Когато влизам в социалните мрежи, се чувствам като в модерна,

Когато влизам в обществените мрежи, се усещам като в съвременна, виртуална версия на агората на античните гръцки градове-държави. Агората е била центърът на града, мястото, където се е правел бизнес, купували са се и са се продавали артикули и са се обменяли хрумвания. Представям си това по доста аргументи - моето предопределение и специалност е да върша музикални видеоклипове и други форми на наличие, постоянно въодушевени от древногръцката философия, и да се стремя да я популяризирам в интернет. И по този начин, за положително или неприятно, другите платформи, в които съм деен, са актуалната агора.

Пътуването до тази агора може да има персонален, финансов и идеологически смисъл. Трябва ли да се наемам с този човек? Трябва ли да купя този артикул? Трябва ли да купя тази концепция? Някой ще купи ли моята? Агората не е просто пазар - това е сцената, на която са се развивали драмите на ежедневния живот. Повече от всяко друго физическо място, в този момент обществените медии дават това пространство. В доста връзки точно на такава обществена и безредна сцена се е родила древногръцката философия.

Когато е зародила, писменото слово в гръцкоезичния свят към момента е било нещо ново и по тази причина концепциите постоянно са били популяризирани като устно-перформативни дейности в публични пространства. Много преди философите да стартират да пишат книги и писания, техните мисли са били излъчени по метод, който е привличал вниманието на публиката. Ксенофан е представял концепциите си в подтекста на надпревари, където поетите се борят за награди и популярност -

 

самобитни метафизичен рап батъли

 

Ранните философи създават и доста комплицирани обществени облици. Емпедокъл изпълнявал изявите си, облечен в лилава тога, златен колан, сандали от бронз и казвал, че е олицетворение на бога.

Може би най-известният в света древногръцки мъдрец съумява да популяризира концепциите си, без въобще да напише и ред. Сократ е водил - нормално на публични места - метафизичен беседи, в които оспорвал общоприетите правила по разнообразни тематики, като предизвикал своите съграждани и управници. Изкуството му е словесно, само че мислите му са били преходни като туит или обява във Фейсбук.

Той бил един благодетелен трол в секциите за мнения на интелектуалния живот на Атина. Неговите словесни подвизи стигат до нас с помощта на писанията на неговите възпитаници, най-известният от които е Платон. В доста отношения диалозите на Сократ, които са изворът на цялата философска традиция, могат да се четат като измислена биография на авторитетен човек или като влакна от Twitter, свободно интерпретирани, само че пък достоверни по дух.

В ерата на обществените медии се връщаме към положение, в което претенциите на човек за мъдрост се разкриват в способността му да се показва ефектно. Както може да се заключи от ``информационната война`` на днешния ден, Платон е осъзнал, че проблемите пораждат, когато конкурентното показване на мъдростта е неразличимо от същинското владеене на мъдрост. И по този начин, в случай че сте известни в обществените медии, това значи ли, че имате да кажете нещо скъпо?

 

Популярността се дефинира количествено чрез лайкове,

 

само че с мъдростта не е по този начин. Платон си слага задачата да разграничи същинските философи от софистите, чиято привидна мъдрост може да бъде просто интелектуалничене за лична полза. Колкото повече демонстрирате убеденост в самоцелно издание в обществените мрежи, би споделил Сократ, толкоз по-вероятно е в действителност да не сте наясно със личните си морални дефекти.

Ако приемем, че на множеството авторитетни хора не би трябвало да се има вяра, по какъв начин да стигнем до истината? И в случай че нечие наличие е откровено ориентирано към преследването и изразяването на обективната истина, би трябвало да се запитаме има ли такава истина? Въпроси като тези са застъпени от Платон. Твърди се, че софистът Протагор е поддържал доктрина на ``релативизма``, която всъщност допуска, че защото нашите самостоятелни усещания се разграничават, всеки от нас е стеснен до личната си субективна структура на действителността. Може да се види по какъв начин тази теза е илюстрирана от аспекти на обществените медии, до момента в който плуваме в привидната безконечност от информация, само че постоянно в границите на личния си информативен балон. Платон се стреми да опровергае протагорейския релативизъм и да откри аршин за обективната истина. Когато написа своята ``Република``, той си показва идеално общество, подредено под управлението на единствения тип хора, които могат да извлекат истината от хаоса на публичното мнение - философите.

