Проф. Вл. Чуков за novini.bg: „Завръщане“ на Турция в НАТО след Вилнюс....
Коментар за novini.bg на проф. Владимир Чуков, прочут арабист, академични учител и академик в региона на политиката на Близкия Изток и исляма.
Консенсусно е мнението на сериозните анализатори, че външната политика на Турция след срещата на водачите на НАТО във Вилнюс на 13 юли не е същата. В Бейрут, Дамаск и Техеран не одобряват думите на Ердоган, изказани в самолета при завръщането си от Азербайджан, че „ Турция е сред Изтока и Запада “.
Близкоизточни специалисти смятат, че „ Турция към този момент не е центристка, а се е завърнала в лоното на атлантизма “.
Всичко това става в светлината на преизбирането на новия, остарял турски президент през май, който построи своята акция на антизападна основа. Това принуди Съединени американски щати да създадат крачка обратно и да преоценят прецизното придържане към прокюрдската войска Сирийски демократични сили /СДС/ като главен инструмент на Вашингтон в реализирането на проектите им в Сирия. При ясното групиране на Русия, Иран и режима на Асад в подтекста на войната в Украйна Съединени американски щати и Западът бяха принудени да създадат отстъпки от някои свои съществени правила, върху които изграждаха своята политика в района. Във Вилнюс Ердоган ясно изведе турските цели в региона на националната сигурност, заявявайки: „ Нека да се противопоставим дружно против тероризма “. Това бе явен апел към сътрудниците в НАТО да престанат да поддържат ПКК в Сирия, като за негови метаморфози в Турция се възприемат Съюз на демократичните сили и ръководещата партия Демократичен съюз в Рожава. Вероятно предварителните обещания, че ще има смяна в западната политика в това отношение е предиздвикало Ердоган да даде зелена светлина на Швеция за присъединение към НАТО.
След срещата във Вилнюс Вашингтон изпрати военна делегация в Анкара и за пръв път НАТО разгласи, че основава „ Координационен център за битка против тероризма “, дружно с обещанията за цялостна поддръжка против всевъзможни форми на тероризъм.
Всъщност, лекото разграничаване на Вашингтон към кюрдите стартира още преди няколко месеца.
Американските полеви командири активизираха дейностите си за основаването /или по-скоро за възстановяването/ на „ Сирийска свободна войска “ /ССА/, която се базира във военната база /който по едно и също време е и КПП/ „ Танаф “. Последната е ситуирана в Югоизточна Сирия, наоколо до пресечната точка на сирийско-иракско-йорданската граница.
Рекрутационните процеси са ориентирани най-вече към хора от локалните арабски племена, населяващи градовете Дейрезор, Букамал и Маядин /последната столица на ИДИЛ/. Конструкторите на проекта залагат на мощните районни усеща на локалните, които са подсилени от етно-конфесионалното опълчване, а точно локални араби-сунити против пришълци иранци-шиити, подтиквани от държавното управление на Башар Асад. Кюрдските командири започнаха да гледат на тези американски упоритости с съмнение, само че не могат да се опълчват на заповедите на командирите на антитерористичната коалиция подготвените бойци да бъдат настанени в региони, следени от Съюз на демократичните сили. Сякаш Вашингтон си напомни апелите на Анкара от 2019 година когато кюрдите превзеха Ракка – сирийската столица на ИДИЛ. Тогава Турция изиска вместо кюрди, бойците който разгромиха джихадистите от ИДИЛ да бъдат турски командоси и протурските сирийски милиции. Тяхната теза бе, че Ракка не е кюрдски град и локалното население е преобладаващо арабско. Нещо повече, Анкара изиска кюрдите да се отдръпват от всички сирийски територии, в които арабското население е болшинство. Тогава се стигна до турско-кюрдския спор какво значи „ смяна на демографската картина “ и какво „ етническо пречистване “. Така да вземем за пример в бурната полемика сред двете страни се разбра, че северносирийският град Манбидж, чийто етнически състав бе един от съставените елементи на ябълката на раздора, е основан през 1878 година от 300 черкези, изселени от България след Руско-турската война.
През 2019 година прокюрдските Съюз на демократичните сили, подкрепени от антитерористичната коалиция се състезаваха с иранските милиции, подкрепени от съветската и сирийската войска кой да прогони по-бързо разгромените джихадисти и респективно да заеме по-добри позиции по стратегическата погранична зона.
