. Радвам се, че потвърдих на себе си, че мога да се върна в гимнастиката и след седем години пауза в доста добра форма. Но тогава, за жалост, просто имаше ползи на клубни начала. В тима имаше гимнастици, които членуват в обособен клуб в България и беше по-добре за тях те да вземат участие на международното, защото получаваха точки, някаква дотация от страната. Решението беше взето от треньори, от управление, от тогавашния ръководител на федерацията. Не съм афектиран. Да, в действителност се
почувствах недобре, тъй като демонстрирах, че съм заслужен за тима, само че това беше тяхното решение.
- Не е загадка, че с Йордан Йовчев сте близки от деца. Какво се случва, когато на една маса седнат президентът на федерацията и генералният секретар и би трябвало да решат значим въпрос? Кое мнение надвива или се търси консенсус?
- С Данчо имаме неповторима връзка, дружно сме от първи клас, едно цяло сме. Интересното е, че през 2008 година, когато застъпихме на тези позиции във федерацията аз бях генералният секретар, а той – президентът. След това нещата се обърнаха. При нас позициите не играят роля. Не мога да кажа, че през всичките тези години сме се карали – няма такова нещо.
- Какво заварихте в обичания си спорт, когато се върнахте в България? Разрухата цялостна ли беше?
- Да. Няма да не помни, че като се прибрах в Пловдив, моят роден град, в залата, от която сме излезли, първо не можех да видя къде е вратата от шубраци и плевели. След това влизам вътре и виждам треньори и треньорки в залата пият си кафето, пушат цигари. И се почна едно недоволство и един негативизъм. Това в действителност ми тежеше доста. Как тук нищо не става, по какъв начин те не получават пари… Всеки плачеше, а истината бе, че не се работи, както би трябвало. Аз се прибирам от Америка и знам по какъв начин се работи там – шест часа си прав, нямаш право да седнеш, не можеш да отидеш да пиеш и една вода. А тук те си седяха умерено, пиеха си кафето и единствено плачеха, че няма пари. Ама, те парите не идват без триумфи! А с цел да има триумфи, би трябвало да се работи. Така че ситуацията не беше добре. На Националната база „ Раковски “ беше трагично. Тук сме прекарали половината от живота си на лагери. Спяхме в страхотна бедност. Радвам се, че в този момент това е един доста добър център.
- Имате две деца Майкъл и Никол – и двамата избраха вашия път в спорта. Какво се случва с тях?
- Нямаше метод да не го изберат моя път, защото още в Америка като бях треньор, бяха непрекъснато в залата с мен. Започнаха да упражняват още в Съединени американски щати. Като се прибрахме тук, те си продължиха с гимнастиката. Имат гена и гения, само че за жалост щерка ми Никол трябваше да прекъсне с гимнастиката, защото претърпя три интервенции на коляното. Беше в действителност доста добра, стана и шампионка на България, само че по-късно се случи контузията на коляното и трябваше да спре. Майкъл продължава да тренира, всеки ден е в залата.
- Вие занимавате ли се с него?
- Не, тъй като не ме слуша, не тренира. Аз не мога да го натисна съществено. Има си треньор, който си работи с него. Дано стигне покрай моите триумфи, което ще е извънредно мъчно. Някои от треньорите и най-много Йовчев се бъзикат непрекъснато: „ Абе, ти ще надминеш татко ти, по този начин като те гледам… “ Дай Боже!
- Последен въпрос – какво е за вас щастието?
- Най-голямото благополучие за мен е да съм здрав и всички хора към мен да са здрави! Снимки: Марин Маринов, Sportal.bg
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