Книгата на Мартин Шмаус „Момиче, разпали огънчето” е история, пълна

Книгата на Мартин Шмаус „ Момиче, разпали огънчето” е история, цялостна с хубост и несъгласия – съвсем като ромската душа. Романът споделя извънредно завладяващо, поетично и завладяващо за всичко, обвързвано с прекомерно мъчителната и за нашето общество тематика – ромите. От страниците на книгата звучи песента на ромски каруци, преплита се с вярванията и болките на този странстващ народ, с цел да излезе нескрито и логиката на психиката му, която изяснява толкоз доста неща, на които сме очевидци и през днешния ден...
Андрейчо караше четвъртата си година, когато вкъщи се завърна чичо Феро. Дунковите от махалата си го уважаваха, тъй като беше стигнал най-далеч от всички, Феро носеше тежки златни пръстени и черна вратовръзка, поръчваше си костюма на шивач, съвсем като някакъв благородник, като гаджо.
Чичото пристигна през нощта, с цел да избегне полянчани, които му имаха зъб поради това, че доста пипаше. За да не провокира гнева и отмъщението на цялото село, по едно време Ферко трябваше да избяга и тъй като сърцето му беше неспокойно, а душата – чергарска, се хвана да работи в железниците.
Най-много обичаше нощните влакове, стоманените колела, потракващи в немилостив темп по релсите, земята, препускаща под краката му някъде обратно, и тъмнината, в която изчезва всичко, което би трябвало да остане прикрито. Тъй като пътят от Хуменне и Медзилаборце до Братислава или Прага беше дълъг и единствено малко на брой зидари и бетонджии, носещи заплатата вкъщи, малко на брой студенти, връщащи се за празниците при майка си, успяваха да са будни цяла нощ и да опазят куфарчето си, раницата или чантата.
Феро докуцука до у дома, тежко седна на стола, а когато малко си отдъхна, взе да разправя, че през вчерашния ден попаднал във влака на непозната компания, мъжете го хванали за гушата и малко го поразвъртели, някой измъкнал джобно ножче и той си го отнесъл на кръст през двете бузи, а най-сетне, когато бедният Феро към този момент изнемогвал в ръцете им, го изтикали през прозореца и го изхвърлили на открито. И без това няма билет, смеели се в тъмнината... На мен иска ми се смеят тия нещастници и посерковци, крещеше Ферко, а Дунковите се свиха от боязън, само че след това незабавно се разкрещяха, стискаха юмруци и сипеха закани някъде в далечината, там, където сочеше Ферковата засегната ръка.
За благополучие, влакът тъкмо спирал на гарата в Маргецани и чичото много се насинил, само че оживял. Котката има девет живота, а ромът – 10, гордо се потупа по гърдите, а останалите притихнаха и закимаха...
Още сутринта на другия ден Феро откри, че през нощта е изгубил златния си часовник, спомен от един необикновен сполучлив тараш. По табиет опитва да напипа тежката златна верига, която към този момент няколко години не беше свалял от врата си, само че ръката му остана празна, а Ферко като че ли падна в ледена вода, не вярваше на личните си очи и на празната си длан, дори престана да го боли натъртеният тил, тъй като без часовника и златото беше като без панталони, изцяло гол... и от очите му лумна пламък.
Кой си разреши това, кой от вас, мизерни калтаци, се е осмелил да пипне мен, Феро, крещеше чичото, вдън земя да пропадне, до гибелта си да яде единствено кучешки лайна, миро кул тири бахт те марел, въртеше очи, хващаше другите за гърлото и ги кълнеше ужасно.
След малко обаче, като видя, че с викове нищо няма да реализира, сподели да извикат всички и им заприказва: Между вас стои човек, който е по-добър и по-сръчен от мен. Ще ви популяризира, един ден ще се гордеете с него... Удивените Дункови притихнаха, само че след това незабавно се раздърдориха, замахаха с ръце и чак по-късно видяха мъничкия Андрей, който се провираше напред сред краката им, мръсните му изцапани ръце грееха от злато, като че ли посред замръзналото поле е разцъфнал слънчоглед, като че ли от калта и дима се посочило слънце... и всички замълчаха, един след различен му направиха път, с цел да може момченцето да мине.
Омърляният Андрейчо, с провиснало от носа сополче, навлечен в парцалива ризка и гащи, които се държаха на него единствено с помощта на връвчица, минаваща през рамото му, стоеше пред нарязания и сакат Феро, в едната си ръка държеше златна верига, в другата – часовник, и щастливо се усмихваше.
И всички се чудеха на смелостта и сръчността му, а най-после взеха решение Феро да го вземе в Прага, с цел да научи там каквото би трябвало.
