Начините да изгубим душевната си кожа са толкова, колкото са жените по света
Клариса Пинкола Естес е американски стихотворец, психоаналитик и специалист по посттравматичен стрес, с 48-годишна клинична процедура с лица, травмирани от войни и жертви на изтезания. Като публицист се концентрира върху истории за човешкото страдалчество и вярата. През 1992 година излиза книгата й " Бягащата с вълци: Митове и митове за архетипа на Дивата жена ". Тя взривява женската публика по света и става бестселър прекомерно бързо. На български книгата излиза с помощта на ИК „ Бард “ през 2001-а година в превод на Крум Бъчваров. Нека си напомним някой от опорните точки в " Бягащата с вълци ".
Психологическият проект за завръщане към себе си е следният. С изключителна нерешителност последователно се върнете към дивото, като изграждате морални и защитни структури, които да ви разрешат да определяте границите на прекомерно многото. (Вие нормално към този момент сте чувствителни към прекомерно дребното.)Възвръщането на изгубения и излекуването на наранения инстинкт в действителност е в рамките на човешките благоприятни условия. Жената просто би трябвало деликатно да слуша, гледа и усеща света към себе си и след това да работи по този начин, както работят другите - ефикасно, дейно и прочувствено. Способността да наблюдаваш хора с недокоснат инстинкт е жизненоважна за излекуването. Накрая пълноценното слушане, гледане и държание се трансформират в система с присъщ темп, който би трябвало да упражнявате, до момента в който той още веднъж стане автоматизиран.Ако се стремите да постигнете нещо значимо, би трябвало да се заобикаляте с хора, които изрично поддържат работата ви. Опасен капан е да имате „ другари “, които страдат от същите пострадвания, но нямат същинско предпочитание да ги излекуват. Тези другари ви предизвикват да не следвате естествените си цикли, да не живеете в естетика с душевните си потребности. Нелогично е да считаме, че можем един път вечно да решим един проблем, че щом един път научим нещо, вечно ще останем осъзнати. Не, животът е голямо тяло, което се развива и смалява в разнообразни сектори и с друго движение. Когато сме като тялото, когато се развиваме, когато газим в la mierda, в лайната, когато просто дишаме или почиваме, ние сме живи, ние следваме циклите на Дивата жена. Ако осъзнаем, че най-важното е да не стопираме, ние ще сме доста по-силни и спокойни.Всяка жена, която прекомерно дълго остава надалеч от душевния си дом, последователно се изчерпва. Така и би трябвало. Тогава тя още веднъж стартира да търси кожата си, с цел да възвърне себеусещането си, с цел да възвърне вътрешното си зрение и океанското си знание. Този популярен цикъл на безпределно тръгване и завръщане отразява инстинктивната женска природа и е характерен на всички дами през целия им живот - през детството, юношеството и младостта им, като любовници, майки, създатели и мъдри старици. Тези етапи не са наложително хронологически, тъй като дамите на междинна възраст постоянно са новородени, стариците са велики любовници, а момиченцата знаят доста за вещерското обаяние.Ние непрекъснато губим възприятието си за целокупност в своите кожи по към този момент посочените способи както и посредством нескончаем външен напън. Онези, които прекомерно се трудят, без да си дават отмора, също са изложени на риск. Душевната кожа изчезва, когато не осъзнаваме какво в действителност вършим и изключително какво ни коства това.Ние губим душевната си кожа, като прекомерно се подчиняваме на егото, като се стремим към прекален перфекционизъм, като на вятъра се трансформираме в мъченици, като се поддаваме на слепи упоритости, като сме разочаровани - от себе си, от фамилията си, от обществото, културата и света - и не вършим нищо, с цел да променим ситуацията, като се преструваме, че сме безконечен източник на поддръжка за други или като не поставяме никакви старания да помогнем на самите себе си. O, методите да изгубим душевната си кожа са толкоз, колкото са дамите по света. А единственият метод да не я изгубим е да запазим кристално чиста осъзнатостта за нейната стойност и приложимост.
Психологическият проект за завръщане към себе си е следният. С изключителна нерешителност последователно се върнете към дивото, като изграждате морални и защитни структури, които да ви разрешат да определяте границите на прекомерно многото. (Вие нормално към този момент сте чувствителни към прекомерно дребното.)Възвръщането на изгубения и излекуването на наранения инстинкт в действителност е в рамките на човешките благоприятни условия. Жената просто би трябвало деликатно да слуша, гледа и усеща света към себе си и след това да работи по този начин, както работят другите - ефикасно, дейно и прочувствено. Способността да наблюдаваш хора с недокоснат инстинкт е жизненоважна за излекуването. Накрая пълноценното слушане, гледане и държание се трансформират в система с присъщ темп, който би трябвало да упражнявате, до момента в който той още веднъж стане автоматизиран.Ако се стремите да постигнете нещо значимо, би трябвало да се заобикаляте с хора, които изрично поддържат работата ви. Опасен капан е да имате „ другари “, които страдат от същите пострадвания, но нямат същинско предпочитание да ги излекуват. Тези другари ви предизвикват да не следвате естествените си цикли, да не живеете в естетика с душевните си потребности. Нелогично е да считаме, че можем един път вечно да решим един проблем, че щом един път научим нещо, вечно ще останем осъзнати. Не, животът е голямо тяло, което се развива и смалява в разнообразни сектори и с друго движение. Когато сме като тялото, когато се развиваме, когато газим в la mierda, в лайната, когато просто дишаме или почиваме, ние сме живи, ние следваме циклите на Дивата жена. Ако осъзнаем, че най-важното е да не стопираме, ние ще сме доста по-силни и спокойни.Всяка жена, която прекомерно дълго остава надалеч от душевния си дом, последователно се изчерпва. Така и би трябвало. Тогава тя още веднъж стартира да търси кожата си, с цел да възвърне себеусещането си, с цел да възвърне вътрешното си зрение и океанското си знание. Този популярен цикъл на безпределно тръгване и завръщане отразява инстинктивната женска природа и е характерен на всички дами през целия им живот - през детството, юношеството и младостта им, като любовници, майки, създатели и мъдри старици. Тези етапи не са наложително хронологически, тъй като дамите на междинна възраст постоянно са новородени, стариците са велики любовници, а момиченцата знаят доста за вещерското обаяние.Ние непрекъснато губим възприятието си за целокупност в своите кожи по към този момент посочените способи както и посредством нескончаем външен напън. Онези, които прекомерно се трудят, без да си дават отмора, също са изложени на риск. Душевната кожа изчезва, когато не осъзнаваме какво в действителност вършим и изключително какво ни коства това.Ние губим душевната си кожа, като прекомерно се подчиняваме на егото, като се стремим към прекален перфекционизъм, като на вятъра се трансформираме в мъченици, като се поддаваме на слепи упоритости, като сме разочаровани - от себе си, от фамилията си, от обществото, културата и света - и не вършим нищо, с цел да променим ситуацията, като се преструваме, че сме безконечен източник на поддръжка за други или като не поставяме никакви старания да помогнем на самите себе си. O, методите да изгубим душевната си кожа са толкоз, колкото са дамите по света. А единственият метод да не я изгубим е да запазим кристално чиста осъзнатостта за нейната стойност и приложимост.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