Завръщането на Русия в Близкия изток
Когато преди две години Русия се намеси в поддръжка на режима на Башар ал-Асад, тя го направи заради две съществени аргументи. Първата бе да запази позициите на двете си бази, ситуирани на западното крайбрежие в Сирия - морската база в Тартус и военно-въздушната в Хмеймим.
Втората причина бе опитът на Владимир Путин да преодолее изолацията на Русия, предпоставки за която се сътвориха след намесата на Кремъл в Източна Украйна и анексията на Крим. Последното сътвори натурален обръч от съображения по отношение на Русия, обобщаващ в себе си физическия боязън на страните от Източна Европа и политическия разказ на страните от западната част на континента.
С това обаче не се изчерпват аргументите за инициирането на съветската военна акция в Сирия. Територията на последната, да вземем за пример, се оказа и сполучлив терен за тестването и рекламирането на разработваните съветски оръжия и уреди. Над 600 военни продукта - от полевата военна екипировка Ратник до другите серии от бойните самолети СУ, бяха тествани в сирийския спор.
И продажбите не закъсняха: Китай, Индонезия и ОАЕ поръчаха СУ-35с, а Алжир - СУ-24. Турция завърши покупката си на С 400, а даже и Саудитска Арабия /поне на теория/ прояви предпочитание да закупува и създава Калашников.
Трябва да се регистрират и вторичните ползи на Русия, свързани с спора в Сирия.
Руските бомбардировки против опозицията на Башар ал-Асад в Идлиб и Алепо целяха просто да утвърдят съюзническото ръководство на сирийския президент. А посредством военно-въздушните си удари против ДАЕШ, съветската страна целеше не просто унищожаването на физическите позиции на терористичната организация, само че най-много на идеологията й, чийто транспорт в съветската част на Кавказ можеше да направи ДАЕШ не толкоз отдалечен феномен за Москва.
Именно във връзка с Сирия преди дни в съветската Дума бе импортиран законопроект, касаещ статута на военно-морската база в Тартус. Той стъпва на към този момент реализирано съглашение сред сирийската и съветската страна, което планува три неща.
Първото е разширението на самата база (с построяването на два спомагателни кея и уреди, които да могат да обслужват до 11 военни съдове по едно и също време - кораби и подводници).
Второто, наемането й от Кремъл за още 49 години (плюс 25 години в допълнение, в случай че никоя от двете страни няма против).
Третото, сирийската страна няма да има никаква пълномощия или надзор върху военната база, нито пък ще получи нещо в подмяна. Подобно съглашение към този момент има реализирано и по отношение на военно-въздушната съветска база в Хмеймим.
Това, несъмнено, е оскъдна цена за Башар ал-Асад, който нямаше въобще да бъде и в позиция да взима такива решения от името на сирийската страна, в случай че не беше поддръжката на Владимир Путин.
Руското въздействие в Близкия изток обаче въобще не се изчерпва с военното измерение. Даже то е от по-скромен темперамент, спрямо възходящото икономическо въздействие на Москва върху района.
В Турция, да вземем за пример, посредством почналия да се строи " Турски поток ", Анкара ще усили енергийната си взаимозависимост от Русия. По плана на " Газпром " към този момент е сигурна първата тръба, започваща от Анапа и стигаща до Къйъкей. Тя е предопределена точно за енергийните потребности на възходящото турско ползване.
В Иракски Кюрдистан съветската " Роснефт " се трансформира в най-големия вложител в петролната и нефтена промишленост на автономията, усвоявайки пространство, което се освобождава от американските Exxon Mobil и Chevron. За задачата през последната календарна година " Роснефт " е вкарала към 4 милиарда $ вложения в автономията. А предвид на събитията към провелия се референдум за самостоятелност в Иракски Кюрдистан, то е мъчно да се приказва, че съветската страна е спечелила политически актив, само че американската сигурно загуби подобен, подкрепяйки централните управляващи против кюрдите.
За увеличаващото се въздействие на Русия в района приказва и " нуклеарната дипломация ", която Москва организира в Близкия изток и Северна Африка.
Преди дни в Турция публично бе оповестено започването на градежа на атомна централа край Аккую. Проектът възлиза на 22 милиарда $ и ще бъде осъществен главно от съветската " Росатом ".