Дезидер Дунк, брачният партньор на красивата майка на Андрейчо, стоеше чак най-отзад. Когато видя какъв брой наподобява грохналото чичово лице на гладичката физиономийка на дребния Андрей, скри лице в длани и дълго плака безшумно и горчиво.
И Мария плака, когато пребитият чичо се окопити след няколко дни и тя трябваше да се сбогува с единственото си синче. Цяла нощ седнал съм при него, галеше и стискаше ръчичката му, а по страните й се търкаляха сълзи, които изглеждаха като мъниста в примигващата светлина на газената лампа. Когато на сутринта приготвяше закуската, всичко се изплъзваше от ръцете й, след това седна против Андрейчо и наблюдаваше по какъв начин дребният се бори с картофените палачинки, цапа ризката си с мармалад и бърше ръце в косата си. Самата тя не можеше да хапне, тъй като гърлото й беше свито от обезсърчение и тъга.
Когато дребният се наяде, тя го прегърна нежно и го целуна, детенце мое моичко, шепнеше и цялата се тресеше, ненадейно по този начин мощно го притисна към себе си, като че ли искаше да го сплеска, да го смачка, та да остане вечно неин, в прегръдките й, целуваше косата му, плачеше и викаше, чак трябваше да изтръгнат момченцето от нея.
Встрани чичко Феро към този момент пристъпваше нервно, нетърпеливо гледаше часовника си, изгубен и открит отначало, и сочеше надолу, към шосето.
Мария съумя да окачи на врата на Андрейчо сребърно кръстче, единственото украшение, което имаше от майка си, преди още Дежо да я води в Поляна, и към този момент я тикаха назад в колибата, подпряха извън вратата с дъска, а тя на вятъра чукаше, викаше и плачеше. Накрая се срина върху пода от утъпкана пръст и взе да сипе прахуляк върху разрошената си коса и обезверените си очи.
И всичко, целият неин свят, се разля в сълзите й и в тъмнината.
Бахтало тиро дром, Андрейчо, на добър път, мънкаха няколко беззъби старици с набръчкани лица, сред тях и дъртата Марика, врачка, магьосница и бродница, която познаваше чудотворните цветя и умееше да гледа на ръка и която лани за малко да погребат, в случай че в сандъка не я бяха събудили плачът и воплите на скърбящите Дункови... Старухите се подпираха на бастуни, гледаха пътечката, по която отминаха чичото с мъничкия, и загрижено клатеха глави. Бъди благополучен, бахтьораха састипнореха джа, ав пале, да се върнеш здрав назад...
Следобед Андрейчо към този момент седеше до Ферко в първа класа на нощния трен от Хуменне за Кошице, Попрад, Жилина и Прага. Колелата почукваха в безпощадно постоянен темп върху релсите и звучаха все едно някъде наоколо тупти неспокойно майчиното сърчице, все едно по изпръхналата низина препуска жребчето на чичко Лацо... Под високите лампи на гарите се рояха комари, сред стълбовете се олюляваха пияници, влакът спираше и още веднъж потегляше в тъмнината, а Андрейчо, зашеметен от горещата лятна нощ, с отворени до дъно очи поглъщаше гласове и аромати, долитащи от тъмнината, и всичко, самотните светлини в далечината и блещукането на светулките, квакането на жабите и скриптенето на щурците, оставаше някъде обратно, а напред необятно отваряше прегръдки светът, който едвам същата заран свършваше пред последната барака, слепена от дъски и върбови клончета, тиня и ръждясала ламарина.
За да даде добър образец на Андрейчо, чичкото даже и тази нощ не лентяйства. На няколко пъти зачезна из притихналия трен и когато след това на сутринта вадеше от джобовете персонални карти и пресмяташе намачканите банкноти, на дребния Андрейчо това му се стори изцяло естествено.
Веднага от гарата Ферко го води в „ Жижков”, в жилището на брат си Стефан. Сънения Андрейчо шляпаше по тротоара и се олюляваше, а с него и целият свят се въртеше, когато пък надигна глава, стреснато скочи на автомобилното платно от боязън, че високите къщи ще се срутен от горната страна му... За първи път в живота си виждаше коли и тълпи от хора по улиците, трамваи, звънтящи по спирки и кръстовища, за първи път вървеше по улица, опасана от трамвайни жици, а над главата му се сипеха и прескачаха искри... Надалеч бяха останали селото и майка му с нейните красиви, цялостни със сълзи очи, далеко бяха останали искрящите поточета и златните листа на дивните гори. Със зяпнала уста Андрейчо спираше на всеки ъгъл, а и очите му към този момент се затваряха, само че Феро бързаше и го мъкнеше със себе си и хората по улицата се обръщаха след тях, удивени от куцащия чичо, накачулен със злато, с пресни белези по лицето и мускулести татуирани ръце, и омърляното момченце в окъсани гащи на връвчица, което се мотаеше в краката им.