За да се бори с казуса с разграничаването на мечтаната от нежеланата информация, Платон вкарва цензура в своя научен град. Но Платон не би бил склонен неговите жители да употребяват Фейсбук, тъй като

 

Фейсбук не предизвиква морала и не се стреми да образова

 

своите консуматори. Платон твърди, че образованието и развлеченията би трябвало да бъдат строго контролирани, като на процедура всички самостоятелни изкуства се потискат. В неговата идеална обществена платформа единственият изцяло акредитиран основател на наличие е страната и това наличие е ``Формата на доброто``. Тъй като призракът на дезинформацията е щръкнал над нас, има доста хора, които считат, че обществените платформи са призвани да отсеят положителната информация от неприятната. Тогава поражда въпросът дали тези, които ги управляват, имат проницателността, присъща на ``истинския философ``. Платон си е представял мъдрец цар, само че дали е вероятен и мъдрец админ? 

Нашите сетива, счита Платон, са незадоволителни, с цел да вдървен същинската същина на действителността, и по този начин нещата, които одобряваме за същински, в действителност са просто облици. Следователно облиците, които ние самите сътворяваме - художествени облици, истории, репрезентации от всевъзможен тип - са облици на облиците. Нещата, които пускаме в интернет, са изображения на изображенията на изображенията, защото те са редактирани, коментирани, присвоени и наново присвоени в своето цифрово разпространяване. В нашето себепредставяне в тези пространства ние самите се трансформираме в облици. 

За разлика от физическата агора, където цялата събрала се навалица може да бъде излъгана едновременно от идеологическите съблазни на пътуващ софист,

 

виртуалната агора е друга за всеки член на тълпата

 

Всеки от нас е излъган самостоятелно. Когато публикуваме и репостваме, туитваме и ретуитваме, ние се заблуждаваме един различен, разпространявайки личните си софистики.

Платон не е бил единственият възпитаник на Сократ. Диоген Синопски счита, че защото добродетелта е недостижима за съвсем всички, вярната роля на философа не е да управлява или управлява обществото, а да се държи настрани от него и да го осмива в профил. Диоген е един тип метафизичен шок-артист. Той живее на улицата, прави всичките си нужди публично и хвърля рецензии към минувачи, били те съграждани или знатни хора. Той е прототипът на ``трола`` - горко на атинянина, чийто пост разяснява. Тези практики му печелят епитета ``кучешкият`` или ``киникът``. Неговата философия на цинизма отразява друго измерение на дискурса в обществените медии: неговата просвета на съпротива, порочна ирония и рецензия. Какви по-добри места има за цинизма в този типичен смисъл от Фейсбук, Instagram или Twitter?

Но

 

цинизмът не е единственият вероятен отговор

 

на слабостите и неадекватността на човешкото държание и връзка. Опирайки се на хрумвания, които доближават до Платон и от своя страна до някои от предсократиците, школата на стоицизма възприема целия Космос като жив организъм, едно цяло, от което ние съставляваме част. Някои стоици биха имали оптимистичен взор върху опциите, предлагани от обществените мрежи. Доколкото оферират механизъм за съгласуваност, те могат да насърчат същинска общественост, изключително когато техните консуматори се ангажират един с различен добросъвестно и от взаимна полза, какъвто може да е казусът със основателите на наличие, които дават образование или лечебна поддръжка.

Тази съгласуваност посредством обществените медии е по едно и също време източник на най-големия човешки прогрес и на най-лошата ни дисфункция, нашият капацитет за самоизтребление и триумф. Но това постоянно е било правилно за местата за срещи - градския площад, агората  пространствата, където се срещаме за положително и за неприятно, и като се припознаваме един в различен, се срещаме и със себе си.