Когато сутринта на 13 септември 1847 г. се зазорява, група

Когато сутринта на 13 септември 1847 година се разсъмва, група мъже стояха на небрежно издигнати бесилки, с примки към вратовете си. В далечината те следиха по какъв начин безмилостната артилерийска пукотевица вали върху мексикански войски в замъка Чапултепек, дом на военна академия и място на предпоследната огромна борба във войната сред Мексико и Съединени американски щати.

В дните преди този момент други членове на техния батальон бяха обществено бити с камшици, жигосани и обесени; техният трябваше да е следващият ужасяващ театър на възмездие. Последното нещо, на което са очевидци, са американски бойци, които щурмуват обезверено охраняваната конструкция на хоризонта. Американският полковник, който следи изтезанието им, показва към замъка, напомняйки на мъжете, че животът им ще се удължи единствено толкоз дълго, колкото е належащо, с цел да настъпи гибелта им във допустимо най-унизителния миг. Когато флагът на Съединени американски щати е повдигнат почти в 9:30 сутринта, наказаните мъже са „ изстреляни във вечността “, както по-късно вестниците ще предадат на читателите в Съединените щати.

Мъжете, които умират този ден, не са елементарни противников бойци. Те са хванати бойци от Ел Баталон де Сан Патрисио (El Batallón de San Patricio) или от батальона „ Свети Патрик “, които се бият яростно в борбата при Чурубуско единствено седмици по-рано. Много от тях са ирландски имигранти, които идват в Съединените щати, с цел да избягат от стопански усложнения, само че се озовават в борба в Мексиканско-американска война вдигнали оръжие на страната на Мексико. Конфликтът изправя доста имигранти католици в Америка против значително католическо Мексико и тези бойци се сменят страната, присъединявайки се към мексиканските сили в битката против Съединените щати. В множеството случаи те са упорити вярващи в идеята, към която са се обединили – защитавайки Мексико – до тези последни мигове на онази септемврийска заран. Въпреки че се оказват от губещата страна на войната, техните дейности към момента се означават в Мексико през днешния ден, където на тях се гледа като на герои.

Джон Райли, ирландски преселник, който образова кадети от Уест Пойнт по артилерия, е член-основател, дружно с шепа други, които по-късно ще се причислят към него, на батальона ирландци. Когато американските войски идват в Тексас напролет на 1846 година преди формалното оповестяване на война, той прекосява своя легендарен Рубикон – река Рио Гранде – и предлага услугите си на мексиканските военни.

Джон Райли

След оповестяването на война против Мексико, Конгресът позволява прибавянето на до 50 000 нови бойци, с цел да поддържа много дребната непрекъсната войска. Съединените щати влизат във войната със сили, състоящи се от 40% имигранти, доста от които са по-бедни и по-малко образовани от надзираващите ги офицери. Още една ярка разлика сред тях е религията – и отношението за това към тях създава чувство на отвращение. „ Офицерите не са ваксинирани против религиозни пристрастия “, написа Ейми С. Грийнбърг, създател на „ A Wicked War: Polk, Clay, and the 1846 U.S. Invasion of Mexico, “. „ Почти всички офицери са протестанти и те освен отхвърлят да позволяват войници-католици на литургия в мексиканските църкви, само че постоянно ги принуждават да участват на протестантски служби. “

Създаването на батальона Свети Патрик „ става на фона на антиирландски и антикатолически настроения по време на интервал на невиждана ирландска имиграция в Съединените щати… характерът на батальона се образува в пламъците на този спор “, написа Майкъл Хоган в „ The Irish Soldiers of Mexico “.

И Мексико не са слепи за обстановката в северната си съседка: военачалник Антонио Лопес де Санта Анна (известен с това, че превзема Аламо през 1836 г.) експлоатира това, надявайки се да се възползва от настроенията на други като Райли. В декларация, преведена по-късно в американските вестници, той написа: „ Мексиканската нация ви вижда като излъгани чужденци и ви протяга другарска ръка като ви предлага благодатта и плодородието на тяхната територия. “

Той предлага и парични тласъци, земя и способността да запазят ранга си и да останат сплотени с командирите си, само че най-пламенно от всички Санта Анна приканва техния споделен католицизъм. „ Можете ли да воювате на страната на тези, които подпалват храмовете ви в Бостън и Филаделфия?… Ако сте католици, също като нас, в случай че следвате ученията на нашия Спасител, за какво ви виждаме с меч в ръка да убивате братята си, за какво сте против тези, които пазят страната си и личния си Бог? “ Вместо това той дава обещание, че тези, които се бият с тях, ще бъдат „ признати според законите на това същинско християнско гостолюбие и почтеност, които ирландските посетители имат право да чакат и да получат от католическа нация “.

Битката при Чурубуско

Въпреки че името на Сан Патрисио демонстрира мощна ирландска еднаквост, батальонът всъщност се състои от европейски имигранти от няколко националности. „ Те в действителност са католически батальон, само че са имигранти католици от разнообразни страни. Много от мъжете са немски католици “, споделя Грийнбърг. Въпреки това ирландската еднаквост се утвърждава и се трансформира в емблема на сплотеното звено през цялата война – което се придвижи в историческото им завещание. Според описанията, оповестени в актуалните вестници, Сан Патрисио приема „ знаме от зелена коприна, на което има арфа, детелини и е извезано мотото „ Erin go Bragh “ (най-честият превод е „ Ирландия вечно “).

С напредването на войната редиците на Сан Патрисио нарастват до към 200 души. Битката при Монтерей през септември 1846 година,, може да е подхранвала нови дезертьорства от редиците на Съединени американски щати. „ За множеството модерни наблюдаващи е явно, че клането на цивилни на едро от тексасци и други доброволци, стрелбата по катедралата и опасността да убият още цивилни, в случай че градът не бъде предаден, стимулират доста от тези хора “, написа Хоган. „ Антикатолическите усеща бушуват измежду доброволците и в този момент ирландските бойци виждаха най-лошото. “

Но макар всеотдайните им редици, войната не се развива в тяхна изгода. Мексико претърпя загуби в идващите огромни борби, в това число Буена Виста през февруари 1847 година и Серо Гордо през април, което разрешава настъпването на военачалник Уинфийлд Скот от пристанището Веракрус. Въпреки напъните на Сан Патрисио и техния опит в артилерията, и двете борби мощно повреждат мексиканската защита. Съдбата на батальона е запечатана в борбата при Чурубуско, в покрайнините на Мексико Сити, на 20 август 1847 година, където към 75 от тях са хванати. По всички сведения те се бият яростно до края, като знаят, че залавянето съвсем сигурно ще означава екзекуция. Техните умения и безрезервност обаче са приети от Санта Анна, която по-късно декларира, че с още няколкостотин сходни като тях той би могъл да завоюва войната.