Посещението на Аушвиц задължително за ученици и мигранти?
Коментар на Марсел Фюрстенау:
Антисемитизмът има безпределно доста грозни лица: виждаме ги по нацапаните с пречупени кръстове стени и осквернените монументи в еврейските гробища, при изгарянето на израелския народен байрак по време на демонстрации, при нападенията против евреи. Сякаш Германия е залята от нова вълна на ненавист против всичко еврейско. А под повърхността на тези феномени се крие феномен, който е от дълго време прочут: антисемитските публични настроения са необятно публикувани - и то не от през вчерашния ден. И без значение от всички осъществени от Германия закононарушения по времето на националсоциализма, те си остават неизкоренени и на немска земя.
За разлика от близкото минало обаче, през днешния ден омразата се демонстрира като че ли все по-безогледно и по-свободно. Това, несъмнено, провокира съответните ужасени реакции. Мнозина се питат по какъв начин се стигна дотук. Та нали от десетилетия насам Германия поставя образцови старания да осмисли своята виновност, заради което доста страни считат, че в това отношение тя служи за образец.
В учебно заведение се учи прекомерно малко за нацизма?
И въпреки всичко: очевидно на някои места са били позволени пропуски. Много постоянно да вземем за пример се чува упрекът, че в учебните заведения се учи прекомерно малко за нацисткия режим. Същият укор, прочее, визира и отношението към комунистическата тирания.
В случай, че тези две изказвания са правилни, решението на казуса би било напълно явно: належащо е повече и по-добро обучение! Едва ли има обаче потребност от наложителни визити на някогашни концентрационни лагери, превърнати в музеи - за каквито пледират в този момент някои политици и партийни функционери. Те го вършат с най-хубави планове, само че сходни наложителни визити биха могли да провокират основно досада, а в най-лошия случай - даже отменяне. От опита на някогашната Германска демократична република се знае до каква степен води сходен държавно разпореден антифашизъм. И сякаш нерушимата германско-съветска дружба се обезсмисли в кухи ритуали.
И едно свободно общество обаче от време на време изпитва компликации да изрази позициите си вярно. Но то ги показва непринудено - в открит разговор без предупреден резултат. Нека напомним тук за дългите, постоянно изпълнени с оскърбление, диспути за градежа на възпоменателен паметник в памет на жертвите от Холокоста край Бранденбургската врата в Берлин. Или провокираните от писателя Мартин Валзер митинги през 1988, когато той заприказва за "моралната бухалка Аушвиц ", с която се удряло по всеки, който се опитвал да изрази по-диференцирано мнение за предишното.
Хубавото от тези и други разногласия беше, че размисълът на Германия за нейната лична и несравнима с нищо виновност непрекъснато се подхранва от нови импулси. А те постоянно са нужни, най-късно, когато възпоменанията за жертвите стартират да се трансформират в рутина.
Съпричастието не идва по команда
Който посещава Бухенвалд, Дахау, Заксенхаузен, Аушвиц или някое друго място, обвързвано с ужасяващите закононарушения на националсоциализма, би трябвало обаче да го прави по лична воля. И - което е още по-важно: би трябвало да е интелектуално и прочувствено квалифициран за сходно посещаване. Нещо, което, за жалост, не постоянно се случва. Най-първата и най-важна задача затова е обвързвана с превъзмогването на този недостиг. Всичко останало след това единствено ще си пристигна на място.
Многобройните, месингови възпоменателни плочки, вградени в паважа на немските улици, които носят имената на избитите евреи, може би провокират у хората даже повече размишления, в сравнение с визитата на един някогашен концентрационен лагер. Съпричастието е качество, което не се демонстрира по команда. За благополучие.
Антисемитизмът има безпределно доста грозни лица: виждаме ги по нацапаните с пречупени кръстове стени и осквернените монументи в еврейските гробища, при изгарянето на израелския народен байрак по време на демонстрации, при нападенията против евреи. Сякаш Германия е залята от нова вълна на ненавист против всичко еврейско. А под повърхността на тези феномени се крие феномен, който е от дълго време прочут: антисемитските публични настроения са необятно публикувани - и то не от през вчерашния ден. И без значение от всички осъществени от Германия закононарушения по времето на националсоциализма, те си остават неизкоренени и на немска земя.
За разлика от близкото минало обаче, през днешния ден омразата се демонстрира като че ли все по-безогледно и по-свободно. Това, несъмнено, провокира съответните ужасени реакции. Мнозина се питат по какъв начин се стигна дотук. Та нали от десетилетия насам Германия поставя образцови старания да осмисли своята виновност, заради което доста страни считат, че в това отношение тя служи за образец.
В учебно заведение се учи прекомерно малко за нацизма?
И въпреки всичко: очевидно на някои места са били позволени пропуски. Много постоянно да вземем за пример се чува упрекът, че в учебните заведения се учи прекомерно малко за нацисткия режим. Същият укор, прочее, визира и отношението към комунистическата тирания.
В случай, че тези две изказвания са правилни, решението на казуса би било напълно явно: належащо е повече и по-добро обучение! Едва ли има обаче потребност от наложителни визити на някогашни концентрационни лагери, превърнати в музеи - за каквито пледират в този момент някои политици и партийни функционери. Те го вършат с най-хубави планове, само че сходни наложителни визити биха могли да провокират основно досада, а в най-лошия случай - даже отменяне. От опита на някогашната Германска демократична република се знае до каква степен води сходен държавно разпореден антифашизъм. И сякаш нерушимата германско-съветска дружба се обезсмисли в кухи ритуали.
И едно свободно общество обаче от време на време изпитва компликации да изрази позициите си вярно. Но то ги показва непринудено - в открит разговор без предупреден резултат. Нека напомним тук за дългите, постоянно изпълнени с оскърбление, диспути за градежа на възпоменателен паметник в памет на жертвите от Холокоста край Бранденбургската врата в Берлин. Или провокираните от писателя Мартин Валзер митинги през 1988, когато той заприказва за "моралната бухалка Аушвиц ", с която се удряло по всеки, който се опитвал да изрази по-диференцирано мнение за предишното.
Хубавото от тези и други разногласия беше, че размисълът на Германия за нейната лична и несравнима с нищо виновност непрекъснато се подхранва от нови импулси. А те постоянно са нужни, най-късно, когато възпоменанията за жертвите стартират да се трансформират в рутина.
Съпричастието не идва по команда
Който посещава Бухенвалд, Дахау, Заксенхаузен, Аушвиц или някое друго място, обвързвано с ужасяващите закононарушения на националсоциализма, би трябвало обаче да го прави по лична воля. И - което е още по-важно: би трябвало да е интелектуално и прочувствено квалифициран за сходно посещаване. Нещо, което, за жалост, не постоянно се случва. Най-първата и най-важна задача затова е обвързвана с превъзмогването на този недостиг. Всичко останало след това единствено ще си пристигна на място.
Многобройните, месингови възпоменателни плочки, вградени в паважа на немските улици, които носят имената на избитите евреи, може би провокират у хората даже повече размишления, в сравнение с визитата на един някогашен концентрационен лагер. Съпричастието е качество, което не се демонстрира по команда. За благополучие.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