Бойците на ливанската Хизбула и проиранските милиции съумяха да подчинят един задоволително дълъг сектор в пограничната зона сред двете арабски страни и осигуриха задоволително огромен „ прозорец “, по който теренно „ диша “ шиитската дъга Иран-Ирак-Сирия-Ливан. контролно-пропусквателен пункт „ Танаф “, който е най-големият на централната автомагистрала Дамаск-Багдад бе завзет от американците, подкрепени от контингенти на други натовски страни /британци, германци, норвежци, чехи и други/. Това обаче не беше задоволително. В същото време, след блокирането на стратегическия контролно-пропусквателен пункт, Иран съумя да сътвори различен, задоволително функционален контролно-пропусквателен пункт Букамал- ал Кайм, по който интензивно се изпращат иранските доставки за Дамаск и за Бейрут.
Новото в американския проект е отдръпването на кюрдските бойци от Дейрезор, Тел Руфаат и Манбидж и замяната им с бойци от протурската Сирийска национална войска /СНА/, която е цялост от протурските сирийски милиции, командвани от турски офицери. Тя работи на територията на Северна Сирия, която Турция окупира след интервенциите „ Ефратски щит “ /2016/, „ Маслинова клонка “ /2018/ и „ Извор на мир “ /2019/. Ако това стане, по този метод Вашингтон удовлетворява претенциите на Анкара за прогонването на кюрдите от последните два града, за които Ердоган неведнъж съобщи, че е подготвен да организира нова турска военна интервенция.
В същото време е видно, че Турция също е направила крачка обратно,
като се е съгласила същите тези бойци да бъдат изпратени на юг и да влязат в бойни дейности против иранците и против частите на Башар Асад. Очевидно е, че съветската войска също ще се трансформира в законна цел. Идеята е да се затвори изцяло сирийско-иракската граница и иранските конвои да нямат достъп до Дамаск и Средиземно море. Практически, антиправителствено настроените сирийци от ССА, командвана от антитерористичната коалиция и тези от СНА, командвана от турски офицери, чиито позиции понастоящем отстоят едвам на десетки метри от проправителствените такива в Алеппо, Хама, Латакия и Идлиб би трябвало да застанат един до друг. Съгласно информация на журналиста Бюлент Уракоглу от проправителствения вестник „ Йени Шафак “ се чака групата да доближи към 3 000 бойци. Според Сирийската обсерватория за правата на индивида, СНА към този момент е дала имената на нейните бойци, които би трябвало да минат образование в базата „ Танаф “. От 4 август те са почнали интензивно да минават скрито през териториите, следени от кюрдите на групи от 15 души. Според локални източници измежду бойците на СНА американското предложение е намерило добър отзив, защото на всеки един от тях е била препоръчана заплата от няколко стотин $, което е добра сума за сирийската икономическа действителност.
Прави усещане, че придвижването на сирийци от Северна Сирия на юг съответствува и с апелите на Ердоган за завръщането на сирийците по техните родни места.
Особено съответни в това отношение са тези на някогашния вътрешен министър на Турция Сюлейман Сьоилу за завръщането на един милион поданици на Алеппо в техния роден град. Не е ясно дали изказванията на турските политици имат нещо общо с казаното на конференция преди два месеца и половина от водачът на Хаят тахрир аш Шам /бивша ал Нусра/ Абу Мохамед ал Джолани и контролиращ забележителна част от провинция Идлиб, както и към този момент на части от провинция Алеппо, със съдействието на Турция. В Идлиб джихадистът заявява, че е подготвен да работи за връщането на властта на бунтовниците в Алеппо. Последният беше високомерен след яростни боеве през 2016 година като проправителствените войски бяха командвани от печално известния от войната в Украйна военачалник Суровикин /генерал Армагедон/. Тогава в техния състав участваха бойците на Пригожин от Вагнер, чеченците на Рамазан Кадиров, ливанците от Хизбула, сирийската войска и множеството ирански милиции, командвани от офицери на Революционната армия.
