Когато човечеството достигна до нивото на писаната митология и законите,

„ Когато човечеството доближи до равнището на писаната митология и законите, патриархатът към този момент беше открит: мъжете пишеха кодовете. Докато настройваха техниката за женското угнетяване, легализаторите осъзнаваха, че се опасяват от нея. “ – Симон дьо Бовар

На 26 април 1885 година Мария Барбела – млада италианска имигрантка – влиза в салон на 13-та улица в Ню Йорк и с едно придвижване прерязва гърлото на Доменико Каталдо с бръснарско ножче. Неговите последни думи, до момента в който кръвта блика като гейзер върху бялата хавлиена забрадка, са:

„ Само прасе може да се ожени за теб! “

Мария се влюбва в Доменико, до момента в който отива на работното си място, тя полира обувки в Ню Йорк, тъкмо до една от многото заводи в града. Срещата им не е чак толкоз добра. Доменико я упоява, а по-късно я изнасилва. През идващите седмици, нейната майка ще упорства да се направи предложение за брак. Доменико дава обещание, че ще се ожени за Мария, само че скрито приготвя своето бягство назад в Италия, където ще се върне при своята брачна половинка и деца.

Един век по-късно в родния град на Мария в Южна Италия, азиатка на име Инбам ще слезе от лодката цялостна с мигранти, с цел да се срещне с медиатора, който ще даде безвреден маршрут до бежанския лагер. В Шри Ланка, откъдето стартира нейното странствуване, първата среща е с партизани, които желаят да смъкват държавното управление и да основат напълно нова страна. Войниците, които я изнасилват, декларират, че имат доста и най-различни разновидности и аргументи да я убият. Инбам е безапелационна, че когато вижда италианския бряг, най-сетне е пристигнала в сигурност.

Смело изявление, тъй като медиаторът я затваря в дребна хотелска стая и я изнасилва в продължение на два дни. Инбам съумява да избяга и през идната година се концентрира единствено върху изкарването на пари. Защо? Жената е била в армията и има уменията на снайперист, най-голямата ѝ фантазия в този миг е да откри оръжие, с което да убие и двамата.

Възможно е да сте виждали в ефир журналистката Мона Елтахауи, тя е създател на книгата „ Седем нужни гряха за девойки и дами “. Именно там Инбам ще попита: какъв брой тъкмо изнасилвачи би трябвало да убием, преди да научим мъжете да спрат да ни изнасилват?

Този въпрос стартира една огромна война, незабавно след него се прекъсва цялото предаване и обществените мрежи експлодират. Логично е, че всички се разделят на два лагаре: първите отхвърлят насилието и пригласят с думи като „ Да го духа патриархата! “. Почитателите на патриархата не желаят да одобряват това.

И двете страни нямат отговор на въпроса: за какво дамите убиват? Какво свързва Мария и Инбам? Какво ги кара да убият? За страдание, когато пушекът се подвига, никой не пита за какво моралът е заставен да избира сред принуждение и ненасилие. За дамите, които вършат тази стъпка, поради тяхната миролюбива природа, постоянно нападението се дефинира като опит за оцеляване или като промиване и потребление за политическа идеология или друго.

Някои психолози са на мнение, че макар феминистките визии, които постоянно показват гнева си и постоянно се борят за края на принуждение, то концепцията за експанзия и принуждение при дамите има леки промени. Въпреки това, би било съвсем невероятно да открием жена, която да атакува и да се задоволява от принуждение.

„ Ако насилието е езикът, който патриархата приема, не е ли време повече дами да стартират да го приказват, в случай че единствено по този начин могат да подсигуряват своята сигурност? “

Някои феминистките дефинират книгата на Елтахави като радикална и даже рискова. Сексуалното принуждение, най-малко в някои от огромните му форми, играе ролята на политически акт, а насилието над идентичността постоянно влиза в графата на интимното. Насилието от дами, когато е допустимо, не би трябвало да се преглежда като самоотбрана, а като политически акт, привързан с груповата концепция за по-добро.

И когато цифрата на потърпевшите стартира да пораства, а това се случва, разумното е, че на световен мащаб, се зарежда сила, която желае да се работи по калкулирани способи в борба за автономност и надзор.

