Бизнесът в Древен Вавилон
Когато кажем думата „ бизнес “, незабавно си представяме офиси, хора зад компютри, банкови прехвърляния и така нататък Това е в наши дни. А по какъв начин ли се е правел бизнес в Древен Вавилон? Разбира се, някои ще се ухилен: „ Какъв ти бизнес? Нали са писали върху глинени плочки? “
Впрочем, писането върху глинени плочки е било много мъчно изкуство, което изисквало време, сили и предпочитание, с цел да бъде овладяно. Много по-лесно било да се наеме писар. По това време, както и през днешния ден, персоналният секретар (писарят) бил незаместим сателит на деловия човек. Освен писарите, малко на брой тогава владеели грамотността. Дори царете считали за почтено да се похвалят, че умеят да четат и пишат. Но, все пак, жителите на древна Месопотамия са ни оставили в завещание огромен брой документи, свързани с търговски покупко-продажби. Закон, признат там през 2000г. прочие Хр., гласял, че всяка договорка, даже и най-малката, трябвало да бъде съответно документирана и подписана от страните и очевидците.
Само за съпоставяне: „ Статут за мошеничеството “, който изисква договорите да бъдат в писмена форма, в Англия бил признат едвам през XVII век!
Тук поражда логически въпрос. За какви подписи приказваме, щом съвсем никой, с изключение на писарите, не можел да написа? Въпреки това, античните намерили просто и изобретателно решение: всеки носел своя автограф на врата си. Това бил дребен каменен щемпел с емблемата на притежателя (битова или религиозна сценка). Когато документът бивал направен, договарящите се страни и безусловно очевидци трябвало го подпечатат – а писарят записвал имената им.
Вавилонската „ борса “ се намирала до портите на града. Там се събирали хората, обсъждали настоящи въпроси или чакали вести, а уличните писари предложили своите услуги на всички, които имали потребност от тях. Разбира се, писарите държали не хартия и пера – а глинени плочки и заострени тръстикови или дървени пръчици за писане. Когато участниците в договорката стигали до устно съглашение, идвал редът на писаря. Той уточнявал нужните данни и се захващал за работа. Макар множеството от хората, сключващи договорите, да не можели да прочетат написаното, те слагали своите печати – и готово. Понякога правели две копия от документа, за всяка от страните – само че това се практикувало рядко. Обикновено се задоволявали с един образец. Ала глината си е глина. Нищо не пречи на някой образован, само че непочтен заемодател да добави няколко клинописни знака, с цел да промени дълговото обвързване в своя изгода. За да се избегне такава „ имитация на чека “, се предвиждали специфични керамични „ пликове “.
Когато текстът на контракта бил съответно запълнен и удостоверен, а плочката – изпечена, писарят вземал друго парче глина и го разточвал на дълъг плосък лист. Сетне писарят увивал документа в този лист от към момента сурова глина. Излишната глина се махала, ъгълчетата и ръбовете се запечатвали – и ето, че писарят държал същата плочка, каквато представлявал договорът, единствено малко по-голяма. Върху нея той отново записвал текста на контракта, който още веднъж се подпечатвал. След това всичко отивало в пещта, където в действителност се увековечавало посредством изпичане. Така документът в „ плика “ бил надеждно подсигурен против подправяне.
При разногласия двете страни отивали при съдията, който счупвал „ плика “. Тежко и горко на мошеника, в случай че текстовете вътре и вън не съвпадали. Защото не било допустимо пликът да бъде „ отворен “, с цел да се фалшифицира текстът вътре. Само строшаване – нямало различен метод. Ако пък някой шарлатанин решавал да счупи „ плика “, с цел да постави вътре нов контракт, възниквали маса проблеми: трябвало да се съберат същите очевидци и същият писар, които да запазят тайната. Естествено, това било невероятно – все някой проговарял. Както във всички столетия: когато една загадка се знае от двама души, към този момент не е тайна…
Археолозите дълго време умували над въпроса: а по какъв начин „ пликът “ от сурова глина не прилепвал към към този момент изпечената плочка с контракта – може би вавилонците я посипвали с някакъв прахуляк? Накрая просто създали опит – и се оказало, че „ пликът “ не залепва към плочката с контракта. Просто не залепва – и няма потребност от никакви прахове и други хитрости.
Всичко се документирало по този метод: сделки, заеми и залози, надници и заплати, бракове, разводи, даже годежи. Благодарение на цялата тази документи през днешния ден ние имаме толкоз добра визия за делничния живот и бизнеса в Древен Вавилон, като че ли сме пътували до такава степен с машина на времето.