Не е ясно дали нарасналото напрежение сред американската и съветската войска в Сирия през последните седмици е въведения към ескалация на военните дейности
и проверка на действителностите на терен от 2015-2016, когато съветската войска жънеше триумфи на бойното поле. Това ставаше със знанието и безмълвното подпомагане на турската войска, която предпочиташе да се договаря с Русия и Иран в Астана, останала недоволна от държанието на своите атлантически сътрудници от НАТО. Сякаш в този момент нещата наподобяват изменени, изключително в подтекста на съвсем ежедневните израелски удари против ирански цели в Сирия. Наблюдателите са на мнение, че страните от Персийския залив са положително настроени към новите действителности, изключително откакто Съединени американски щати изпратиха спомагателни 3 000 военнослужещи в региона. В същото време забавянето на Иран да изпрати собствен дипломатически състав в посолството си Рияд, откакто саудитите към този момент го направиха /след възобновяване на двустранните дипломатически връзки, скъсани през 2016 г./ приказват за изненада и угриженост в Техеран. Американският институт за проучване на мира, даващ ежедневна сводка на военните дейности в Украйна приказва, че наличието на Китай на мирната конференция в Джедда е „ пестник за Русия “. Изглежда обаче, китайската дипломация попадна в клопка, търсеща бърз пробив в Близкия Изток за сметка на Съединени американски щати, когато се съгласи да бъде „ самобитен поръчител на възобновяване на саудитско-иранските връзки “. След създаване на такива „ специфични “ саудитско-китайски връзки Пекин не беше в положение да откаже наличие на форума в Джедда, списъчният състав на гостите на който беше доста скрупольозно подбран от Рияд и Вашингтон. Китай трябваше да попадне в общността на „ неприятелските “ за Русия страни и да влезе в техния звук. Това принуди китайското Министерство на външните работи дълго да изяснява на своите съветски сътрудници какво тъкмо е говорено в Джедда и в действителност какво са търсели техните представители на този конгрес, подкрепящ Украйна.
За променената оперативна конюнктура приказва и изборът на новия шеф на генералния щаб на турската войска.
Става въпрос за 63-годишният военачалник Метин Гурак, който натрупа извънредно огромен опит в битката против кюрдите в Сирия и Ирак. Специфичното при неговото предопределение е, че той не е командващ на сухопътните сили, както изискват кадровите критерии за достигането на най-висшия пост в турската войска. Той даже не командва жанр войски, а идва от поста пълководец на 2-ра войска. Нейният щаб е в град Малатия и има за задача да отбранява Анадола, до границите със Сирия, Ирак и Иран. Именно 2-ра войска реализира трите военни интервенции на сирийска територия и понастоящем нейните офицери и бойци окупират към 5% от прилежащата арабска страна. Още по-интересното е, че Гурак е първият шеф на генералния щаб на турската войска, който приказва арабски език. Той е роден в град Мардин и принадлежи към тюркменско семейство, което се е изселило в Турция от иракския град Мосул. Това изяснява и за какво Гурак добре работи с протурските формирования на СНА, които са образувани най-вече от сирийски тюркмени. Става въпрос за представители на една етническа група, която приказва по едно и също време турски и арабски език, без значение дали със сирийски или иракски акцент.
Консенсусно е мнението на сериозните анализатори, че външната политика на Турция след срещата на водачите на НАТО във Вилнюс на 13 юли не е същата. В Бейрут, Дамаск и Техеран не одобряват думите на Ердоган, изказани в самолета при завръщането си от Азербайджан, че „ Турция е сред Изтока и Запада “.
Близкоизточни специалисти смятат, че „ Турция към този момент не е центристка, а се е завърнала в лоното на атлантизма “.
Всичко това става в светлината на преизбирането на новия, остарял турски президент през май, който построи своята акция на антизападна основа. Това принуди Съединени американски щати да създадат крачка обратно и да преоценят прецизното придържане към прокюрдската войска Сирийски демократични сили /СДС/ като главен инструмент на Вашингтон в реализирането на проектите им в Сирия. При ясното групиране на Русия, Иран и режима на Асад в подтекста на войната в Украйна Съединени американски щати и Западът бяха принудени да създадат отстъпки от някои свои съществени правила, върху които изграждаха своята политика в района. Във Вилнюс Ердоган ясно изведе турските цели в региона на националната сигурност, заявявайки: „ Нека да се противопоставим дружно против тероризма “. Това бе явен апел към сътрудниците в НАТО да престанат да поддържат ПКК в Сирия, като за негови метаморфози в Турция се възприемат Съюз на демократичните сили и ръководещата партия Демократичен съюз в Рожава. Вероятно предварителните обещания, че ще има смяна в западната политика в това отношение е предиздвикало Ердоган да даде зелена светлина на Швеция за присъединение към НАТО.
След срещата във Вилнюс Вашингтон изпрати военна делегация в Анкара и за пръв път НАТО разгласи, че основава „ Координационен център за битка против тероризма “, дружно с обещанията за цялостна поддръжка против всевъзможни форми на тероризъм.
Всъщност, лекото разграничаване на Вашингтон към кюрдите стартира още преди няколко месеца.
Американските полеви командири активизираха дейностите си за основаването /или по-скоро за възстановяването/ на „ Сирийска свободна войска “ /ССА/, която се базира във военната база /който по едно и също време е и КПП/ „ Танаф “. Последната е ситуирана в Югоизточна Сирия, наоколо до пресечната точка на сирийско-иракско-йорданската граница.