Форсираха се и споразуменията за дълго чаканата египетска нуклеарна централа. В региона Матрух АЕЦ " Дабаа " ще възлиза на към 30 милиарда $, като " Росатом " ще се ангажира с обезпечаването на 85% от сумата, нужна за финансирането на плана.
Дори и Саудитска Арабия, която се стреми да преодолее бюджетната си взаимозависимост от петрола, по принцип възнамерява построяването на два атомни реактора. Дали те ще бъдат осъществени от " Росатом " е рано да се каже. Но Кралството и Русия подписаха предходната седмица пътна карта за съдействие в атомната енергетика.
Въпреки че има усложнения в намирането на финансови източници, Йордания също не се е отказала от построяването на атомна централа с два реактора, за каквато страната има съглашение с " Росатом " от 2015-та година насам.
Това са значими образци, защото Турция, Саудитска Арабия и Йордания са от по-близките сътрудници на Съединени американски щати. А след Израел, Египет е вторият максимален бенефициент на американска помощ в района.
Именно в Египет, на блиц срещата от предходната седмица сред президента на страната Абдел Фатах ал-Сиси и съветския му хомолог Владимир Путин, бе доказано съглашението за това, че египетското въздушно пространство и бази стават отворени за съветската военна авиация. От известно време насам се приказва също, че Русия има предпочитание да си върне и базата от руския си интервал край Сиди Барани в Египет.
Разположен на по-малко от 100 км от либийската граница, Сиди Барани има значимо логистично значение за събитията, които се развиват в самата Либия. Оттам, въпреки и импровизирано, съветски профилирани елементи, паралелно с военно-морски сили на страната, постоянно " отскачат " до Либия, където оказват помощ на военачалник Халифа Хафтар. В лицето на последния, Москва се надява да си върне позициите, които Съветският съюз е имал в Либия, и да взе участие във възобновяване на енергийната и транспортна инфраструктура на страната.
Имайки поради военното наличие на Русия в Сирия, едно в допълнение такова в вероятност - било в Египет, било в Либия, ще усили тежестта и ролята на Москва по отношение на Средиземноморието.
Ако приемем, че Близкия изток и Северна Африка са шахматна дъска, то съветският състезател сменя дългогодишната си отбранителна система с атакуваща.
Владимир Путин не е Гари Гаспаров. Но въпросът е какви са качествата на съперниците му.
Втората причина бе опитът на Владимир Путин да преодолее изолацията на Русия, предпоставки за която се сътвориха след намесата на Кремъл в Източна Украйна и анексията на Крим. Последното сътвори натурален обръч от съображения по отношение на Русия, обобщаващ в себе си физическия боязън на страните от Източна Европа и политическия разказ на страните от западната част на континента.
С това обаче не се изчерпват аргументите за инициирането на съветската военна акция в Сирия. Територията на последната, да вземем за пример, се оказа и сполучлив терен за тестването и рекламирането на разработваните съветски оръжия и уреди. Над 600 военни продукта - от полевата военна екипировка Ратник до другите серии от бойните самолети СУ, бяха тествани в сирийския спор.
И продажбите не закъсняха: Китай, Индонезия и ОАЕ поръчаха СУ-35с, а Алжир - СУ-24. Турция завърши покупката си на С 400, а даже и Саудитска Арабия /поне на теория/ прояви предпочитание да закупува и създава Калашников.
Трябва да се регистрират и вторичните ползи на Русия, свързани с спора в Сирия.
Руските бомбардировки против опозицията на Башар ал-Асад в Идлиб и Алепо целяха просто да утвърдят съюзническото ръководство на сирийския президент. А посредством военно-въздушните си удари против ДАЕШ, съветската страна целеше не просто унищожаването на физическите позиции на терористичната организация, само че най-много на идеологията й, чийто транспорт в съветската част на Кавказ можеше да направи ДАЕШ не толкоз отдалечен феномен за Москва.
Именно във връзка с Сирия преди дни в съветската Дума бе импортиран законопроект, касаещ статута на военно-морската база в Тартус. Той стъпва на към този момент реализирано съглашение сред сирийската и съветската страна, което планува три неща.
Първото е разширението на самата база (с построяването на два спомагателни кея и уреди, които да могат да обслужват до 11 военни съдове по едно и също време - кораби и подводници).
