Колко пъти го последвахте това сърце, дето бие лудо в

Колко пъти го последвахте това сърце, дето бие бясно в несиметричен темп? Колко пъти си казахте „ дишай “? Колко пъти е спирало? Колко пъти е туптяло още веднъж? Играем си с това сърце или оставяме другите да го вършат. Никой не ни споделя разпоредбите на тази игра. Никой не ни споделя какъв е изходът от нея. Никой не споделя, че ще боли. Но от време на време боли. Спира сърцето. За малко. Не тупти. Не диша. Докато не му кажем „ Дишай! “. Докато не го съберем. Оттам, където някой различен си разреши да го раздра на дребни късчета. Хубаво е било първоначално, само че след това това щастливо туп-туп, туп-туп отшумява, трансформира се в заглушител, в таймер, който не може да отброява. И към този момент не броим. Чуваме единствено туп-туп, туп-туп. Все по-тихо, все по-бавно.

Рядко одобрявам комерсиална музика, само че тези дни чувам на рипийт новата ария на Майли Сайръс – Nothing Breaks Like A Heart. Знае тя по какъв начин остават белези след любовта, по какъв начин се сгромолясва този свят и по какъв начин стопира сърцето. Знае обаче и по какъв начин стартира да бие още веднъж. От оня, който си е тръгнал, от същия, който се е върнал.

Когато растем, никой не ни споделя в кого ще се влюбим. Никой не ни споделя дали би трябвало да избираме или да усещаме, да си играем на разсъдък или да си играем на сърце. Наричаме тази игра обич. Тя любовта си е игра. Има ходове, тактики, неистини, стотици думи (изписани в чата), еуфория, музика, вино, неспокойствие, допиране, пристрастеност.

Измамна игра е тя, но хубава. Със сърце се играе. Като конкуренция с времето е. Спираме го или най-малко мислим, че е спряло. За малко.

Ей по този начин се влюбих преди време. За малко. И сърцето си дадох. За малко. Беше от тези, които преди години са те оставили без мирис единствено с взор и с това „ Наздраве “, в което искаш да се изгубиш, само че то е изчезнало още преди да усетиш дали стомахът към този момент се е свил на топка и единствено в това положение желае да бъде. Искал е той и му се върна. Върна се това „ Наздраве “ и беше толкоз ненадейно, помитащо и мечтано, въпреки и след години, че го поемах на огромни глътки. Беше като изгаряне. Мислех си, че е обич и то тъкмо онази, която съм чакала – протичащата се, мислех, че сърцето ми ще спре от тази обич, от това предпочитание. Беше това туп-туп, туп-туп. В най-оглушителната му форма. Като екот беше.

Докато единствено за няколко дни не осъзнах, че изгарянето мина в прегаряне. От пристрастеност, от онази неистова пристрастеност, която искаш да оставиш неопитомена, тъй като в случай че се случи, ще боли.

Ще боли по-силно от изгаряне. Еуфория. Страст. Любов. Не знам. В неговата несигурност се криеше щастието, нашето благополучие. В утрините, в които се събуждахме, в утрините, в които ме прегръщаше, в утрините, в които аз го прегръщах, в утрините, в които просто си говорихме, в утрините, в които трябваше да забележим лицата си, да забележим истината, без да приказваме за нея. Защото и двамата ни беше боязън. От нея. Когато една заран си потегли с неудобно безмълвие, знаех, че ще бъде последната. После се обади, малко виновен, че е изгубил думите. Онези, които преди този момент напояваше с желанието си по мен. Играта беше свършила. Не ни даде повече време, само че ние май не го искахме това време. Може би не е била любовта. Може би бяхме ние двамата. Необуздани, само че влюбени. За малко.

Сърцето ми ли? Спря. За малко. И болеше. За малко. Защото към този момент по този начин се влюбваме. За малко. Може би от боязън, че някой в действителност ще го разбие това сърце, че ще я изгубим тази игра, че ще ни измами тази обич. Отдаваме й се, само че за малко. После я пускаме и минаваме на идната. Следващата игра. Игра на обич. Следващото туп-туп, туп-туп...
Любов на един мирис разстояние