Мария Барбела взема решение да убие своя изнасилвач сега, когато италианските мигранти са линчувани в Съединени американски щати. Изданията бързо ще я показват като наследница на милионите италианци, които идват в Съединени американски щати и нямат никаква обществена стойност. Никой не знае какво се случва в Мария, откакто убива своя принудител. Социологията показва, че когато има налагане на расизъм, изключване и маргинализация в цялото общество, домашното принуждение стартира да се покачва.

В тези моменти, дамите в обществото нямат към кого да се извърнат, полицията не е техен избавител, изключително в случай че даже те са съучастници в всеобщия расизъм, както се вижда в Съединени американски щати. Индивидуалните дейности в груповото цяло имат силата за смяна и най-странното е, че когато се посегне към оръжието, стартира да се прибавя засилено наличие на себестойност и право на битие.

Жените, които най-после избират да убиват и са изправени пред съда, получават едни и същи въпроси и разумно е, че отговорите са безусловно същите. Ако дамата има право да приказва и да влезе в политическата сфера, обяснявайки своите дейности и каузи, то елементарно ще се забележи и желанието за групова независимост. И даже правораздаването се проваля, когато би трябвало да схваща какво се случва.

Случаят на Расин, чиято фамилия не се загатва в проучването, демонстрира тъкмо това. През 2006 година е в дома си с децата си, нейният сътрудник и принудител Уес, с който са разграничени и има ограничаваща заповед, идва пред вратата ѝ с другар на име Джери. И двамата не желаят да си вървят и е ясно какво ще последва, само че Расин взема решение да изпрати децата си в жилището на майката на Уес, която живее четири пресечки надолу. В идващите часове Расин ще бъде дрогирана, изнасилвана и бита от двамата мъже. Държана е пленник в своя личен дом за цели 28 часа. Прави го, тъй като знае какво тъкмо ще създадат служителите на реда – нищо.

След два дни отива и взима револвер от родственик, прострелва приятеля си Уес, както и Джери, които стоят при родителите на Джери. По някакви чудодейни условия излиза наяве, че Уес ще оцелее, което дава присъда за ликвидиране 2-ра степен. Най-странното е, че изнасилвачът идва като обвинен и свидетелства против нея.

Расин просто е показана в политическата фантазия на ядосана феминистка, която постоянно се разказва като индивидуален случай. И все пак не е индивидуален, несъразмерната корист постоянно води до деструктивни крайности. И множеството такива книги постоянно акцентират, че дамата би трябвало да дава отговор на несправедливостите, само че постоянно акцентират, че всичко би трябвало да остане в границите на закона и на никое място другаде.

Една уязвима жена, подложена на принуждение, нормално натрупа яд. В един цялостен живот на принуждение, стартира да се прокрадва горест, боязън, суматоха и още доста други. Поредицата от несправедливости не може да се затвори единствено в един миг, който задейства желанието на една жена да се пази. И най-честият съвет е, че политически-ориентираното схващане би трябвало да се оформя през спектъра на прочувствените реакции на принуждение, с цел да може по-късно да се разбере дамата, която е решена да убива.

И множеството феминистки постоянно показват, че даже жените-войници се борят в името на патриархата, единствено той има право да го употребява, както и да промотира принуждение. И би трябвало да се прави разлика сред жените-войници, които във война задействат своето предпочитание за оцеляващо принуждение, само че при дамите в спокойно време е само акт за мир. Странно е, че една жена би трябвало да убива, с цел да живее умерено. Не е необичайно, неуместно е. И в случай че приказваме за събития, които са се случвали в предишния век, до момента в който ставаме очевидци на ескалиращо принуждение, еквивалентът просто няма да закъснее.

Статистиката, най-малко за Съединени американски щати, демонстрира, че една жена има доста по-големи шансове да бъде изправена на съд, в сравнение с нейния принудител. Оцелелият, който се съпротивлява на насилието с принуждение, би трябвало да даде доста съществени и неоспорими доказателства за пострадванията си и заплахата от гибел.

Традиционните способи на дамата, които употребява, с цел да убие своя принудител, нормално се случват, до момента в който същият спи, нормално не се случват сега на най-високата точка на напрежение, а след няколко часа, след няколко дни и още доста други. И там, в правосъдната зала, излиза наяве, че се преглежда един миг, а не целият път на оцеляването.