Когато телефонът иззвъня, прошареният мъж попита доста галантно младата жена

Когато телефонът иззвъня, прошареният мъж попита много галантно младата жена дали би предпочела той да не подвига слушалката.

Тя го чу, сякаш някъде отдалеко, и обърна лице към него, затворила едното си око — това към светлината — и отворила неестествено необятно другото, което беше толкоз синьо, че изглеждаше надали не виолетово.

Прошареният мъж й сподели да се отмести по-бързо и тя се надигна на десния си лакът тъкмо толкоз бързо, едвам не излезе, че нехае.

После отметна с лявата ръка косите от челото си и сподели:

— Боже мой, не зная. Впрочем ти по какъв начин мислиш?

Прошареният мъж отвърна, че за него няма господ знае какво значение дали ще се обади, или не, пъхна лявата си ръка под мишницата на младата жена, над лакътя, на който се беше подпрял, и запровира пръстите си нагоре, проправяйки си път сред топлата кожа на ръката и гърдите й.

С другата ръка посегна към телефона. Но, с цел да го доближи, трябваше да се надигне малко, при което той закачи с тила си абажура. В този момент светлината, въпреки и много мощна, беше изключително удобна за прошарената му, съвсем побеляла коса.

При все че беше разрошена, личеше, че е подстригана скоро или по-право, че е постоянно поддържана.

Вратът и сколуфите бяха взети по обикновеному — ниско, само че в профил и от горната страна косата бе оставена въздълга и това й придаваше малко „ по-специален тип “.

— Ало! — отекна гласът му в слушалката.

Младата жена го наблюдаваше, подпряна все така на лакътя си. Очите й, по-скоро единствено необятно отворени, в сравнение с зорки или любопитни, отражаваха най-вече личната си величина и цвят.

От другия завършек на жицата долетя мъжки глас — неподвижен като камък и въпреки всичко някак жестоко, неприятно прибързан:

— Лий? Събудих ли те?

Прошареният мъж погледна за момент наляво към дамата.

— Кой е там? — попита той. — Артър, ти ли си?

— Да. Събудих ли те?

— Не, не. В леглото съм, само че чета. Да не се е случило нещо?

— Ама в действителност ли не те разсъниха? Кажи почтено.

— Не, не… напълно не — отвърна прошареният мъж. — Да ти кажа право, аз дремя по някакви си четири часа на…

— Знаеш ли за какво ти се обаждам, Лий? Абе ти не видя ли инцидентно по кое време си потегли Джоуни? Да си е тръгнала инцидентно със съпрузите Еленбоген?

Прошареният отново погледна наляво, само че този път високо, не към младата жена, която в този момент го наблюдаваше като някакъв, млад, синеок ирландски служител на реда.

— Нищо не мога да ти кажа, Артър — сподели той, вперил взор нагоре към другия, тънещ в сумрак завършек на стаята. — Тя не си ли потегли с тебе?

— Не, боже мой, не. Значи, ти въобще не си я видял да си потегля?

— Ами… не, постоянно казано, не съм, Артър — отвърна прошареният. — Всъщност да ти кажа право, нищо не видях цялата вечер — ни Джоуни, ни демон. Още от вратата оня досадник — французин ли е, виенчанин ли е, демон го знае — се лепна за мен и изкарахме цяло съвещание. Тия кучета, чужденците, гледат с четири очи, в случай че може да изкопчат някой безвъзмезден юридически съвет. Но за какво питаш? Какво има?

— Господи, знам ли? Нищо не знам. Нали я знаеш каква е, като се зареди и я прихванат. Просто не знам. Може единствено да е…

— Звъня ли у Еленбоген? — попита прошареният.

— Да. Още не са се прибрали. Ох, не знам. Боже мой, та аз даже не съм сигурен, че си е тръгнала с тях. Знам единствено едно. Само едно, демон да го вземе! Край към този момент — омръзна ми да си бутам главата! Истина ти споделям! Този път ти приказвам съществено. Омръзна ми! Цели пет години! Исусе Христе!

— Хайде стига, успокой се малко, Артър — сподели прошареният мъж. — Нали ги знаеш какви са Еленбоген — несъмнено са се метнали дружно с нея на някое такси и са отишли да прекарат няколко часа в Гринидж Вилидж. Сигурно ще ти цъфнат и тримата след…

— Имам възприятието, че се натиска някъде с някое копеле. Просто имам такова възприятие. Нали си я знам — зареди ли се, постоянно ще свие някой копелдак в кухнята. Край към този момент! Този път приказвам съществено, заклевам ти се! Цели пет идиотски…

— Откъде се обаждаш, Артър? — попита прошареният. — От дома ли?