Второто, наемането й от Кремъл за още 49 години (плюс 25 години в допълнение, в случай че никоя от двете страни няма против).
Третото, сирийската страна няма да има никаква пълномощия или надзор върху военната база, нито пък ще получи нещо в подмяна. Подобно съглашение към този момент има реализирано и по отношение на военно-въздушната съветска база в Хмеймим.
Това, несъмнено, е оскъдна цена за Башар ал-Асад, който нямаше въобще да бъде и в позиция да взима такива решения от името на сирийската страна, в случай че не беше поддръжката на Владимир Путин.
Руското въздействие в Близкия изток обаче въобще не се изчерпва с военното измерение. Даже то е от по-скромен темперамент, спрямо възходящото икономическо въздействие на Москва върху района.
В Турция, да вземем за пример, посредством почналия да се строи " Турски поток ", Анкара ще усили енергийната си взаимозависимост от Русия. По плана на " Газпром " към този момент е сигурна първата тръба, започваща от Анапа и стигаща до Къйъкей. Тя е предопределена точно за енергийните потребности на възходящото турско ползване.
В Иракски Кюрдистан съветската " Роснефт " се трансформира в най-големия вложител в петролната и нефтена промишленост на автономията, усвоявайки пространство, което се освобождава от американските Exxon Mobil и Chevron. За задачата през последната календарна година " Роснефт " е вкарала към 4 милиарда $ вложения в автономията. А предвид на събитията към провелия се референдум за самостоятелност в Иракски Кюрдистан, то е мъчно да се приказва, че съветската страна е спечелила политически актив, само че американската сигурно загуби подобен, подкрепяйки централните управляващи против кюрдите.
За увеличаващото се въздействие на Русия в района приказва и " нуклеарната дипломация ", която Москва организира в Близкия изток и Северна Африка.
Преди дни в Турция публично бе оповестено започването на градежа на атомна централа край Аккую. Проектът възлиза на 22 милиарда $ и ще бъде осъществен главно от съветската " Росатом ".
Форсираха се и споразуменията за дълго чаканата египетска нуклеарна централа. В региона Матрух АЕЦ " Дабаа " ще възлиза на към 30 милиарда $, като " Росатом " ще се ангажира с обезпечаването на 85% от сумата, нужна за финансирането на плана.
Дори и Саудитска Арабия, която се стреми да преодолее бюджетната си взаимозависимост от петрола, по принцип възнамерява построяването на два атомни реактора. Дали те ще бъдат осъществени от " Росатом " е рано да се каже. Но Кралството и Русия подписаха предходната седмица пътна карта за съдействие в атомната енергетика.
Въпреки че има усложнения в намирането на финансови източници, Йордания също не се е отказала от построяването на атомна централа с два реактора, за каквато страната има съглашение с " Росатом " от 2015-та година насам.
Това са значими образци, защото Турция, Саудитска Арабия и Йордания са от по-близките сътрудници на Съединени американски щати. А след Израел, Египет е вторият максимален бенефициент на американска помощ в района.
Именно в Египет, на блиц срещата от предходната седмица сред президента на страната Абдел Фатах ал-Сиси и съветския му хомолог Владимир Путин, бе доказано съглашението за това, че египетското въздушно пространство и бази стават отворени за съветската военна авиация. От известно време насам се приказва също, че Русия има предпочитание да си върне и базата от руския си интервал край Сиди Барани в Египет.
Разположен на по-малко от 100 км от либийската граница, Сиди Барани има значимо логистично значение за събитията, които се развиват в самата Либия. Оттам, въпреки и импровизирано, съветски профилирани елементи, паралелно с военно-морски сили на страната, постоянно " отскачат " до Либия, където оказват помощ на военачалник Халифа Хафтар. В лицето на последния, Москва се надява да си върне позициите, които Съветският съюз е имал в Либия, и да взе участие във възобновяване на енергийната и транспортна инфраструктура на страната.
Имайки поради военното наличие на Русия в Сирия, едно в допълнение такова в вероятност - било в Египет, било в Либия, ще усили тежестта и ролята на Москва по отношение на Средиземноморието.
Ако приемем, че Близкия изток и Северна Африка са шахматна дъска, то съветският състезател сменя дългогодишната си отбранителна система с атакуваща.
Владимир Путин не е Гари Гаспаров. Но въпросът е какви са качествата на съперниците му.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