Рекрутационните процеси са ориентирани най-вече към хора от локалните арабски племена, населяващи градовете Дейрезор, Букамал и Маядин /последната столица на ИДИЛ/. Конструкторите на проекта залагат на мощните районни усеща на локалните, които са подсилени от етно-конфесионалното опълчване, а точно локални араби-сунити против пришълци иранци-шиити, подтиквани от държавното управление на Башар Асад. Кюрдските командири започнаха да гледат на тези американски упоритости с съмнение, само че не могат да се опълчват на заповедите на командирите на антитерористичната коалиция подготвените бойци да бъдат настанени в региони, следени от Съюз на демократичните сили. Сякаш Вашингтон си напомни апелите на Анкара от 2019 година когато кюрдите превзеха Ракка – сирийската столица на ИДИЛ. Тогава Турция изиска вместо кюрди, бойците който разгромиха джихадистите от ИДИЛ да бъдат турски командоси и протурските сирийски милиции. Тяхната теза бе, че Ракка не е кюрдски град и локалното население е преобладаващо арабско. Нещо повече, Анкара изиска кюрдите да се отдръпват от всички сирийски територии, в които арабското население е болшинство. Тогава се стигна до турско-кюрдския спор какво значи „ смяна на демографската картина “ и какво „ етническо пречистване “. Така да вземем за пример в бурната полемика сред двете страни се разбра, че северносирийският град Манбидж, чийто етнически състав бе един от съставените елементи на ябълката на раздора, е основан през 1878 година от 300 черкези, изселени от България след Руско-турската война.
През 2019 година прокюрдските Съюз на демократичните сили, подкрепени от антитерористичната коалиция се състезаваха с иранските милиции, подкрепени от съветската и сирийската войска кой да прогони по-бързо разгромените джихадисти и респективно да заеме по-добри позиции по стратегическата погранична зона.
Бойците на ливанската Хизбула и проиранските милиции съумяха да подчинят един задоволително дълъг сектор в пограничната зона сред двете арабски страни и осигуриха задоволително огромен „ прозорец “, по който теренно „ диша “ шиитската дъга Иран-Ирак-Сирия-Ливан. контролно-пропусквателен пункт „ Танаф “, който е най-големият на централната автомагистрала Дамаск-Багдад бе завзет от американците, подкрепени от контингенти на други натовски страни /британци, германци, норвежци, чехи и други/. Това обаче не беше задоволително. В същото време, след блокирането на стратегическия контролно-пропусквателен пункт, Иран съумя да сътвори различен, задоволително функционален контролно-пропусквателен пункт Букамал- ал Кайм, по който интензивно се изпращат иранските доставки за Дамаск и за Бейрут.
Новото в американския проект е отдръпването на кюрдските бойци от Дейрезор, Тел Руфаат и Манбидж и замяната им с бойци от протурската Сирийска национална войска /СНА/, която е цялост от протурските сирийски милиции, командвани от турски офицери. Тя работи на територията на Северна Сирия, която Турция окупира след интервенциите „ Ефратски щит “ /2016/, „ Маслинова клонка “ /2018/ и „ Извор на мир “ /2019/. Ако това стане, по този метод Вашингтон удовлетворява претенциите на Анкара за прогонването на кюрдите от последните два града, за които Ердоган неведнъж съобщи, че е подготвен да организира нова турска военна интервенция.
В същото време е видно, че Турция също е направила крачка обратно,
като се е съгласила същите тези бойци да бъдат изпратени на юг и да влязат в бойни дейности против иранците и против частите на Башар Асад. Очевидно е, че съветската войска също ще се трансформира в законна цел. Идеята е да се затвори изцяло сирийско-иракската граница и иранските конвои да нямат достъп до Дамаск и Средиземно море. Практически, антиправителствено настроените сирийци от ССА, командвана от антитерористичната коалиция и тези от СНА, командвана от турски офицери, чиито позиции понастоящем отстоят едвам на десетки метри от проправителствените такива в Алеппо, Хама, Латакия и Идлиб би трябвало да застанат един до друг. Съгласно информация на журналиста Бюлент Уракоглу от проправителствения вестник „ Йени Шафак “ се чака групата да доближи към 3 000 бойци. Според Сирийската обсерватория за правата на индивида, СНА към този момент е дала имената на нейните бойци, които би трябвало да минат образование в базата „ Танаф “. От 4 август те са почнали интензивно да минават скрито през териториите, следени от кюрдите на групи от 15 души. Според локални източници измежду бойците на СНА американското предложение е намерило добър отзив, защото на всеки един от тях е била препоръчана заплата от няколко стотин $, което е добра сума за сирийската икономическа действителност.