— Да, от вкъщи. Дом, сладостен дом… Господи!

— Е, помъчи се въпреки всичко малко да се… Слушай… ти да не си пийнал бе или какво?

— Не знам. Откъде да знам, демон да го вземе!

— Добре, послушай ме в този момент. Успокой се. Просто се успокой. Боже мой, нали ги знаеш какви са Еленбоген? Сигурно са изпуснали последния трен. И несъмнено всяка минута ще ти цъфнат и тримата с нараснало, кабаретно…

— Еленбоген са се прибрали към този момент.

— Откъде знаеш?

— От дамата, дето им гледа детето. Ние си водим с нея всякакви хитри диалози. Страшно сме близки. Просто сме като две…

— Е добре де, тогава какво? Я се стегни малко и се успокой — сподели прошареният. — Сигурно тримата ще ти се изтърсят всеки момент. Послушай ме. Нали я знаеш Лиона. Дявол знае на какво се дължи това, само че всички стават извънредно радостни, като дойдат в Ню Йорк. Нали знаеш?

— Да, знам. Знам и въпреки всичко не знам.

— Много добре знаеш ти. Я прояви малко въображение. Ония двамата несъмнено просто принудително са отмъкнали Джоуни.

— Слушай. Никой не е нужно да отмъква Джоуни, където и да било. Не ми ги пробутвай тия за отмъкване и всякакви такива.

— Никой нищо не ти пробутва, Артър — отговори умерено прошареният.

— Знам де, знам. Извинявай. Господи, стартирам да се шашардисвам. Наистина ли не те разсъниха, кажи почтено.

— Ако ме беше събудил, щях да ти го кажа, Артър — отвърна прошареният. Замислен за нещо, той измъкна ръката си отдолу под мишницата на младата жена. — Виж какво, Артър, да ти дам ли един съвет? — попита той и прихвана телефонния връв тъкмо под слушалката. — Сериозно те запитвам. Нужен ли ти е съвет?

— Да. Не, не знам. Господи, не те оставям да заспиш. Защо ли не взема да си прережа…

— Изслушай ме за минутка — сподели прошареният мъж. — Преди всичко — приказвам ти съществено този път — легни си и се успокой. Удари му даже нещо мощно, преди да се пъхнеш в…

— Нещо мощно ли? Какъв майтапчия. Та аз изсмуках цяла огромна бутилка през последните два часа. Така съм се гипсирал, че едва…

— Е добре, добре. Лягай си тогава — сподели прошареният. — И се успокой, чуваш ли? Има ли смисъл да седиш и да се навиваш единствено?

— Да, разбирам. Да ти кажа, никак не бих се тревожил, ей богу, само че въпросът е, че човек не може да й има вяра. Бога ми, не може. Не можеш да я пуснеш умерено даже на един хвърлей или на… не знам към този момент на какво. Ох, за какво да приказваме? Съвсем ще се побъркам към този момент.

— Хайде, стига. Не мисли в този момент за това. Не мисли повече. Моля ти се, избий от главата си всички тези нелепости. Ако искаш да знаеш, ти правиш — споделям ти го напълно почтено, — ти правиш от бълхата…

— Знаеш ли какво върша? Знаеш ли в действителност какво върша? Срам ме е да ти го кажа, само че знаеш ли ти какво върша аз всяка вечер? Като се прибера вкъщи. Да ти кажа ли?

— Слушай, Артър, това няма…

— Чакай малко да ти кажа, демон да го вземе. Просто едвам се въздържам да не стартира да разтварям всички порти и долапи в жилището — заклевам ти се. Всяка вечер, като се прибера, чакам да намеря цялостен куп копелдаци, изпокрити из къщата. Момчета от асансьора, куриери, полицайчета…

— Хайде, хайде. Нека се опитаме да погледнем по-спокойно на нещата, Артър — сподели прошареният. Той хвърли взор надясно, към пепелника, на който бе закрепена цигара, запалена преди много време. Но тя очевидно беше угаснала и той не я взе. — Преди всичко, казвал съм ти нееднократно и дваж, че това е най-голямата ти неточност. Ама знаеш ли какво правиш ти? Да ти кажа ли какво правиш? Ти просто самичък си търсиш — запомни това! — самичък си търсиш да се тормозиш. Ами че ти просто насърчаваш Джоуни… — Той не довърши това изречение. — Слушай, ти си заплашителен късметлия — тя е чудно момиче. Честна дума! А ти не искаш да признаеш нито положителния й усет, нито това, че има разум в главата си.