Феро съобщи изплашения Андрейчо на балдъзата си, Ида, замени няколко думи с нея на вратата, наброи й пари от нощния доход и се омете, та да се върне назад на гарата, на коловоза за идващото си пътешестване.
Еврейската кооперация, в която живееше Стефан, беше свят изцяло друг от махалата в Поляна. Високите покриви стесняваха небето до тесни улици и дворища, а от прозореца се виждаше не синева, ами балкон с олющен таван, в който слънцето надничаше единствено за малко по обяд. Андрейчо седнал съм целия ден в ъгъла и слушаше по какъв начин коремчето му къркори, стискаше кръстчето от мама под ризката и размазваше с замърсен ръкав сълзите по бузките си. Толкова му беше мъчително за децата от махалата, за калта сред колибите, в която до през вчерашния ден дълбаеше вадички, и за потока, където по-големите деца ловяха раци. Но най-вече тъгуваше за майка си, за най-красивата и сладка майчица на света, която всяка вечер му пееше и разказваше нещо, а когато беше печален или през нощта го стряскаха таласъмите, му духваше успокоително. Можеше да се сгуши в майка си, да се наплаче в прегръдките й, толкоз му липсваше тя...
В „ Жижков” никой не го прегърна, нито го помилва, тук децата се грижеха сами за себе си... А светът им, балкон, дворище и улица, трябваше да стане и негов нов дом.
Над мъничкия Андрейчо със стърчащи уши, насълзени очи и родословие от носа сополче евентуално и камък щеше да се смили и Стефан и Ида си наумиха да се възползват от това, откакто към този момент им е на врата. А гаджовците са глупави, обясняваше Стефан, ще отклонят взор от протегнатата ръка и ще предпочетат да се бръкнат за няколко крони, че да не се срамят след това от скъперничеството си...
Лелята ходеше с Андрейчо в градинката пред Централна гара или вътре, в новия салон, понякога се запиляваше по „ Винохради” или долу, на улица „ Индржишска”, също и „ Оплеталка”. По-надалеч не се осмеляваше да иде, тъй като започваше непознатият свят на чейнчаджиите, сутеньорите и уличниците, цивилните служители на реда, сервитьорите от положителните заведения и други хаймани и когато лелята попаднеше там, постоянно някой я прогонваше, а от време на време й придаваха начална скорост, че да помни по-добре къде й е мястото. И даже Стефан не успяваше да подреди нещата, тъй като не се ориентираше в тези мътни води, главата му не можеше да измисли нищо против комплицираните и фини паяжинки. Чуждите семейства, които се настаниха в Прага незабавно след войната, бяха по-големи и по-силни, по тази причина владееха по-хубавите улици, безистени и площади, Дункови трябваше да се задоволят с гарата.
Андрейчо беше мъничък и недъгав и непрекъснато зъзнеше от мраз, тъй като го обличаха едвам не замръзне. От носа му висеше сополче, а зъбите му тракаха, все едно разбрицана ръчна количка се друса по паважа, от студа пък непрекъснато се напикаваше. Леля му обаче го преобличаше чак вечерта, тъй като бързо откри, че колкото по-зле наподобява момченцето, толкоз повече пари съумява да измъкне за ястие, а също за влака до Бероун или Рокицани. Андрейчо недоумяваше, тъй като в никакъв случай и на никое място не отиваха с трен, само че когато лелята препречеше пътя някому и изричаше Дайте някоя паричка, незабавно надуваше гайдата, тъй като в този миг към този момент също вярваше, че някой ги е окрал, че са изгубили парите, а в Бероун ги чакат останалите деца, които са гладни...
Андрейчо спеше под една покривка с братовчедка си Йоланка и тъй като беше непрекъснато настинал, напикаваше се и нощем, и креватчето смърдеше, смърдеше и дребната Йоланка, тъй като лелята переше, единствено когато имаше време и предпочитание, само че това не се случваше доста постоянно... тъй че Йоланка всякога го натупваше или го избутваше от легълцето и дребосъкът трябваше да си доспива на пода. По през целия ден беше гладен и коремчето му свиреше, само че нямаше право да приема храна. Веднъж, когато някаква госпожа се приведе към него и му подаде хлебче със колбас, още в салфетката, както си го беше купила доскоро от павилиона, лелята мазета яденето от ръката й, яростно го изпотъпка, ругаейки я, че тъпото хлебче за нищо не става, че момчето е гладно и му трябват кинти, пари...
А дребният се учеше. Учеше се да е гладен, само че да не взима храна, учеше се да трепери от мраз и когато на открито се умираше от жега, учеше се да предава всичките пари на чичко Стефан, който се мотаеше около тях, наливаше се с бира, внимаваше за служители на реда и прогонваше конкуренцията.