Прави усещане, че придвижването на сирийци от Северна Сирия на юг съответствува и с апелите на Ердоган за завръщането на сирийците по техните родни места.
Особено съответни в това отношение са тези на някогашния вътрешен министър на Турция Сюлейман Сьоилу за завръщането на един милион поданици на Алеппо в техния роден град. Не е ясно дали изказванията на турските политици имат нещо общо с казаното на конференция преди два месеца и половина от водачът на Хаят тахрир аш Шам /бивша ал Нусра/ Абу Мохамед ал Джолани и контролиращ забележителна част от провинция Идлиб, както и към този момент на части от провинция Алеппо, със съдействието на Турция. В Идлиб джихадистът заявява, че е подготвен да работи за връщането на властта на бунтовниците в Алеппо. Последният беше високомерен след яростни боеве през 2016 година като проправителствените войски бяха командвани от печално известния от войната в Украйна военачалник Суровикин /генерал Армагедон/. Тогава в техния състав участваха бойците на Пригожин от Вагнер, чеченците на Рамазан Кадиров, ливанците от Хизбула, сирийската войска и множеството ирански милиции, командвани от офицери на Революционната армия.
Не е ясно дали нарасналото напрежение сред американската и съветската войска в Сирия през последните седмици е въведения към ескалация на военните дейности
и проверка на действителностите на терен от 2015-2016, когато съветската войска жънеше триумфи на бойното поле. Това ставаше със знанието и безмълвното подпомагане на турската войска, която предпочиташе да се договаря с Русия и Иран в Астана, останала недоволна от държанието на своите атлантически сътрудници от НАТО. Сякаш в този момент нещата наподобяват изменени, изключително в подтекста на съвсем ежедневните израелски удари против ирански цели в Сирия. Наблюдателите са на мнение, че страните от Персийския залив са положително настроени към новите действителности, изключително откакто Съединени американски щати изпратиха спомагателни 3 000 военнослужещи в региона. В същото време забавянето на Иран да изпрати собствен дипломатически състав в посолството си Рияд, откакто саудитите към този момент го направиха /след възобновяване на двустранните дипломатически връзки, скъсани през 2016 г./ приказват за изненада и угриженост в Техеран. Американският институт за проучване на мира, даващ ежедневна сводка на военните дейности в Украйна приказва, че наличието на Китай на мирната конференция в Джедда е „ пестник за Русия “. Изглежда обаче, китайската дипломация попадна в клопка, търсеща бърз пробив в Близкия Изток за сметка на Съединени американски щати, когато се съгласи да бъде „ самобитен поръчител на възобновяване на саудитско-иранските връзки “. След създаване на такива „ специфични “ саудитско-китайски връзки Пекин не беше в положение да откаже наличие на форума в Джедда, списъчният състав на гостите на който беше доста скрупольозно подбран от Рияд и Вашингтон. Китай трябваше да попадне в общността на „ неприятелските “ за Русия страни и да влезе в техния звук. Това принуди китайското Министерство на външните работи дълго да изяснява на своите съветски сътрудници какво тъкмо е говорено в Джедда и в действителност какво са търсели техните представители на този конгрес, подкрепящ Украйна.
За променената оперативна конюнктура приказва и изборът на новия шеф на генералния щаб на турската войска.
Става въпрос за 63-годишният военачалник Метин Гурак, който натрупа извънредно огромен опит в битката против кюрдите в Сирия и Ирак. Специфичното при неговото предопределение е, че той не е командващ на сухопътните сили, както изискват кадровите критерии за достигането на най-висшия пост в турската войска. Той даже не командва жанр войски, а идва от поста пълководец на 2-ра войска. Нейният щаб е в град Малатия и има за задача да отбранява Анадола, до границите със Сирия, Ирак и Иран. Именно 2-ра войска реализира трите военни интервенции на сирийска територия и понастоящем нейните офицери и бойци окупират към 5% от прилежащата арабска страна. Още по-интересното е, че Гурак е първият шеф на генералния щаб на турската войска, който приказва арабски език. Той е роден в град Мардин и принадлежи към тюркменско семейство, което се е изселило в Турция от иракския град Мосул. Това изяснява и за какво Гурак добре работи с протурските формирования на СНА, които са образувани най-вече от сирийски тюркмени. Става въпрос за представители на една етническа група, която приказва по едно и също време турски и арабски език, без значение дали със сирийски или иракски акцент.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