— Ум ли? Какъв майтапчия. Та тя няма капка мозък. Животно — това е тя!

Прошареният мъж си пое надълбоко мирис, при което ноздрите му се издуха.

— Всички сме животни — сподели той. — В основата си всички сме животни.

— Животни сме я, мръсни животни. Но аз не съм животно. Може да съм неуместно, изпортено копеле на двайсетия век, само че животно не съм. Не ми ги пробутвай тия. Аз не съм животно.

— Слушай, Артър, по този начин до средата няма да…

— Ум! Ако знаеш единствено какъв брой е смешно това. Тя, кучката, се мисли за интелектуалка! И тъкмо това е най-веселото, това е най-смешното. Чете театралната страница във вестника и гледа телевизия до ослепяване — затова е интелектуалка! Ти знаеш ли за коя съм женен? Да ти кажа ли за коя съм женен. Аз съм женен за най-великата жива, неизявена още и неоткрита актриса, писателка, психоаналитичка и въобще за най-големия непризнат талант на Ню Йорк. Това не ти беше известно, нали? Господи, толкоз е смешно, че ми иде да си прережа гърлото. Мадам Бовари в Колумбийския свободен университет. Мадам…

— Коя? — попита прошареният с нотка на неспокойствие.

— Мадам Бовари следва курс за ценители на малкия екран. Ако знаеш само…

— Хайде, хайде. Разбери, че този диалог до средата няма да ни изведе — сподели прошареният. Той се обърна и направи знак на дамата — с два пръста на устата — да му подаде цигара. — Слушай — продължи той в слушалката, — ти сякаш си интелигентно момче, демон да го вземе, а пък си толкоз несъобразителен, че не може да бъде повече. — Той се изпъна, с цел да може младата жена да се пресегне зад него за цигарите. — Казвам ти го най-искрено. Това личи и в частния ти живот, и в…

— Ум! Ти ме умъртви просто. Боже мой! Ти чул ли си я в миналото да разказва някого — желая да кажа, някой мъж? Някой път, когато нямаш друга работа, накарай я, апелирам ти се, да ти опише някой мъж. Тя разказва всеки срещнат мъж като „ ужасно прелъстителен “. Може да е най-старият, най-офрашканият, най-омърляният…

— Добре, Артър — сподели внезапно прошареният. — Така до средата няма да стигнем. Доникъде, разбери. — Той пое едната от двете цигари, които младата жена беше запалила. — Между другото — сподели той, като изпусна пушек през носа, — по какъв начин мина делото ти през днешния ден?

— Какво?

— Как мина делото ти през днешния ден? — повтори прошареният.

— О, боже мой, и аз не знам. Кофти. Две минути преди да стартира пледоарията си, Лисбърг, бранителят на тъжителя, вкара оная смахната камериерка с куп чаршафи за доказателство — задачите на петна от дървеници.

— Е, и какво стана? Загуби ли? — попита прошареният и дръпна отново от цигарата.

— Знаеш ли кой беше съдията? Баба Виторио. Защо ми има зъб тоя вид, един демон знае. Още не съм си отворил устата и той се нахвърля върху мене. Какви доводи можеш да извадиш пред подобен? Изключено.

Прошареният мъж се обърна да види какво прави дамата. Тя беше взела пепелника и сега го слагаше сред двамата.

— Е, загуби ли или какво? — продължи той по телефона.

— Моля?

— Питам, загуби ли?

— Да. Щях да ти опиша така и така, само че на приема не ми се удаде случай, в тая лудница. Мислиш ли, че Младия ще се вбеси? Не че ми пука, само че по какъв начин мислиш? Дали ще се вбеси?

С лявата си ръка прошареният завъртя цигарата върху ръба на пепелника, с цел да отърси пепелта.

