И какво от това, че любовта беше забравила адреса ми
Когато преди три години изгубих майка си, продължих да пребивавам по този начин, като че ли нищо не ми се е случило. Бягах от болката. Работата ме очакваше със същите периоди и напрежения, като че ли оня ден с това позвъняване в никакъв случай не е съществувал, като че ли не се е наложило да пребродвам 300 километра с ужаса дали в миналото ще я видя жива още веднъж. Сякаш пътуването отвън страната, което бях възнамерявала месеци преди този момент, сама, се случи в най-подходящото време. Кога, по дяволите, е подобаващото време?! Но, в случай че може да се каже, че има време, в което да скриеш болката, то беше тъкмо това. След загубата.
След това я притъпявах с едни любови, които гонех, само че все някак не достигах до тях. И други, които гонеха мен, само че одобрявах някак по този начин апропо. За малко. Някъде сред болката и любовта се срещнах с паник офанзивата. След няколко престоя в незабавното и няколко типа успокоителни очевидно трябваше да намерим метод да се сприятелим, с цел да не се опасяваме една от друга.
Тя вадеше от мен оня боязън, който си мислех, че в никакъв случай няма да изпитам, а аз имах потребност от нея, с цел да оправдая болката си.
Обича изненадите паник офанзивата и се появи ей по този начин сред няколко вдишвания, в едно междуградско пътешестване, на една задна седалка, на която не искаш да чувстваш, щото в случай че почувстваш, ще боли. А да го боли, никой не желае. Пътувах за помена на мама. Първият. Паник офанзивата контролираше всичко.
После продължих живота си по този начин, както можех. Но очевидно не го можех добре. И паник офанзивата не оказа помощ. Започнах да отивам на психолог. Осем месеца вървях. Аз, която си мислех, че в никакъв случай няма да стигна там. Дотолкова, че с цел да си заплащам ежеседмичните визити, трябваше да стартира втора работа и месеци наред да имам по един почивен ден в седмицата, а от време на време нямах даже и него. Но нали беше значимо да изцелявам душата си. Влагах в нея. Всяка седмица. Всеки понеделник. В 12 часа на обяд, когато трябваше да седна на един диван и да приказвам. А толкоз не ми се говореше от време на време. Но седмица след седмица се пробвах да разчепквам живота си пред изцяло чужд човек, да диря себе си. Да описвам сънищата си, да рева от време на време, да прощавам. Май на мама имах най-голяма потребност да простя. Може би и на себе си. Докато не стопирах.
Ей по този начин, взех решение един ден и стопирах. Реших, че душата ми има потребност от други неща, освен от говорене. Имаше потребност от независимост, от пътешестване, от музика, от обич. След като беше дала прошка, откакто беше споделила, имаше потребност от това другото шерване. Извън един, пропит със сълзи и истории изтърбушен диван, отвън болката му. От нов диван имаше потребност душата ми. Все си мислех, че любовта е някъде там зад ъгъла. Че в новия диван се е скрила. И все по този начин я нямаше.
„ Ама нали душата ми е малко по-лека в този момент? “, се блъскаха думите в главата ми. Ама не. Никой не се вълнуваше от моите думи, а любовта отдавна беше не запомнила адреса ми.
Не, не я догонвам към този момент и тя не го прави. Но диря салдото някъде сред стремежи, упования и случвания. И съм го намирала, неведнъж. Но след това си потегля този баланс и е празно, прекомерно е празно. А когато някой ме върне към това дали първо да не изцелявам душата си, тъй като другояче не те намирала любовта, се чудя кое да опиша първо – за тишината да си самичък на празниците, дотолкоз, че да е оглушителна тази тишина, с цел да се трансформира в най-любимата ти, или за тези, които бягат от мен, неведнъж – след залез, преди изгрев и след него.