— Не мисля, че безусловно ще се вбеси, Артър. Но и надали ще се зарадва доста. Знаеш от какъв брой време се занимаваме с тия три идиотски хотела, нали? Още остарелият Шанли стартира цялата…

— Знам, знам. Младия ми е разказвал историята най-малко петдесет пъти. Това е една от най-хубавите истории, които съм чувал през живота си. Та по този начин, изгубих това шибано дело. Но виновността не е моя. Първо, тоя малоумник Виторио непрестанно се заяждаше с мен. После пък оная налудничава камериерка стартира да размахва чаршафите с…

— Никой не споделя, че ти си отговорен, Артър — рече прошареният. — Ти ме попита дали Младия ще се вбеси и аз просто ти дадох един честен…

— Знам, знам, че… Всъщност нищо не знам. Майната му. Във всеки случай може да се върна във войската. Казах ли ти това?

Прошареният се обърна към младата жена, може би с цел да й покаже търпеливото си, даже стоическо изражение. Но тя не видя изражението му. Тъкмо беше бутнала с крайник пепелника и в този момент събираше на купчинка разпиляната пепел; подвигна очи към него, само че късно. Той към този момент отново се бе навел над слушалката.

— Ме си ми споделил, Артър — отвърна той.

— Да, може да се върна. Но още не съм сигурен. Разбира се, не съм заритал чак за войската; в случай че намеря различен излаз, може и да не се върна. Но може да се наложи. Не знам. Там най-малко човек не помни всичко. Да ми дадат отново касчицата и голямото, солидно бюро, че и мрежата срещу комари — може пък да не е чак толкова…

— Слушай, момчето ми, знаеш ли какво ми се желае? Да вкарам малко мозък в главата ти — сподели прошареният. — Уж си образован мъж, пък приказваш като същинско дете. Допускаш всякакви дреболии да набъбват като снежна топка в главата ти и да те занимават дотам, че не си в положение да мислиш за…

— Трябва да я зарежа. Ясно ли ти е? Трябваше да сложа край лятото, когато топката се беше към този момент търкулила — това ясно ли ти е? И знаеш ли за какво не го направих? Да ти кажа ли за какво не го направих?

— Артър, за бога! Така до средата няма да стигнем.

— Чакай малко. Нека да ти кажа за какво! Знаеш ли за какво не сложих край? Мога да ти кажа напълно тъкмо. Защото ми стана жалост за нея. Това е простата истина. Стана ми жалост за нея.

— Не знам, това е отвън моите пълномощия — сподели прошареният. — Но, коства ми се, има едно нещо, което ти май забравяш; то е, че Джоуни не е малко момиче, а огромна жена. Не знам, само че мисля, че…

— Голяма жена ли? Ти да не си вманиачен? Тя е огромно дете, разбери! Слушай, аз взема да се бръсна — слушай единствено, — аз взема да се бръсна, а тя ще ме завика от майната си, чак от другия завършек на жилището. Отивам аз да видя какво желае — както съм се забръснал, цялото ми лице в пяна — и какво мислиш? Защо ме вика? Вика ме да ме пита дали я мисля за интелигентна. Честна дума! Просто е трогателна, ти споделям. Наблюдавал съм я, когато спи, и знам какво приказвам. Повярвай ми.

— Е, това е нещо, което ти знаеш по-добре от… Искам да кажа, това е отвън моите пълномощия. Въпросът е, че ти не правиш безусловно нищо, за да…

— Ние просто не сме един за различен. Това е цялата истина. Не сме един за различен и толкова. Знаеш ли какво й би трябвало на нея? Трябва й някой голям, безмълвен копелдак, който понякога да й удари свиреп тупаник, а след това да се върне да си дочете вестника. Това й би трябвало. Много съм мек аз за нея. Разбрах го още щом се оженихме, в случай че искаш, вярвай. Ти си хитро копеле, още не си се женил, само че преди да се ожени, човек от време на време има проблясъци и схваща какво ще бъде след женитбата. Но аз не обърнах внимание на моите проблясъци. Мек съм си — там е цялата работа.

— Не че си мек, ти просто не мислиш — сподели прошареният и взе нова запалена цигара от дамата.

— Напротив, мек съм. Мек съм, ти споделям! Дявол да го вземе, аз най-добре знам мек ли съм или не. Ако не бях подобен мек, мислиш ли, че щях да оставя нещата да стигнат до… Ох, има ли смисъл да приказваме? Мек съм си и толкоз… Господи, държа те цяла нощ на телефона! Защо не ми теглиш една и не ми треснеш слушалката? Наистина, я ми тресни слушалката.

— Съвсем нямам желание да ти тресна слушалката, Артър. Бих желал да ти оказа помощ, стига това да е в рамките на човешките благоприятни условия — отвърна прошареният. — Всъщност ти си, най-лошият си…

— Тя не ме почита. Тя даже не ме обича, разбираш ли? Фактически и аз не я обичам към този момент. Не знам. Хем я обичам, хем не я обичам. Зависи. На приливи и отливи. Ах, господи! Реша ли да тупна с крайник, ще се случи да излезем на вечеря на открито и да имаме среща някъде. И тя ми идва с тия бели ръкавици или нещо от тоя жанр. Не знам. Или се сещам по какъв начин отидохме за първи път в Ню Хейвън. Ние имахме апартамент там, но пъклен леден, а тя държи фенерчето, до момента в който аз наместя контакта — нали разбираш. Ох, не знам. Или стартирам да си мисля — боже, просто ми е неловко да приказвам за това — стартирам да си мисля за това шибано стихотворение, което й изпратих, когато започнахме да вървим. „ Кожата ми розова, устата ми хубава, очите ми зелени. “ Тя няма зелени очи — нейните очи са сини като мидена черупка, демон да ги вземе, само че стиховете въпреки всичко ми, напомняха за нея… Не знам. Има ли смисъл да приказваме. Побърквам се към този момент. Тресни ми слушалката. Истина ти споделям. Защо не ми я треснеш?

Прошареният се покашля и сподели:

— Нямам желание да ти тресна слушалката, Артър. Само едно нещо трябва…

— Веднъж ми купи костюм. С нейни пари. Казвал ли съм ти?

— Не, аз…

— Просто влезнала, в „ Триплър “ мисля, и го купила. Ей по този начин, сама, без мен. Искам да кажа, че има някои демонски хубави черти. Най-интересното е, че не ми стоеше зле. Е, панталонът трябваше да се съкрати малко и да се отземе на задницата. Та желая да ти кажа, че тя има някои демонски хубави черти.

Прошареният го слуша още секунда, след това се обърна към младата жена. Макар и къс, погледът, който и хвърли, изцяло я осведоми за това, което ненадейно ставаше на другия завършек на жицата.

— Слушай в този момент, Артър, няма изгода от всичко това. Няма изгода в действителност. Послушай моя най-искрен съвет: съблечи се и си легни като положително момче. И се успокой. Джоуни несъмнено ще си пристигна единствено след две минути. Нима искаш да те свари в такова положение?

А с нея несъмнено ще ти се изтърсят и ония проклетници Еленбоген. Нима искаш да те видят в такова положение? — Той се вслуша. — Артър, чуваш ли ме?

— Господи, държа те цяла нощ безсънен. Всичките ми работи…

— Не ме държиш безсънен цяла нощ — отвърна прошареният. — Не се тревожи за това. Нали ти споделих към този момент, че дремя не повече от четири часа на денонощие. Искам да ти оказа помощ, момчето ми, в случай че това въобще е допустимо. — Той отново се вслуша. — Артър? Там ли си?

— Да, тук съм. Слушай, така и така те държах безсънен цяла нощ — може ли да прескоча до теб да пийнем по едно? Бива ли, а?

Прошареният мъж се изопна, постави свободната си ръка на темето и попита:

— Сега ли?

— Да. Ако, несъмнено, нямаш нищо срещу. Ще постоя единствено минутка. Просто ми се желае да седна някъде и… Не знам. Имаш ли нещо срещу?

— Не — отвърна прошареният и смъкна ръка от главата си, — само че мисля, че тъкмо в този момент не трябва, Артър. Ти постоянно си добре пристигнал вкъщи, само че откровено казано, най-добре ще е да се успокоиш и да си стоиш у вас, до момента в който Джоуни се прибере. Знам, че и ти самият предпочиташ това — да си бъдеш у дома, когато тя се прибере. Прав ли съм?

— Да. Не знам. Бога ми, не знам към този момент.

— Препоръчвам ти го най-искрено — продължи прошареният. — Слушай, я се пъхни още в този момент в леглото, а по-после, в случай че ти се доще, звънни ми да си поприказваме отново. И не се тревожи. Това е най-важното. Чуваш ли? Ще ме послушаш ли?

— Да.

Прошареният подържа слушалката на ухото си още момент, след това я постави на вилката.

— Какво искаше? — попита незабавно младата жена.

Той взе цигарата си от пепелника, по-право измъкна я от купа изпушени или недопушени цигари. След това дръпна и сподели:

— Искаше да пристигна тук да пийнем по чашка.