Защото хората си потеглят. Това е по-лесният излаз. Може би и те имат душа за лечение. Може би санаториум за душите си би трябвало да създадем. Може би по този начин ще бъдем по-щастливи. После споделят идвала и любовта. Аз не я видях. Дано вие да я видите. И й пратете поздрави от моята душа. Кажете й, че е здрава. Не знам дали ще ви повярва, само че най-малко да се отбие да изпием по едно вино. За табиета. След това ще му мислим.
Да си сама на 33, не е толкоз ужасно
След това я притъпявах с едни любови, които гонех, само че все някак не достигах до тях. И други, които гонеха мен, само че одобрявах някак по този начин апропо. За малко. Някъде сред болката и любовта се срещнах с паник офанзивата. След няколко престоя в незабавното и няколко типа успокоителни очевидно трябваше да намерим метод да се сприятелим, с цел да не се опасяваме една от друга.
Тя вадеше от мен оня боязън, който си мислех, че в никакъв случай няма да изпитам, а аз имах потребност от нея, с цел да оправдая болката си.
Обича изненадите паник офанзивата и се появи ей по този начин сред няколко вдишвания, в едно междуградско пътешестване, на една задна седалка, на която не искаш да чувстваш, щото в случай че почувстваш, ще боли. А да го боли, никой не желае. Пътувах за помена на мама. Първият. Паник офанзивата контролираше всичко.
После продължих живота си по този начин, както можех. Но очевидно не го можех добре. И паник офанзивата не оказа помощ. Започнах да отивам на психолог. Осем месеца вървях. Аз, която си мислех, че в никакъв случай няма да стигна там. Дотолкова, че с цел да си заплащам ежеседмичните визити, трябваше да стартира втора работа и месеци наред да имам по един почивен ден в седмицата, а от време на време нямах даже и него. Но нали беше значимо да изцелявам душата си. Влагах в нея. Всяка седмица. Всеки понеделник. В 12 часа на обяд, когато трябваше да седна на един диван и да приказвам. А толкоз не ми се говореше от време на време. Но седмица след седмица се пробвах да разчепквам живота си пред изцяло чужд човек, да диря себе си. Да описвам сънищата си, да рева от време на време, да прощавам. Май на мама имах най-голяма потребност да простя. Може би и на себе си. Докато не стопирах.
Ей по този начин, взех решение един ден и стопирах. Реших, че душата ми има потребност от други неща, освен от говорене. Имаше потребност от независимост, от пътешестване, от музика, от обич. След като беше дала прошка, откакто беше споделила, имаше потребност от това другото шерване. Извън един, пропит със сълзи и истории изтърбушен диван, отвън болката му. От нов диван имаше потребност душата ми. Все си мислех, че любовта е някъде там зад ъгъла. Че в новия диван се е скрила. И все по този начин я нямаше.
„ Ама нали душата ми е малко по-лека в този момент? “, се блъскаха думите в главата ми. Ама не. Никой не се вълнуваше от моите думи, а любовта отдавна беше не запомнила адреса ми.
Не, не я догонвам към този момент и тя не го прави. Но диря салдото някъде сред стремежи, упования и случвания. И съм го намирала, неведнъж. Но след това си потегля този баланс и е празно, прекомерно е празно. А когато някой ме върне към това дали първо да не изцелявам душата си, тъй като другояче не те намирала любовта, се чудя кое да опиша първо – за тишината да си самичък на празниците, дотолкоз, че да е оглушителна тази тишина, с цел да се трансформира в най-любимата ти, или за тези, които бягат от мен, неведнъж – след залез, преди изгрев и след него.
Защото хората си потеглят. Това е по-лесният излаз. Може би и те имат душа за лечение. Може би санаториум за душите си би трябвало да създадем. Може би по този начин ще бъдем по-щастливи. После споделят идвала и любовта. Аз не я видях. Дано вие да я видите. И й пратете поздрави от моята душа. Кажете й, че е здрава. Не знам дали ще ви повярва, само че най-малко да се отбие да изпием по едно вино. За табиета. След това ще му мислим.
Да си сама на 33, не е толкоз ужасно
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