— Господи! А ти какво му сподели?

— Ти чу — отвърна прошареният и я погледна. — Нали ме чу? — И той угаси цигарата си.

— Ти беше превъзходен. Просто изумителен — сподели дамата, гледайки го. — Господи, усещам се като пес.

— Да-а — проточи прошареният, — извънредно състояние. Не знам какъв брой превъзходен съм бил.

— Беше, беше. Чудесен беше — сподели дамата. — А аз съм смазана. Съвсем смазана. Погледни ме!

Прошареният я погледна.

— Да, невероятно състояние в действителност. Цялата тази история е толкоз невероятна, че даже не е…

— Миличък… Извинявай — сподели бързо дамата и се наведе напред, май си се запалил. — Тя бръсна с пръсти ръката му. — О, то било единствено пепел. — И тя отново се облегна обратно. — Не, превъзходен, беше в действителност. Господи, усещам се като същинско пес!

— Да, извънредно, извънредно състояние. Момчето явно изпитва…

Внезапно телефонът иззвъня.

— Господи! — възкликна прошареният, само че подвигна слушалката преди втория звън.

— Ало! — обади се той.

— Ти ли си, Лий? Беше ли задремал към този момент?

— Не, не.

— Слушай, помислих си просто, че това ще те интересува: Джоуни преди малко се прибра.

— Какво? — попита прошареният и засени очи с лявата си ръка, макар че светлината беше зад него.

— Да, преди малко се прибра — десетина секунди откакто прекратихме диалога. Рекох да ти се обадя, до момента в който тя е в клозета. Милион благодарности, Лий. Най-искрени — нали ме разбираш? Ти още не беше задремал, нали?

— Не, не. Тъкмо щях… Не, не бях — отвърна прошареният, държейки към момента ръка над очите. Той се покашля.

— Знаеш ли по какъв начин е станало? Лиона, наподобява, са я хванали бясовете и е направила някоя шибана сцена с плач и Боб е поканил Джоуни да отиде с тях някъде на чашка, че да загладят работата. Не знам. Ти знаеш. Много заплетена история. Във всеки случай тя към този момент си е вкъщи. Каква криеница! Ей богу, мисля, че всичкото идва от тоя идиотски Ню Йорк. Знаеш ли, мисля си, в случай че всичко се оправи, да вземем да си купим една къщурка в Кънектикът да вземем за пример. Не доста забутана някъде, само че въпреки всичко по-настрана, че да можем да водим естествен живот. Тя е луда за растения и всякакви такива. Сигурно ще се побърка, в случай че си има лична градинка. Мисля си, кои са нашите познати в Ню Йорк с изключение на тебе. Куп психопати. Че това рано или късно може да разклати и най-нормалния човек. Разбираш какво желая да кажа, нали?

Прошареният не отговори. Беше затворил очи под ръката.

— Във всеки случай ще приказвам с нея по този въпрос още довечера. Или може би на следващия ден. Сега ми се вижда малко неразположена. Да ти кажа, по начало тя е ужасно положително момиче и в случай че има опция да си пооправим връзките, ще бъде неуместно да не опитаме. Смятам също да оправя и онази мръсна каша с дървениците. Мисля си и се чудя, но дано попитам и теб: смяташ ли, че в случай че отида да поговоря персонално с Младия, бих могъл…

— Артър, в случай че нямаш нищо против…

— Ама ти недей мисли, че ти се обадих наново, тъй като се безпокоя за моята шибана работа. Съвсем не. Право да ти кажа, никак не ми пука. Мислех си единствено, че в случай че мога да се оправя с Младия, без да си бутам много-много главата, ще бъде ужасно глупашко да…

— Слушай, Артър — прекъсна го прошареният и смъкна ръка от очите си, — внезапно ме удари адско главоболие. Не знам от кое място се взе, проклетото. Имаш ли нещо срещу да прекратим този диалог? Утре заран ще си поговорим отново, склонен ли си? — Той подържа по този начин слушалката още момент, след това затвори телефона.

Веднага по-късно младата жена му заприказва отново, само че той не й отвърна. Взе запалената цигара от пепелника — цигарата на дамата — и понечи да я постави в устата си, само че тя се изплъзна от пръстите му. Жената се опита да му помогне да я вземе, преди да се е запалило нещо, само че той й сподели да седи спокойно, за бога, и тя си отдръпна ръката.

превод: Тодор Вълчев